Ейми Плъм - Саможертвата

Автоматичните светлини се включиха, аз вдигнах поглед и помахах на охранителната камера. Ако някой си направеше труд да погледне видеото, щяха да ме видят във вечерна рокля, достойна за червения килим, в компанията на двама красавци в смокинги. „Не е зле — помислих си аз — за момиче, което допреди няколко месеца не бе излизало на истинска среща!“

Луната приличаше на прожектор и разпиляваше разтопено сребро по старите дървета, обточили парижките улици. Двойки в официални рокли и костюми се прибираха към къщи, след като бяха отпразнували идването на новата година, и придаваха на града празнична атмосфера. Ароматът на печени сладкиши се носеше от една bou-langerie7, чиито майстор очевидно си вършеше съвестно работата и спазваше работното си време дори по празници. Опасността беше последната ми мисъл, когато стиснах ръката на Венсан.

На две пресечки от нас непринуденото държание на спътниците ми неочаквано се промени. Огледах се, не забелязах нищо нередно, но двамата бяха настръхнали.

— Какво става? — попитах и веднага забелязах как лицето на Венсан се изопна.

— Анри не е сигурен. Нума би трябвало да се отправят към нас, но тези типове се държат странно — обясни той и двамата с Амброуз се спогледаха. Ускориха крачка. Затичахме, но аз бях нестабилна, защото този път бях на високи токчета вместо с обичайните си гуменки. Докато приближавахме сградата, в която живееха баба и дядо, се запитах какво ли щеше да стане, ако ни нападнеха враговете на ревенантите.

— Нали нума не биха направили нищо на обществено място? — попитах задъхано, въпреки че си спомних как преди два месеца двама наръгаха Амброуз пред един ресторант.

— Никога не се бием пред хора… ако е възможно — отвърна Амброуз. — Същото важи и за нума. Тайната ни може да бъде компрометирана, ако извадим бойните секири и ги размахаме пред смъртни.

— Но защо? Хората няма да тръгнат да ви преследват, за да ви унищожат.

— Опитваме се да останем незабелязани не само на човешкия радар — продължи той. Всяка негова крачка се равняваше на две от моите. — Както вече ти казах, има и други. И за да сме наясно, нямам никакво намерение да обсъждам какви свръхестествени сили съществуват извън научнофантастичните романи. Всички следваме някакъв код на честта.

— Анри казва, че каквито и да са, са се отправили насам — подхвърли Венсан и сериозният му глас заличи другите ми въпроси.

Изминахме тичешком последните няколко метра до входа ми и аз бързо набрах кода, сякаш животът на всички ни зависеше от това. Венсан и Амброуз стояха до мен като натруфени бодигардове, ръцете им стиснали ефесите на оръжията, които криеха под балтоните.

Бравата поддаде, аз бутнах входната врата и в същия момент някаква кола приближи откъм булеварда. Дългите й светлини осветиха тъмната улица и тримата веднага се обърнахме към приближаващия автомобил.

Радиото на аудито, пълно с тийнейджъри гърмеше, когато спряха пред нас. Вратата се отвори и от предната седалка изскочиха момче и момиче. Четиримата веселяци на задната седалка се развикаха, когато сестра ми се надигна от тротоара и се поклони театрално.

— Лека нощ на ’сички — избъбри тя с типичния за южняшка красавица акцент.

— Предлагаме услуги от врата до врата. Само най-доброто за Джорджия — рече момчето и отново се настани в колата. — Bonne annee! Честита нова година! — разнесе се хор от гласове, докато се отдалечаваха.

Амброуз и Венсан отпуснаха балтоните, за да скрият оръжията и Джорджия да не забележи, че са разтревожени.

— Здрасти, Венсан. Здравей, Амброуз, красавецо — изгука тя и пристъпи към нас в късата си дантелена рокля. Късо подстриганата й светлоруса коса бе зализана назад с гел и откриваше обсипаното й с лунички лице. — Страхотни сте в официално облекло. Ако момчетата от „Чипъндейл“, които поръчахме, бяха красиви като вас, тогава вечерта нямаше да бъде чак такъв провал.

Тя погледна часовника си и ахна ужасено:

— Още няма един и половина след полунощ, а аз се прибирам. Какво унижение! А пък полицаите си въобразяват, че имат право да разтурят партито, защото сме били твърде шумни на Нова година! Не ги разбирам тези работи. Та това беше най-тихото и кротко прекарване.

Тя ме забеляза полускрита зад вратата.

— Кейт, какви ги вършиш?

Не дочака отговор, отправи най-ослепителната си усмивка на момчетата, стисна с обич ръката ми и профуча покрай мен навътре.

— Въобразявам ли си или Джорджия е превключила на висока скорост? — разсмя се Венсан.

— Наваксва изгубеното време след петте седмици почивка — обясних аз и си спомних как Джорджия се беше зарекла, че повече няма да погледне мъж, след като гаджето й, лидерът на нума, Люсиен, едва не я уби.

— Спокойно можем да я наемем за охранител. Заедно с целия й антураж като нищо ще изплашат всички подозрителни типове в квартала — подсмихна се Амброуз.

Което ми напомни, че…

— Какво стана с онези, които ни преследваха?

— Шумните веселяци с автомобила ги подплашиха — обясни Амброуз.

— Слушай, Кейт — рече Венсан, докато оглеждаше разтревожено безлюдната улица. — Жан-Батист беше прав, като каза, че нямаме представа кога ще ударят нума. А покрай онова, което ни дебнеше, започвам да се питам дали няма да е разумно да си поне от време на време с придружител. Жан-Батист ме помоли да се заема с едни проекти — той стрелна Амброуз с поглед, — така че няма да съм непрекъснато с теб.

— Придружител ли каза? — попитах, обзета отново от безпокойство.

— Какво им е лошото на един или двама ангели-хранители? — попита Амброуз. — Излизаш с ревенант, Кейти-Лу, би трябвало да знаеш, че все някой ще те следи отдалече.

— Ако не се движа с вас, подвижните мишени, лошите няма да се заинтересуват от мен, нали? — сопнах се аз. Да се разхождам с гаджето си беше едно, но да ме следват ревенанти всеки път, когато изляза някъде в Париж, бе коренно различно. Поклатих глава. — Ще получа ли целувка за лека нощ или това е в разрез с правилата на придружителите?

Вдигнах лице към Венсан и той ме целуна послушно, с такава нежност, че цялото ми тяло се разтопи като бонбон.

— Чао, Кейти-Лу — подхвърли Амброуз и се обърна, готов да си тръгне.

— Чао — провикнах се аз, когато ревенантите поеха през сенките. Когато се скриха от погледа ми, аз последвах сестра си в апартамента на баба и дядо.

Джорджия вече бе свалила официалната си рокля и бе намъкнала огромна тениска.

— Не един, ами двама, а? — подхвърли тя.

— Трима — уточних аз. — Някой си Анри се рееше около нас. Венсан се е побъркал, че ще ни нападнат лошите зомбита. След като лидерът им вече го няма, нума са се притаили и ревенантите чакат изненадващо нападение.

— Изчезналите от картинката нума ми се струва нещо твърде хубаво. — Тя се наведе към огледалото и избърса червилото си с мокра кърпичка. — Лично аз съм доволна, че досега не съм попадала на убийци оттогава… откакто клъцна главата на бившето ми гадже с меч. — Въпреки че сестра ми говореше напълно незаинтересовано, аз все още усещах дълбоко стаената й тревога.

— Венсан настоява да ходя с бодигард, когато не е с мен.

— Страхотно! — възкликна Джорджия и очите й заблестяха в очакване.

— Изобщо не е страхотно — отвърнах аз. — Нямам никакво желание някой да ме следи навсякъде, където отида. Ще бъде адски… шантаво.

— Не мисли, че ще те следи. Казвай си, че ще те придружава. А и какво значение има? Ти и без това прекарваш почти цялото си време ако не с Венсан, то с някой от приятелите му.

Погледнах я внимателно. Тя не ме критикуваше. За моята суперобщителна сестра това бе нещо напълно нормално — дори бе за предпочитане — да бъде заобиколена от хора двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Ти забрави ли с кого разговаряш, Джорджия? Аз съм единствената ти сестра. Не съм кралицата на парижкия нощен живот и понякога ми е приятно да се поразходя сама.

— Тогава просто кажи на Венсан, че не ти трябва бавачка. Той те обожава. Твоята дума е закон за него.

Извих очи. Да бе, сигурно.

— Той използва думата придружител.

— Венсан става страшно готин, когато говори като някое деденце — пошегува се тя. — Докато се усетиш, ще вземе да попита деди дали може да те ухажва и след това всичко ще тръгне по наклонената плоскост. Изкуствени зъби, провиснали дънки.

— Гадост! — разсмях се аз и пернах сестра си по ръката.

Телефонът на Джорджия зазвъня от чантичката й. Тя го извади и започна да пише есемес. След това ме погледна.

— Между другото, Кейти, страхотна си в тази рокля.

Наведох се и прегърнах невероятната си сестра, която обожаваше социалния живот, а след това я оставих да продължи новогодишните флиртове и закачки.