— Добре дошли, братя и сестри, ревенанти от Париж — заговори той на четирийсетината гости. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас тази вечер в скромния ми дом.

Гостите се поразмърдаха и се чу приглушен смях.

Той се усмихна и продължи:

— Искам да вдигна тост за нашите любими приятели, които заминават, Шарл и Шарлот. Много ще ни липсвате и се надяваме скоро да се върнете.

Всички проследиха погледа на Жан-Батист и изрекоха като един:

— Sante!6

— Много дипломатично, още повече, че той ги изпраща в изгнание — прошепнах на Венсан и погледнах към Шарл, настанил се на старо канапе в единия край на стаята. От деня, в който изложи останалите на риск, като се предаде в ръцете на нума, постоянното му намръщено изражение бе заменено от отчаяние и депресия. Гаспар бе седнал до него за емоционална подкрепа.

Жан-Батист продължи:

— Сигурен съм, че на всички ни се иска да заминем с близнаците на юг при слънцето, но работата ни задържа тук, в Париж. Както всички знаете, откакто нашата човешка приятелка Кейт — той вдигна чаша към мен и ми кимна любезно — срази така умело лидера на враговете ни Люсиен преди малко повече от месец, нума пазят пълно мълчание. Ние сме в готовност, ала досега не са направили опит да си отмъстят. Не е имало контраатака. Още по-притеснително е, че никой от братството не е виждал и нума да се мяркат наоколо. А старите ни врагове не са напуснали Париж. Да ни избягват толкова внимателно, не е характерно за тях, затова можем да сме сигурни, че замислят нещо, следователно имат водач.

Това бе нещо ново за гостите. Спокойствието и търпението им мигом ги напуснаха и в погледите им се появиха смайване и ужас. Някои започнаха да шушукат, но спокойният поглед на Венсан, насочен към говорещия, ми подсказа, че вече е знаел тази информация. Вторият след Жан-Батист, помислих си аз със смесица от почуда и неудобство. Нямах търпение да остана насаме с Венсан, за да го разпитам.

Жан-Батист отново удари с лъжичката по чашата и гостите млъкнаха.

— Братя и сестри, моля ви. — Настъпи тишина. — Всички знаем, че Никола беше вторият след Люсиен. Като знаем колко е избухлив и колко много обича показността, ако беше поел лидерството, досега щяхме да чуем все нещо. Мълчанието означава единствено, че друг е поел контрола. След като не знаем срещу кого се изправяме или кога и къде ще бъде нанесен ответният удар, как да подготвим защитата си?

Отново се разнесе шепот. Този път Жан-Батист повиши глас, за да накара всички да замълчат.

— И така… тъй като сме изправени пред потенциална криза, имаме честта да се възползваме от помощта на човек, който знае повече за историята ни и историята на нума от всички в тази стая. Става въпрос за ревенант, сочен за най-компетентен сред нашия вид във Франция и влиятелна фигура в световния консорциум. Тя предложи да ни помогне да проведем разследване и да планираме стратегия за самозащита или — ако е необходимо — ответен удар. Без повече шум бих искал да представя на онези от вас, които не са имали възможност да се запознаят с нея, Виолет дьо Монтобан и нейния партньор Артур Поанкаре. За нас е чест да останат у дома, докато Шарлот и Шарл отсъстват.

Иззад Жан-Батист излезе двойка, която не бях виждала никога досега. Снежнобялото лице на момичето бе подчертано от черна коса, изтеглена назад с помощта на пурпурни цветя. Тя беше дребна и изглеждаше крехка като врабче. Макар да ми се стори по-млада от мен, знаех, че за един ревенант това не означава абсолютно нищо.

Момчето пристъпваше по старомоден начин до нея и й подаваше ръка, за да се подпре. Изглеждаше на около двайсет години и ако русата му коса на по-светли кичури не беше вързана на стегната опашка, и лицето му не беше толкова гладко обръснато, човек можеше да го сбърка с Кърт Кобейн. С тази разлика, че този имаше синя кръв.

Двамата се поклониха официално на Жан-Батист, след това се обърнаха към останалите и много тържествено кимнаха, за да приемат радушното посрещане. Момичето спря поглед на мен, след това го измести към застаналия отзад Венсан, отпуснал ръка на талията ми. Тя присви едва забележимо очи, преди да огледа множеството, след това видя познат и пристъпи напред, за да побъбрят. Жан-Батист я последва и заговори с жената до него.

Изглежда, речта беше приключила, затова потърсих Шарлот, за да разбера какво мисли тя за новото попълнение. Представянето им по време на прощалното парти на близнаците явно беше взето в последния момент.

Шарлот беше застанала в дъното на стаята заедно с Амброуз, който я беше прегърнал през раменете. Предположих, че я подкрепя както физически, така и морално. Макар тя да не изглеждаше изненадана, бе очевидно, че й струва огромни усилия да се усмихва.

— Отивам да поговоря с Шарлот — прошепнах на Венсан.

— Добре — отвърна той и я погледна, без да крие тревогата си. — Аз ще проверя дали Шарл се държи. — Наведе се, за да ме целуне по слепоочието, след това се отдалечи.

Тръгнах към Шарлот.

— Искаш ли да излезем на чист въздух — предложих аз.

— С удоволствие — отвърна тя и посегна да ме хване за ръката, с което се остави на моите грижи вместо на Амброуз. Не за пръв път се запитах как ще издържи в Южна Франция — на цели девет часа от най-близките си хора. Не се съмнявах в силата на Шарлот. Знаех, че при нужда мога да се облегна на рамото й. Сега обаче тя имаше нужда от приятелите, от които насила я откъсваха.

На излизане си взехме палтата и излязохме на леденостудения декемврийски въздух. Луната осветяваше вътрешния двор, огромния мраморен фонтан, в който се виждаше статуята на ангел, прегърнал жена. Още откакто я видях, я сравнявах с нас с Венсан. За мен личният символизъм бе толкова непоклатим, колкото и камъкът, от който бе издялана.

Двете с Шарлот седнахме на ръба на празния фонтан и се сгушихме една до друга, за да ни е по-топло. Прихванах я под ръка и я притеглих близо до себе си. Като се притиснах в нея, ми беше по-лесно да пренебрегна чувството на вина, че съм прекъснала връзката с приятелите си в Ню Йорк. През най-ужасния период от живота ми, когато скърбях за родителите си, бях изтрила имейл адреса си и не се бях свързвала с никого от тях.

— Ти не знаеше ли, че вашите… — поколебах се, защото търсех по-малко обидна дума от „заместници“ — че Виолет и Артур ще дойдат днес?

Шарлот кимна.

— Жан-Батист ми съобщи вчера. Каза, че не искал да се чувствам така, сякаш бърза да ни подмени с други. Виолет обаче била предложила да дойде, а той имал нужда от нея. Въпреки това ми е мъчно. Чувствам се… нежелана. Все едно съм наказана.

— Дори да имаш чувството, че е наказание, Жан-Батист увери всички, че не е, че никой не те отпраща. Шарл е допуснал грешка, макар и неволно. — Стиснах ръката й.

— Разбирам логиката на Жан-Батист. Ако нума замислят нещо голямо, за Шарл е опасно да бъде тук, както е нерешителен и объркан. Освен това той каза, че ти можеш да останеш, ако желаеш.

— Не мога да живея без Шарл — отвърна жално тя. — Той ми е близнак. Всичко досега сме преживели заедно.

Кимнах. Разбирах. Двете с Шарлот имахме много общо… без онази работа с безсмъртието. И двете бяхме преживели смъртта на родителите си. И двете бяхме останали само с по един брат или сестра, които ни свързваха с предишния живот. Аз си имах баба и дядо, разбира се, но сестра ми бе последната нишка, която ме свързваше с действителността. Въпреки че значението на думата „действителност“ се бе променила коренно за мен през последните няколко месеца.

— А ти познаваш ли другите? — полюбопитствах аз.

— Да. Всъщност никога не съм ги срещала, но всички са чували за тях. Те са част от „старата гвардия“. Ако си мислиш, че Жан-Батист е стар, те са направо престарели. До един са с аристократично поведение като него.

— Това е очевидно — разсмях се. — Виолет изглежда е загинала много млада.

Шарлот се усмихна.

— На четиринайсет. Баща й бил маркиз или нещо такова, а тя била придворна дама на Ана Бретанска. Загинала, докато спасявала живота на младата кралица по време на опит за отвличане.

— Кралица Ана ли? Че това е било през средновековието! — Опитах се да си припомня имена и дати от уроците по френски, но Шарлот ме изпревари:

— Загинала е някъде около 1500.

— Леле! Че тя е на повече от половин хилядолетие!

Шарлот кимна умислено.

— Ами Артур?

— И той е от същата епоха. Двамата са се познавали навремето. Доколкото знам, бил е един от съветниците на баща й. Както и да е, и от двамата лъха на изисканост. Двамата с Артур живеят в средновековен замък в долината на Лоара, където сигурно се чувстват като у дома си. — В гласа на Шарлот се прокрадна горчивина. Сякаш й се искаше двамата да се върнат в замъка си и да оставят всички ни на мира.

— Идването им е като сбъдната мечта за Жан-Батист. Родени са толкова отдавна, че са като живи енциклопедии. Нещо като Гаспар, но на десета степен. А пък Виолет е известна по цял свят като експерт по история на ревенантите. Знае за нума повече от когото и да било. Това я прави съвършения кандидат за помощник на Жан-Батист в стратегиите. — Тя сви рамене, сякаш заключението бе очевидно.

Прекъсна ни проскърцването на входната врата. Обърнахме се и видяхме жената, която обсъждахме, гордо вдигнала глава като истинска благородничка, обгърната от надменност също като облак скъп парфюм.

— Здравейте — рече Виолет. Гласът й представляваше странна смесица от тънкото звучене на момиченце и самоувереността на по-възрастна жена. Това странно несъответствие бързо изчезна, щом устните й, истински розови пъпки, се извиха в усмивка, толкова заразна, че не се сдържах и също й се усмихнах.