3.

С него опознах друг начин на живот. Научих се да живея без майка ми, да съжителствам с мъж и да имам слугиня. Да му угаждам във всеки момент и да имам една-единствена цел: да го направя щастлив.

Опознах също един различен Мадрид: на изисканите заведения и модните места, на спектаклите, ресторантите и нощния живот. Коктейлите в „Негреско“, „Гранха дел Енар“, „Баканик“. Кинопремиерите в „Реал Синема“ с музикален съпровод, Мери Пикфорд на екрана, докато Рамиро ми слага бонбони в устата, а аз докосвам с устни върха на пръстите му, готова да се разтопя от любов. Кармен Амая в театър „Фонталба“, Ракел Мелер в „Маравиляс“. Фламенко във „Виля Роса“, кабарето в „Паласио дел Йело“. Един кипящ от живот Мадрид, който двамата обикаляхме, сякаш нямаше нито вчера, нито утре. Сякаш трябваше да консумираме света във всеки момент, в случай че бъдещето никога не настъпи.

Какво притежаваше Рамиро, какво ми даде, как успя да преобърне живота ми за две седмици? И днес, толкова години по-късно, мога да изброя всичките неща, които ме плениха в него, и съм сигурна, че още сто пъти да се бях родила, сто пъти щях да се влюбя, както тогава. Рамиро Арибас, неустоим, светски, до болка красив. Със сресана назад кестенява коса, със зашеметяваща мъжествена осанка, излъчващ оптимизъм и увереност двайсет и четири часа на ден и седем дни в седмицата. Остроумен и чувствен, нехаещ за политическите конфликти в онези времена, сякаш неговото кралство не беше на този свят. Приятел на мнозина, без да приема на сериозно нито един, строител на грандиозни планове, умеещ да намира подходящите думи и точния жест във всеки момент. Енергичен, великолепен, враг на уседналостта. Днес управител на италианската фирма за пишещи машини, вчера представител на немски коли, завчера какво ли не, а следващия месец — бог знае какво.

Какво видя Рамиро у мен, защо се влюби в една обикновена шивачка, която беше на път да се омъжи за лишен от амбиции чиновник? Първата истинска любов в живота му — закле ми се той стотици пъти. Разбира се, имал е и други жени преди това. Колко? — питах аз. Няколко, но нито една като теб. Тогава ме целуваше и аз имах чувството, че светът около мен започва да кръжи. Няма да ми е трудно да съставя днес и списък на качествата, които той виждаше в мен — спомням си ги всичките. Възпламенителна смес от една почти детска наивност и осанка на богиня — казваше. Необработен диамант — добавяше. Понякога се държеше с мен като с дете и тогава десетте години разлика във възрастта бяха сякаш векове. Предугаждаше капризите ми, засищаше жаждата ми за изненади с най-неочаквани хрумвания. Купуваше ми чорапи от „Лион“, кремове и парфюми, сладоледи от Куба — от черимоя, манго и кокосов орех. Учеше ме да си служа с приборите, да шофирам „Морис“-а му, да разчитам менютата на ресторантите и да гълтам дима, когато пуша. Говореше ми за хора от миналото, за артистите, с които се бе запознал. Спомняше си за стари приятели и рисуваше великолепните възможности, които може би ни очакваха в някое далечно кътче на планетата. Чертаеше карти на света и ми помагаше да порасна. По понякога девойчето сякаш изчезваше и се превръщах в зряла жена, тогава забравяше, че ми липсват знания и опит: желаеше ме, обожаваше ме каквато бях и се вкопчваше в мен, като че тялото ми беше единствената опора в бурния му и превратен живот.

Още в началото се настаних при него, в ергенския му апартамент на площад „Лас Салесас“. Не занесох почти нищо, сякаш животът ми започваше отначало; сякаш бях друга, сякаш се бях родила отново. Единствените принадлежности, които отнесох в дома му, бяха плененото ми сърце и малко дрехи. От време на време посещавах майка си. По това време тя шиеше дрехи по поръчка вкъщи, но парите от тях едва й стигаха да преживява. Не одобряваше Рамиро, осъждаше начина, по който бе постъпил с мен. Обвиняваше го, че ме е подлъгал съзнателно, че се е възползвал от годините и положението си, за да ме прелъсти, да ме накара да забравя за всичките свои близки. Не харесваше, че живея с него, без да се омъжа, че съм оставила Игнасио и че вече не съм същата като преди. Колкото и да се опитвах, не успях да я убедя, че причината да постъпя така е не той, а неудържимата любов, която изпитвам към него. Споровете ни ставаха все по-невъздържани — разменяхме си ужасни упреци и се наранявахме до дъното на душата си. На всяка нейна нападка аз отвръщах с дръзки думи, на всеки неин укор — с още по-жестока обида. Почти всяка наша среща завършваше със сълзи, викове и затръшване на врати, и посещенията ми станаха все по-кратки, по-хладни. А ние с майка ми — все по-отчуждени.

Но един ден тя дойде да ме посети. Направи го единствено в качеството си на посредник, разбира се, но този неин жест — как бихме могли да го предвидим? — доведе до нов поврат в пътищата ни. Късно сутринта тя дойде в дома на Рамиро. Него го нямаше, а аз спях. Бяхме отишли предната вечер да видим Маргарита Ксиргу в Комедийния театър, а после отидохме в „Льо Кок“. Легнахме си около четири сутринта. Бях толкова уморена, че нямах сили дори да си почистя грима, който напоследък слагах. В полусън чух, когато Рамиро излезе към десет, в полусън чух, когато пристигна Пруденсия — прислужницата, която се опитваше да въдвори ред в домашната бъркотия. В полусън я чух да излиза за мляко и хляб и в полусън чух малко след това да се звъни на вратата. Първо леко, после настойчиво. Помислих, че Пруденсия е забравила да вземе ключа, вече го бе правила и друг път. Станах, полузамаяна, и в отговор на нахалното звънене сърдито извиках: „Идвам!“. Дори не си направих труда да се наметна с нещо — глупавата Пруденсия не заслужаваше това усилие. Сънена, отворих и пред себе си видях не Пруденсия, а майка ми. Не знаех какво да кажа. Тя също — в началото. Само ме огледа от горе до долу, задържайки последователно погледа си върху разрешената ми коса, върху черните следи от спиралата за мигли, размазала се под очите ми, върху остатъците от червило около устните ми и дръзката нощница, която разкриваше повече плът, отколкото чувството й за приличие допускаше. Не можах да издържа погледа й, не се осмелих да й се опълча. Навярно защото още не бях на себе си след безсънната нощ. Навярно защото спокойният й и сериозен вид ме обезоръжи.

— Влез, не стой на вратата — казах аз, прикривайки недоумението си от неочакваното й посещение.

— Не, няма да влизам, бързам. Дойдох само да ти предам едно съобщение.

Ситуацията беше толкова напрегната и странна, че никога не бих повярвала, че може да се случи, ако не я бях преживяла лично онази сутрин. Майка ми и аз, които толкова време бяхме живели заедно и толкова си приличахме в много неща, сякаш внезапно се бяхме превърнали в две непознати жени, гледащи се подозрително като улични псета, които се дебнат от разстояние.

Остана пред вратата — сериозна, изпъната като струна, с коса, събрана в стегнат кок, в който вече се забелязваха първите бели коси. Достолепна и висока, с извити под ъгъл вежди, които подсилваха укора в погледа й. В известен смисъл елегантна, въпреки простотата на дрехите й. След като най-после ме огледа хубаво, заговори. Противно на опасенията ми, не възнамеряваше да ме критикува.

— Дойдох да ти предам едно съобщение. Една молба, която не е моя. Можеш да я приемеш или не, ти решаваш. Но според мен би трябвало да се съгласиш. Помисли си. По-добре късно, отколкото никога.

Не прекрачи прага и посещението й продължи най-много още минута, за да ми даде един адрес, час за следобеда на същия ден и да ми обърне гръб, без дори да се сбогува. Учудих се, че се размина само с това, но не се наложи да чакам дълго. Тъкмо бе започнала да слиза по стълбите, когато подхвърли:

— И си измий лицето, среши се и облечи нещо, приличаш на повлекана.

На обяд споделих с Рамиро изумлението си. Не виждах смисъл в това, изпитвах подозрение. Помолих го да ме придружи. Къде? Да се запозная с баща си. Защо? Защото той така е помолил. За какво? Дори десет години да си блъсках главата, пак нямаше да се досетя за нито една причина.

С майка ми имахме среща в ранния следобед на посочения адрес: „Ермосиля“ 19. Хубава улица, хубава къща, като онези, в които преди време носех току-що ушитите тоалети. Бях се облякла с особено старание за срещата: синя рокля от вълнен плат, палто в тон с нея и малка шапка с три пера, наклонена кокетно над лявото ухо. Естествено, Рамиро бе платил всичко това — бяха първите дрехи, докоснали тялото ми, които не бяха ушити от майка ми или от мен самата. Носех обувки с високи токчета, а косата ми се спускаше свободно на гърба. Гримирах се много леко, не исках още укори този ден. Огледах се в огледалото, преди да изляза. В цял ръст. Образът на Рамиро, отразен зад мен, се усмихваше и ми се възхищаваше, с ръце в джобовете.

— Фантастична си. Ще го смаеш.

Опитах се да се усмихна, но не успях кой знае колко. Наистина бях хубава. Хубава и различна, нямаща нищо общо с жената, която бях само няколко месеца по-рано. Хубава, различна и уплашена като мишка, уплашена до смърт, изпълнена с разкаяние, че съм приела необичайната молба. Когато пристигнах, по погледа на майка ми разбрах, че никак не й е приятно присъствието на Рамиро. Щом видя, че възнамеряваме да влезем заедно, тя отсече:

— Това е семеен въпрос, така че вие оставате тук.

И без да изчака отговор, се обърна и прекрачи внушителната врата от ковано желязо и стъкло. Искаше ми се той да е до мен, нуждаех се от опората и силата му, но не посмях да й се противопоставя. Само пошушнах на Рамиро, че е най-добре да си върви, и я последвах.

— Идваме при господин Алварадо. Той ни очаква — заяви тя на портиера.