Усмихнах се тъжно.

— Жан, той е на осемдесет.

— Peu importe3. — И направи движение, сякаш отмяташе топка през рамо. — Онези, които умират млади, го понасят най-трудно. Баба ми казваше, че един от испанския им клан направил същото. И той бил на петнайсет. Накарал нума да го унищожат, също като Шарл. Само че тогава нещастникът успял.

Жан забеляза, че потръпнах, когато спомена древния враг на ревенантите, и макар че бяхме сами, тя сниши глас:

— За мен така е по-добре от другата крайност. Някои — малцина са — са толкова преситени от ролята, която играят в живота и смъртта на хората, че спасителните им мисии се превръщат в начин на оцеляване. Хората, които спасяват, не ги интересуват, важното е да задоволят страстта си. Предпочитам Шарл да е свръхчувствителен вместо студенокръвен.

— Затова си мисля, че заминаването ще му се отрази добре — уверих я аз. — Така ще се отдалечи от Париж и от хората, които е спасил. — Или не е спасил, напомних си аз и се замислих за фаталния инцидент с корабчето, което запрати Шарл по низходящата спирала. След като не успя да спаси живота на едно момиченце, той започна да се държи странно. Накрая се опита да извърши самоубийство, като по този начин, без да иска, предизвика нападение над братство. — Жан-Батист каза, че могат да идват на гости. Сигурна съм, че ще ги видим в най-скоро време.

Жан кимна колебливо при тези думи.

— Тортата стана много красива — похвалих я и смених темата. Обрах малко глазура от чинията и облизах пръста си. — А пък колко е вкусно!

Жан ме перна с шпатулата, доволна, че отново е поела ролята на майчински настроена домакиня.

— Да знаеш, че ще я съсипеш, ако продължаваш да цапаш така — разсмя се тя. — Върви да видиш дали Шарлот няма нужда от помощ.

— Това да не е погребение, хора. Нова година е и прощалното парти на близнаците. Да празнуваме! — Баритонът на Амброуз се разнесе из стаята с перленосива ламперия и предизвика развеселен смях сред елегантно облечените веселяци. Сто свещи хвърляха отблясъци от кристалните призми на свещниците и разпращаха точици отразена светлина из стаята по-добре от дискотопка.

Масите, подредени в краищата на залата, бяха отрупани с деликатеси, миниеклери, пълни с шоколад и крем с аромат на кафе, macarons4, които се топяха в устата, поднесени в поне шест пастелни цвята, купища шоколадови трюфели. След обилната вечеря, която погълнахме току-що, нямах място за тези шедьоври на френското сладкарско изкуство. Безобразие. След като знаех, че ще има такива вкусотии, можех да пропусна хляба и френските сирена.

В другия край на залата Амброуз беше включил айпод към огромните високоговорители. Ухилих се, когато музика от ерата на джаза се понесе из залата. Въпреки че роденият край Мисисипи ревенант слушаше съвременна музика, слабото му място все още беше музиката, която помнеше от младостта си. Докато грубият глас на Луис Армстронг наелектризираше всички на дансинга, Амброуз прегърна Шарлот и я завъртя из залата. Сметановата й кожа и русата коса бяха пълна противоположност на кафявата му кожа и късо подстриганата черна коса.

Двамата бяха впечатляваща двойка. Щяха да бъдат, ако наистина бяха двойка. Шарлот копнееше да бъдат — нали сама ми призна. А пък Амброуз поради неизвестна за мен причина (най-вероятно и за него) не желаеше подобно нещо да се случва. Обичаше я като брат и това личеше по доволната му усмивка, докато я въртеше в ритъма на танца и я навеждаше ниско.

— Струва ми се забавно. Да пробваме и ние — прошепна глас досами ухото ми. Обърнах се и видях застаналия зад мен Жул. — Колко имена имаш на картата си за танци?

— Провери отново в кой век живееш, Жул — напомних му аз. — Вече не заявяваш предварително с кого ще танцуваш.

Той сви рамене и ми отправи най-флиртаджийската си усмивка.

— Ако обаче имах карта за танци, не трябваше ли първият танц да е запазен за гаджето ми? — пошегувах се аз.

— Не и ако го призова на дуел — отвърна на шегата той, огледа залата за Венсан, който ни наблюдаваше с лека усмивка. Намигна ми и поднови разговора си с Женвиев, забележително красив ревенант, от която навремето ревнувах, преди да разбера, че е щастливо омъжена.

Заедно с нея на тазвечерното парти присъстваха дванайсет ревенанти, които не живееха в „Ла Мезон“5. Никой не наричаше къщата с оригиналното й име „Отел Гримо дьо ла Рение“ (като hotel в този случай означаваше неприлично голяма, екстравагантна къща). Резиденцията на Жан-Батист беше домът на почитаемия домакин, на Гаспар, Жул, Амброуз, Венсан и до вчера — на Шарл и Шарлот. След като те се преместеха в къщата на Жан-Батист близо до Кан, на тяхно място щяха да пристигнат други двама.

— Добре, за да избегнем Трета световна, първият танц е твой. Но ако Венсан се опита да се намеси, бъди готов да извадиш меча.

Жул докосна въображаемия ефес на кръста си, след това ме прегърна и ме поведе към центъра на дансинга, близо да Амброуз и Шарлот.

— Кейт, мила, светлината на свещите ти отива неимоверно много — прошепна той.

Изчервих се както заради дръзкия начин, по който бузата му докосваше моята, докато той шептеше, така и от ласкателството, което — макар да бях лудо влюбена във Венсан — ми достави удоволствие. Жул бе неспасяем флиртаджия, а аз се бях научила да не приемам лично нищо от онова, което той казваше. Всеки път, когато го срещнех нощем, той беше с различна великолепна жена.

Привлече ме по-близо, докато накрая не се озовахме притиснати един до друг. Разсмях се и го отблъснах.

— Жул, ти си неспасяем женкар — скарах му се аз типично в стила на Джейн Остин.

— На вашите услуги — рече той и се поклони ниско, преди да ме прегърне отново и да ме завърти. — От мен да знаеш, че Венсан не е от ревнивите. — Жул се усмихна срамежливо и ме притисна до себе си. — Няма и причина. Не само че е най-красивият от нас — поне така твърдят жените — ами е вторият след Жан-Батист — спря, за да ме наведе назад, след това за пореден път ме притисна до себе си — и е спечелил сърцето на прелестната Кейт. Няма начин героят да бъде победен.

Не се сдържах и се усмихнах, когато чух „прелестната Кейт“, но също така се замислих над новата информация, която научих.

— Значи Венсан е вторият след Жан-Батист. Това пък какво означава?

— Означава, че ако нещо се случи с Жан-Батист — Жул замълча и ме погледна с известно неудобство, а аз веднага разбрах какво се опитва да ми каже: ако бъде ликвидиран, — или ако реши да се оттегли като глава на ревенантите във Франция, Венсан ще заеме мястото му.

Останах шокирана.

— Той защо не ми е казал?

— Сигурно заради поредното си прекрасно качество — скромността.

Трябваха ми цели две секунди, за да осмисля положението с „втория“, преди да погледна отново Жул.

— А защо го нарече герой?

— Значи и това не ти казал. — Този път той ме погледна изненадано.

— Не е.

— Нямам намерение да разкривам всичките му тайни в една нощ. Попитай го сама.

Веднага прибавих въпроса в папката с неизвестни за Венсан.

— Значи, ако Жан-Батист се оттегли, Венсан ще ти стане шеф — подхвърлих шеговито, за да го подразня, но млъкнах веднага щом забелязах как изражението му се промени от обичайния непукизъм в непоклатима лоялност.

— Венсан е роден за тази работа, Кейт. Или по-точно казано, прероден. Не искам за себе си отговорността, която ще легне един ден на плещите му. Когато това време дойде, ще направя каквото ми каже. Всъщност вече е така, а той дори не ми е станал шеф.

— Знам — признах. — Личи си. Венсан има невероятен късмет, че си до него.

— Не, Кейт. Има късмет, че ти си до него. — Завъртя ме за последно и тогава разбрах, че сме минали през залата и сме точно до любимия ми. Пусна ръцете ми и намигна игриво, след което ме предаде галантно в ръцете на гаджето ми.

— Все още ли си цяла? — пошегува се Венсан, притисна ме до себе си и ме целуна нежно по устните.

— След мръсните танци с Жул ли? Не съм сигурна — отвърнах.

— Той е безобиден — обади се Женвиев.

— Започвам да се обиждам — провикна се Жул от другия край на масата, където си наливаше шампанско във висока чаша. — Смятам се за изключително опасен. — Вдигна чашата към тримата, след което се отдалечи към една от красивите ревенанти в другия край на залата.

— Казах ли ти, че тази вечер си прелестна — прошепна Венсан и ми подаде чашата.

— Поне дванайсет пъти — отвърнах игриво и разперих полата на дългата до пода млечносива рокля, която Джорджия ми помогна да си купя.

— Страхотно, защото тринайсет е любимото ми число — рече той и ме погледна доволно. — Но великолепна изобщо не е най-подходящото определение. Може би… ослепителна? Зашеметяваща? Възхитителна? Да, така е по-добре. Наистина си възхитителна, Кейт.

— Престани — разсмях се аз. — Нарочно говориш така, за да видиш дали няма да ме накараш да се изчервя! Няма да стане!

Венсан се усмихна победоносно и докосна бузата ми с пръст.

— Закъсня.

Извих очи, докато звън като камбанка от леките удари на лъжица по чаша не се разнесе в залата. Амброуз изключи музиката и всички се обърнаха към Жан-Батист, застанал пред множеството с цялата си аристократична надменност. От портретите, които украсяваха стените, бе ясно, че дрехите и косата му са претърпели двеста и четирийсет години развитие, но аристократичното му поведение не се бе променило ни най-малко.