Гласът му, все така топъл и чувствен, заглушаваше шумовете около нас: потракването на стъклото и порцелана по мрамора на масите, гласовете на сутрешните посетители и на сервитьорите, които извикваха поръчките на бара.

— Шиеха — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от скута си.

— Значи си шивачка.

— Бях. Вече не съм. — Най-после вдигнах очи и добавих: — Напоследък няма много работа.

— Затова искаш да се научиш да пишеш на машина.

Говореше съучастнически, фамилиарно, сякаш ме познаваше сякаш душите ни се бяха чакали, откакто свят светува.

— Годеникът ми иска да се подготвя за някой конкурс и да стана чиновничка като него — казах аз, леко засрамена.

Пристигането на поръчките прекъсна разговора. За мен чаша шоколад. За Рамиро — черно като нощта кафе. Възползвах се от паузата, за да го огледам, докато той разговаряше със сервитьора. Костюмът не беше същият, който носеше предния ден, друга беше и безупречната риза. Обноските му бяха елегантни и въпреки тази изтънченост, толкова чужда на мъжете от моето обкръжение, от всички пори на тялото му се излъчваше мъжественост когато пушеше, когато си оправяше възела на вратовръзката, когато изваждаше портфейла от джоба си или поднасяше чашата към устата си.

— А може ли да попитам защо жена като теб иска да прекара живота си в някое министерство? — попита той след първата глътка кафе.

Свих рамене.

— Предполагам, за да живеем по-добре.

Отново се приближи бавно към мен, отново чух топлия му глас в ухото си:

— Наистина ли искаш да живееш по-добре, Сира?

Отпих от шоколада, за да не отговоря.

— Изцапа се, нека те избърша — каза той.

И обхвана с разтворените си пръсти брадичката ми, а тя пасна в дланта му като в калъп, от който сякаш някога лицето ми е било излято. После постави палеца си върху мястото, където беше предполагаемото петно, близо до ъгълчето на устата. Погали ме нежно, без да бърза. Не реагирах — някаква смесица от страх и удоволствие ми попречи да направя каквото и да е движение.

— Изцапала си се и тук — прошепна той с дрезгав глас и премести пръста си.

Мястото беше крайчецът на долната ми устна. Повтори милувката. По-бавно, по-нежно. Тръпка премина по гърба ми и аз забих пръсти в тапицирания с кадифе стол.

— Тук също — отново каза той. Тогава погали цялата ми уста, милиметър по милиметър, от единия до другия край, бавно, ритмично, още по-бавно. Имах чувството, че потъвам в нещо меко, което не успях да определя. Беше ми все едно дали всичко това е лъжа и на устните ми няма нито следа от шоколад. Беше ми все едно, че на съседната маса трима достолепни старци бяха спрели да разговарят и съзерцаваха сцената разпалено, отчаяно желаейки да са с трийсет години по-млади.

Точно тогава шумна група студенти нахлу в кафенето и виковете и смеховете им развалиха магията на момента, все едно че се спука сапунен мехур. И внезапно, сякаш се бях събудила от някакъв сън, забелязах няколко неща наведнъж: че подът не се е разтопил и е все така твърд, че в устата ми всеки момент ще се пъхне пръстът на непознат, че по дясното ми бедро се плъзга една нетърпелива ръка и че съм на път да се хвърля с главата надолу в пропастта. Възвърнала здравия си разум, аз скочих на крака и грабнах бързешком чантата си, като бутнах чашата с вода, която сервитьорът бе донесъл с шоколада ми.

— Ето ви парите за машината. Днес следобед годеникът ми ще дойде да я вземе — казах аз, като оставих пачката с банкноти върху мрамора.

Той ме хвана за китката.

— Не си отивай, Сира. Не ми се сърди.

Отскубнах се рязко. Не го погледнах, нито се сбогувах. Само се обърнах и се отправих с престорено спокойствие към вратата. Едва тогава си дадох сметка, че съм разляла чашата върху себе си и по левия ми крак се стича вода.

Той не ме последва — вероятно бе разбрал, че е безсмислено. Продължи да седи и когато се поотдалечих, изстреля зад гърба ми последната стрела:

— Ела пак. Вече знаеш къде да ме намериш.

Престорих се, че не съм го чула, минах бързо между групата студенти и потънах в тълпата на улицата.



Осем вечери си лягах с надеждата, че следващата утрин ще бъде различна, и осем сутрини се събуждах с една и съща натрапчива мисъл в главата: Рамиро Арибас. Споменът за него ме връхлиташе по всяко време на деня и не успях нито за миг да го пропъдя от мислите си — когато оправях леглото, когато издухвах носа си, когато белех портокал или слизах по стълбите, постоянно го виждах запечатан върху ретината ми.

През това време Игнасио и майка ми усърдно крояха планове за сватбата, но аз не споделях въодушевлението им. Нищо не ми харесваше, нищо не събуждаше и най-малкия интерес у мен. Сигурно е от нерви, мислеха си те. Аз пък всячески се опитвах да забравя Рамиро, да забравя гласа му в ухото ми, пръста му, галещ устата ми, ръката, плъзгаща се по бедрото ми, и онези последни думи, които се забиха в тъпанчетата на ушите ми, когато си тръгнах от кафенето, убедена, че така ще сложа край на лудостта. Ела пак, Сира. Върни се.

Борих се с всички сили, за да устоя на изкушението. Борих се и загубих. Нищо не можах да направя, за да възпра с поне малко разум неудържимото привличане, което изпитвах към този мъж. Колкото и да търсих, не намерих нито начин, нито сила, нито опора, за която да се хвана, за да не бъда повлечена — нито бъдещия съпруг, за когото трябваше да се омъжа след по-малко от месец, нито любящата майка, която толкова се бе грижила да ме възпита порядъчна и отговорна жена. Не ме възпря дори фактът, че почти не знаех кой е този мъж и каква съдба ме очаква с него.

Девет дни след първото посещение в магазина на „Испано-Оливети“ се върнах. Както предишните пъти, камбанката на вратата иззвъня. Срещу мен не се изправи дебел продавач, нито момче от склада, нито друг служител. Посрещна ме единствено Рамиро.

Приближих се, опитвайки се да стъпвам уверено, бях подготвила речта си. Не успях да я изрека. Не ми позволи. Щом стигнах до него, той обгърна с ръка тила ми и залепи на устните ми толкова страстна, влажна и дълга целувка, че тялото ми настръхна, готово да се разтопи и да се превърне в локва от меласа.

Рамиро Арибас беше на трийсет и четири години, имаше бурно минало и такава дарба да прелъстява, че дори бетонна стена не би могла да я възпре. Първо — привличане, колебание и тревожно безпокойство. После — пропаст и страст. Дишах въздуха, който той дишаше, и когато вървях до него, все едно че летях. Дори реките да излезеха от коритата си, сградите да се срутеха и улиците да изчезнеха от картата; дори небето да се слееше със земята и цялата Вселена да се сгромолясаше в краката ми — всичко щях да понеса, ако Рамиро беше до мен.

Игнасио и майка ми започнаха да подозират, че нещо необичайно става с мен, нещо повече от обикновено напрежение, предизвикано от предстоящата сватба. Но те не можеха да установят причините за възбудата ми, нито откриха някакво оправдание за тайнственото ми поведение, безредните ми излизания и истеричния смях, който понякога не съумявах да сдържа. Успях да запазя везните в равновесие едва няколко дни, достатъчни, за да видя как те се накланят в полза на Рамиро. За по-малко от седмица осъзнах, че трябва да скъсам с всичко и да се хвърля в пропастта. Беше настъпил моментът да зачеркна миналото. Да се разделя с него завинаги. Игнасио дойде у нас привечер.

— Чакай ме на площада — прошепнах аз, като открехнах вратата едва няколко сантиметра.

Бях казала на майка ми на обяд. Той също трябваше да научи. Слязох пет минути по-късно — с начервени устни, с нова чанта в едната ръка и „Летера“-та в другата. Той ме чакаше на нашата пейка, на онзи каменен къс, където бяхме прекарали толкова часове в планове за едно бъдеще, което вече никога нямаше да настъпи.

— Отиваш с друг, нали? — попита той, когато седнах до него. Не ме погледна — очите му бяха сведени към земята, а върхът на обувката му ровеше в прахта.

Кимнах. Едно категорично „да“ без думи. Кой е, попита той. Казах му. Около нас се разнасяха обичайните шумове: децата, кучетата и звънците на велосипедите; камбаните на „Сан Андрес“, биещи за последната служба, колелата на колите по паветата, уморените мулета в края на деня. Игнасио заговори след дълга пауза. Явно бе доловил категоричността и непоколебимостта на решението ми, така че дори не изрази недоумението си. Не направи сцена, нито поиска обяснения. Не ме упрекна, нито ме помоли да преосмисля чувствата си. Само изрече една фраза — бавно, сякаш я прецеждаше:

— Никога няма да те обича колкото мен.

После се изправи, взе пишещата машина и си тръгна. Видях как се отдалечава под мътната светлина на фенерите, сдържайки може би желанието си да я запрати на земята.

Проследих с поглед как прекосява площада, докато фигурата му се стопи в далечината, докато потъна в тъмнината на ранната есенна вечер. Бих искала да оплача загубата му, да скърбя за тази толкова кратка и толкова тъжна раздяла, да се виня, че съм сложила край на възторжените ни планове за бъдещето. Но не можах. Не пророних нито една сълза, не отправих към себе си и най-малкия укор. Едва минута след като той си отиде, аз също станах от пейката и си тръгнах. Зад себе си оставих завинаги моя квартал, моите близки, моя малък свят. Там остана миналото ми, докато аз започвах нов етап от живота си; един, както си мислех, прекрасен живот, в чието настояще най-голямото блаженство за мен беше да се приютя в прегръдките на Рамиро.