Мария Дуеняс

Нишките на съдбата

Бележка на автора

Условността на академичния живот, с който съм свързана от близо двайсет години, изисква от авторите да посочват източниците си систематизирано и точно. Поради тази причина реших да посоча по-значителните източници, ползвани от мен при написването на романа, в обособена библиографска справка. Но голяма част от сведенията, на които се спрях, за да пресъздам обстановката, да обрисувам някои герои и да развия последователно интригата, излизат отвъд рамките на напечатаните страници. За да остане някакво свидетелство за тях, искам да ги спомена в тази благодарствена бележка.

За да възкреся атмосферата в колониален Тетуан, използвах многобройните сведения, събрани в бюлетините на Дружеството „Ла Медина“ на бившите жители на испанския протекторат в Мароко. Благодаря на изпълнените с носталгия негови членове и на ръководителите му Франсиско Трухильо и Адолфо де Паблос за любезното съдействие. Не по-малко полезни и незаменими бяха спомените за Мароко на майка ми и на лелите ми Естреля Винуеса и Пакита Морено, както и богатата документация, предоставена от Луис Алварес, въодушевен от този проект почти колкото мен. Много ценна беше също така библиографската справка, извършена от преводача Мигел Саенс относно едно необичайно произведение, част от което се намира в Тетуан и от което се вдъхнових за двамата второстепенни герои на тази история.

При пресъздаването на противоречивия житейски път на Бейгбедер незаменима роля изигра информацията, предоставена от мароканския историк Мохамед ибн Азуз, ревнив пазител на наследството на Хуан Луис Бейгбедер-и-Атиенса. Благодаря за съдействието на Ахмед Мгара, Абдеслам Шашо и Рикардо Барсело, които организираха срещата ми с него в седалището на Дружеството „Тетуан-Азмир“ бившата красива сграда на Канцеларията по въпросите на местното население. Благодаря също на Хосе Карлос Каналда за биографичните данни за Бейгбедер; на Хосе Мария Мартинес-Вал за консултациите относно книгата му „Ще пристигне късно в Андай“, в която министърът се появява като действащо лице; на Доминго дел Пино, който с една своя статия ме насочи към мемоарите на Розалинда Фокс решаващи за сюжетната линия на романа, както и към Майкъл Бруфал де Мелгарехо, който ми помогна да тръгна по неясните й следи в Гибралтар.

Искам да отбележа също и отзивчивостта на Патрисия Мартинес де Висенте, дъщеря на активен участник в нелегалната дейност и авторка на „Ембаси, или разузнаването на Мамбру1“. Тя ми предостави данни от първа ръка за Алън Хилгарт, за британските тайни служби в Испания и за „Ембаси“ като място за конспиративни срещи. Признателна съм и на професор Дейвид Месинджър от Университета на Уайоминг за статията му за дейността на УСО в Испания.

Накрая искам да благодаря на всички, които по един или друг начин участваха в процеса на създаването на тази история — на всички, които четяха всичко или отделни части, които насърчаваха, поправяха, отхвърляха или одобряваха, или просто бяха до мен в тези дни. На родителите ми за безусловната им подкрепа. На Маноло Кастелянос, моя съпруг, и на децата ми Барбара и Хайме, които всеки ден ми напомняха със своята неизчерпаема жизненост кои са истински значимите неща. На многобройните ми сестри и братя и семействата им, на роднините ми, на приятелите in vino amicitia2 и на скъпите ми колеги от англофилския crème3.

На Лола Еулиас от Литературна агенция „Антония Кериган“, защото първа повярва в написаното от мен.

И особено на моята издателка Ракел Жисберт за невероятния професионализъм, вяра и енергия, както и за това, че изтърпя настроенията ми с непоклатим хумор и стоицизъм.

На майка ми — Ана Винуеса.

На семействата Винуеса Лопе и Алварес Морено за годините в Тетуан и носталгията, с която винаги си спомняха за тях.

На всички бивши жители на Испанско Мароко и на мароканците, с които са съжителствали.

Първа част

1.

Една пишеща машина промени съдбата ми. Беше „Испано-Оливети“. Седмици от нея ме делеше стъклото на една витрина. Днес, от разстоянието на изминалите години, ми е трудно да повярвам, че една обикновена механична вещ е могла да притежава достатъчно мощ, за да промени насоката на един живот и да взриви за четири дни всички предначертани планове. Това обаче се случи и нищо не можех да направя, за да го предотвратя.

Всъщност плановете, които чертаех тогава, не бяха особено грандиозни. Ставаше дума единствено за непосредствени, почти битови стремежи, обусловени от координатите на мястото и времето, в което ми се случи да живея; планове за бъдещето, което изглеждаше близко и достъпно, сякаш бе на една ръка разстояние. През онези дни светът ми кръжеше бавно около няколко фигури, които аз смятах за непоклатими и вечни. Майка ми бе най-важната от всички. Беше модистка и работеше в едно ателие с изискана клиентела. Имаше опит и добър вкус, но до края си остана обикновена шивачка, наемна работничка като толкова други, които всеки ден в продължение на десет часа чупеха ноктите си и си вадеха очите, докато крояха и шиеха, пробваха и преправяха дрехи, предназначени за чужди тела и за погледи, които едва ли щяха да се спрат върху тях. Тогава не знаех почти нищо за баща си. Никога не го бях виждала; отсъствието му също не ми тежеше. Никога не изпитах особено любопитство да науча нещо за него, докато един ден, когато бях на осем или девет години, майка ми се реши да ми даде оскъдна информация. Имал друго семейство, било невъзможно да живее с нас. Приех тези сведения със същата припряност и разсеяност, с които погълнах последните лъжици от зеленчуковата супа пред мен вълнуваше ме много повече кога ще сляза да играя на площада, отколкото животът на този непознат.



Бях дошла на този свят през лятото на 1911-а, същата година, в която Пастора Империо4 се омъжила за Ел Гальо5, когато се родил Хорхе Негрсте6, а в Европа залязвала звездата на един период, наречен Бел епок. В далечината вече се дочували барабаните на Първата световна война, в мадридските кафенета четели „Ел Дебате“ и „Ел Ералдо“, а Челито7 влудявала мъжете, кършейки чувствено снага в ритъма на музиката. Крал Алфонсо XIII — в промеждутъка на любовните си авантюри — успял все някак да се сдобие с петото си законно дете. Начело на правителството му бил либералът Каналехас, който не подозирал, че само след година един ексцентричен анархист ще го убие с изстрели в главата, докато разглежда новите книги в книжарница „Сан Мартин“.

Детството ми беше относително щастливо, с повече грижи, отколкото излишества, но без големи лишения и разочарования. Израснах на тясна уличка в центъра на Мадрид, до площад „Ла Паха“, на две крачки от Кралския дворец, на хвърлей от неподражаемата глъч в сърцето на града, сред простряно пране, мирис на белина, гласове на съседки и приличащи се на слънце котки. Посещавах едно начално училище, което се намираше в близкия партер — на чиновете, предвидени за двама, сядахме по четирима без никакъв ред, блъскайки се, и рецитирахме с пълно гърло „Песента на пирата“ и таблицата за умножение. Там се научих да чета и да пиша, да боравя с четирите основни аритметични действия и запомних имената на реките, които браздяха жълтеникавата карта, окачена на стената. На дванайсет години образованието ми приключи и отидох да чиракувам в ателието, където работеше майка ми. Моята естествена съдба.

От работилницата на Мануела Година — нейната собственичка, вече от десетки години излизаха красиви, идеално скроени и ушити дрехи, прочути в цял Мадрид. Ежедневни тоалети, палта и наметки, които после щяха да бъдат носени от изискани дами, когато се разхождаха по „Кастеляна“, на хиподрума и на игрището за поло в Пуерта де Йеро, пиеха чай в „Сакуска“ или отиваха в бляскавите катедрали. Мина обаче известно време, докато започна да навлизам в тайните на шивашкия занаят. В началото бях момиче за всичко: разравях жарта в мангалите и метях изрезките от пода, затоплях ютиите на огъня и тичах, докато останех без дъх, да купувам конци и копчета на площад „Понтехос“. Доставях в луксозните къщи току-що завършените тоалети, опаковани в торби от кафяв лен — това беше любимата ми задача, най-приятното развлечение в начеващата ми кариера. Опознах портиерите и шофьорите на най-богатите къщи, камериерките, икономките и домоуправителите на най-заможните семейства. Успях да зърна крадешком най-изтънчените дами, дъщерите им и съпрузите им. И като ням свидетел влизах в буржоазните им къщи, в аристократичните палати и в пищните апартаменти в старинните квартали. Невинаги успявах да прекрача извън помещенията за прислугата и тогава някой от домакинството приемаше тоалета, който носех; друг път обаче ме канеха да отида до дрешниците и тогава минавах по коридорите, оглеждах салоните и поглъщах с очи килимите, полилеите, кадифените завеси и роялите, на които понякога някой свиреше, като си мислех колко ли е прекрасно да живееш на подобно място.

Животът ми протичаше спокойно между тези два свята, като почти не осъзнавах огромното различие, което съществуваше между тях. Вървях по широките булеварди, край които имаше алеи за карети и големи портали, със същата непринуденост, с която прекосявах невероятния лабиринт от криволичещи улици в моя квартал, неизменно изпълнени с локви и боклуци, ехтящи от викове на продавачи и пронизителния лай на гладни кучета; улици, по които хората винаги бързаха и на които при вика „Изливам вода“ най-добре беше да се скриеш, за да не те опръскат с урина. Занаятчии, дребни търговци, чиновници и току-що пристигнали в столицата надничари пълнеха пансионите и придаваха на квартала провинциална атмосфера. Много от тях почти не го напускаха, освен ако нямаше форсмажорни причини. Майка ми и аз обаче всяка сутрин излизахме заедно и бързахме да стигнем до улица „Сурбано“, за да започнем ежедневната си работа в ателието на доня Мануела.