Щяхме да определим датата със същия енорийски свещеник, който двайсет и три години по-рано, на осми юли, ме бе кръстил с името Сира, ръководейки се от житията на светците. Сабиниана, Викторина, Гауденсия, Ераклия и Фортуната са били останалите възможности съгласно църковния календар.

„Сира, отче, наречете я Сира, поне е по-късо.“ Това било решението на майка ми в самотното й майчинство. И съм станала Сира.

Щяхме да отпразнуваме женитбата със семейството и неколцина приятели. С дядо ми, без крака и без разум, обезобразен тялом и духом във войната във Филипините, постоянно нямо присъствие в люлеещия се стол до балкона в трапезарията ни. С майката и сестрите на Игнасио, които щяха да дойдат от село. С нашите съседи Енграсия и Норберто и трите им деца, социалисти и сърдечни хора, от които ни делеше една стълбищна площадка и с които ни свързваха топли чувства, сякаш в нас течеше една и съща кръв. С доня Мануела, която отново щеше да хване иглата, за да ми подари последното си творение под формата на булчинска рокля. Щяхме да почерпим гостите си с торта с целувки, вино от Малага и вермут, може би щяхме да наемем някой музикант от квартала да дойде да ни изсвири едно пасо добле, а някой уличен фотограф щеше да ни направи снимка, която да краси дома ни, който засега щеше да бъде домът на майка ми.

Именно тогава, сред суматохата от планове и приготовления, на Игнасио му хрумна идеята да се подготвя за конкурс и да стана чиновничка като него. Новата му работа в една административна служба му бе отворила очите за един нов свят: света на републиканската администрация, където за жените се очертаваха професионални хоризонти отвъд готвенето, прането и ръкоделието; свят, в който женският пол можеше да си проправи път рамо до рамо с мъжете при равноправни условия, устремен към същите цели. Първите жени вече бяха депутати в Конгреса, обявено бе равноправие на половете в обществения живот, беше ни призната правоспособност, правото на труд и всеобщо избирателно право. И въпреки че предпочитах хиляди пъти да се върна към шиенето, на Игнасио му бяха достатъчни три дни, за да ме убеди. Старият свят на платовете и на шевните машини се бил срутил и пред нас отварял врати един нов свят, към който трябвало да се приспособим. Самият Игнасио щял да се заеме с подготовката ми: имал всички теми и притежавал предостатъчно опит, след като се бе явявал и провалял безброй пъти, без да губи никога надежда. Аз, от своя страна, щях да допринеса за осъществяването на този проект с ясното съзнание, че трябва да се захвана за работа, за да можем да издържаме малкия отряд, който щяхме да сформираме след сватбата ни — ние двамата, майка ми, дядо ми и децата, които щяха да се родят. Съгласих се. Оставаше да уредим само още едно нещо: пишеща машина, на която да се науча да пиша и да се подготвя за неизбежния изпит по машинопис. Игнасио се беше упражнявал в продължение на години на чужди машини, минавайки през голготата на мизерни школи с миризма на грес, мастило и пот. Искаше да ми спести всички тези изпитания и затова настояваше да си купим собствено оборудване. През следващите седмици се впуснахме да го търсим, сякаш ставаше дума за най-голямата инвестиция в живота ни.

Проучихме всички възможности и правихме сметки до безкрай. Аз не разбирах от технически характеристики, но ми се струваше, че една малка и лека машина ще бъде най-подходящата за нас. За Игнасио големината нямаше значение, но в замяна се интересуваше до педантичност от цени, срокове и механизми. Открихме адресите на всички магазини за пишещи машини в Мадрид, стояхме с часове пред витрините и се научихме да произнасяме чужди имена, които ни напомняха за далечни страни и киноартисти: „Ремингтън“. „Ройъл“, „Ъндъруд“. Със същия успех можехме да се спрем на една или друга марка; със същия успех можехме да я купим от американски или немски магазин, но накрая избрахме италианската „Испано-Оливети“ на улица „Пи-и-Маргал“. Как можехме да предположим, че с тази толкова обикновена постъпка, само с прекрачването на прага, подписвахме смъртната присъда на съвместния ни живот и променяхме безвъзвратно посоките на бъдещето.

2.

— Няма да се омъжа за Игнасио, мамо.

Опитваше се да вдене една игла и при думите ми ръката й, държаща конеца, застина.

— Какво говориш, момиче? — прошепна тя. Гласът й беше глух, изпълнен със смут и недоумение.

— Ще се разделя с него, мамо. Влюбих се в друг мъж.

Упрекна ме с най-суровите укори, за които се сети, призова небето и намесата на всички светии и с безброй доводи се опита да ме разубеди. Когато установи, че това е безполезно, седна на другия люлеещ се стол до дядо ми, закри лицето си с ръце и заплака.

Аз запазих привидно хладнокръвие, опитвайки се да прикрия нервността си зад категоричността на моите думи. Боях се от реакцията на майка ми — за нея Игнасио се бе превърнал в син, в присъствието, което бе заместило липсата на мъж в малкото ни семейство. Двамата разговаряха, мислеха по един и същ начин, разбираха се. Майка ми му готвеше ястия, които той обичаше, лъскаше обувките му и обръщаше саката му, когато с времето овехтяваха. Той, от своя страна, й правеше комплименти, когато я виждаше да се гласи за неделната служба, носеше и сладкиши и полу на шега полу на истина, понякога й казваше, че е по-хубава от мен.

Съзнавах, че с дързостта си ще сложа край на това удобно съжителство, че ще разтърся из основи не само моя живот, но и живота други хора, но нищо не можех да направя, за да избегна това. Решението ми беше непоклатимо: нямаше да има сватба, нито конкурси, нямаше да се уча да пиша на машина върху масата в хола и никога нямаше да имам с Игнасио деца, обща постеля и радости. Щях да се разделя с него и дори сила като ураган не можеше да промени решението ми.



Магазинът на „Испано-Оливети“ имаше две големи витрини, което гордо излагаха пред минувачите лъскави продукти. Между тях имаше остъклена врата, пресечена диагонално от тъмна бронзова пръчка. Игнасио я бутна и ние влязохме. Звънтенето на камбанка извести за пристигането ни, но никой не излезе да ни посрещне. Около две минути стояхме смутено, като оглеждахме изложените машини със страхопочитание, без да се осмелим дори да докоснем полираните мебели, върху които бяха поставени тези чудеса на машинописа, измежду които щяхме да изберем най-подходящото за нашите планове. В дъното на обширния салон имаше канцелария. От нея се разнасяха мъжки гласове.

Не се наложи да чакаме дълго. Хората в канцеларията знаеха, че има клиенти, и към нас се насочи един от тях, с възпълна фигура, облечен в тъмен костюм. Любезният продавач ни поздрави, попита какво желаем. Игнасио започна да говори, да описва какво търси, да иска данни и препоръки. Служителят разгърна старателно професионализма си и започна да изброява характеристиките на всяка от изложените машини. С подробности, с акуратност и технически термини: с такава педантичност и монотонност, че след двайсет минути имах чувството, че ще заспя от скука. През това време Игнасио поглъщаше жадно информацията, забравил за мен и за всичко, което не беше свързано с качествата на предлаганите продукти. Реших да се поразходя, тъй като това изобщо не ме интересуваше. Каквото и да избереше Игнасио, щеше да е подходящо. Пет пари не давах за точността на удара по клавиша, за ръчката за връщане или ограничителя на полето.

Тръгнах да обикалям из салона, за да намеря нещо, с което да се разсея. Разгледах големите афиши, които рекламираха от стените изделията на фирмата с цветни рисунки и думи на езици, които не разбирах, после се приближих до витрините и се взрях в бързащите по тротоара минувачи. След малко се запътих неохотно към дъното на салона.

На една от стените имаше голям шкаф със стъклени врати. Съзрях в тях отражението си, забелязах, че два кичура са се измъкнали от кока ми, прибрах ги на мястото им; ощипах бузите си, за да придам на отегченото си лице малко цвят. После огледах внимателно облеклото си — бях се наконтила с най-хубавия си тоалет: в края на краищата тази покупка за нас беше специално събитие. Опънах чорапите си от глезените нагоре; нагласих внимателно полата на ханша, талията на кръста, ревера на шията. Отново оправих косата си, огледах се в анфас и профил, като наблюдавах спокойно отражението си. Опитах няколко пози, направих танцова стъпка и се разсмях. Когато се отегчих от собствения си образ, продължих да обикалям салона, за да убия времето, като прокарвах бавно ръка по повърхностите и заобикалях лениво мебелите. Почти не обърнах внимание на това, заради което всъщност бяхме отишли там; за мен всички онези машини се различаваха единствено по размера си. Някои бяха големи и солидни, имаше и по-малки; някои изглеждаха леки, други — тежки, но в моите очи бяха само маса от тъмни предмети, лишени от всякакво очарование. Застанах неохотно пред една от тях, приближих показалеца си до клавишите и с него се престорих, че натискам най-близките до личността ми букви. С, и, р, а. „Сира“, повторих шепнешком.

— Прекрасно име.

Мъжкият глас прозвуча точно зад гърба ми, толкова близо, че почти усетих дъха на притежателя му върху кожата си. Тръпка премина по гърба ми и аз се обърнах стреснато.

— Рамиро Арибас — каза той и ми протегна ръка. Реагирах със закъснение, може би защото не бях свикнала да ме поздравяват по толкова официален начин; може би защото още не се бях съвзела от въздействието на тази неочаквана поява.

Кой беше този мъж, откъде бе дошъл? Той самият се представи, докато очите му още бяха впити в моите.

— Аз съм управителят на магазина. Извинете ме, че не ви обслужих по-рано, но трябваше да се обадя по телефона.