Той кимна мълчаливо и понечи да ни придружи до асансьора.

— Благодаря, няма нужда.

Прекосихме обширното фоайе и заизкачвахме стълбището — майка ми с твърда стъпка, почти без да докосва полираното дърво на перилото, пристегната в костюм, който не бях виждала дотогава. Аз вървях след нея, уплашена, и се ловях за перилото като за спасителен пояс в бурна нощ. Двете мълчахме, сякаш си бяхме глътнали езиците. Я главата ми мислите се трупаха с всяко стъпало, което изкачвахме. Първа площадка. Защо майка ми се движеше с такава увереност в тази чужда къща? Полуетаж. Какъв ли е мъжът, с когото щяхме да се срещнем, защо е тази внезапна настойчивост да се запознае с мен след толкова години? Първи етаж. Останалите мисли останаха стълпени в периферията на съзнанието ми — нямах време за тях, бяхме пристигнали. Голяма врата вдясно, пръстът на майка ми, натискащ уверено и без ни най-малко притеснение звънеца. Незабавно отворена врата, възрастна и стегната в черна униформа прислужница с безупречно бяло боне.

— Добър ден, Серванда. Идваме при господина. Предполагам, че е в библиотеката.

Серванда стоеше с отворена уста, без да смогне да поздрави, сякаш пред себе си виждаше два призрака. Когато се съвзе и изглежда, най-после щеше да каже нещо, един глас изпревари нейния. Мъжки глас, дрезгав, силен, от дъното на жилището:

— Нека влязат.

Прислужницата се отдръпна, все още изпаднала в тревожно недоумение. Не стана нужда да ни показва пътя — майка ми като че ли го познаваше твърде добре. Тръгнахме по широк коридор, покрай който се виждаха салони с тапети от плат, гоблени и семейни снимки. Когато стигнахме до една отворена двойна врата вляво, майка ми се насочи към нея. Виждаше се фигурата на едър мъж, който ни чакаше в средата на помещението. И отново се разнесе силният глас:

— Заповядайте.

Голям кабинет за едрия мъж. Голямо писалище, отрупано с книжа, голяма библиотека, пълна с книги, едър мъж, който ме гледа — първо в очите, после надолу, отново нагоре. Разучаваше ме. Преглътна, преглътнах и аз. Пристъпи към нас, постави ръката си върху моята и леко ме стисна, сякаш да се увери, че съществувам. Изви в меланхолична усмивка единия ъгъл на устата си.

— Същата си като майка си преди двайсет и пет години.

Продължи да ме гледа, докато стискаше ръката ми една секунда, две, три, десет. После, все още без да ме пусне, отправи поглед към майка ми. На лицето му отново се появи леката тъжна усмивка.

— Колко време мина, Долорес.

Не му отговори, нито отклони поглед от неговия. Тогава той махна ръката си от моята и я протегна към нея. Имах чувството, че не търси поздрав, а само допир, докосване, сякаш очакваше пръстите й да се протегнат към неговите. Тя обаче остана неподвижна, без да отговори на поканата, докато той най-после като че се събуди от магията, прокашля се и с любезен и привидно неутрален тон ни покани да седнем.

Не ни поведе към голямото писалище, отрупано с книжа, а ни заведе в друг ъгъл на библиотеката. Майка ми седна в едно кресло, а той — срещу нея. Аз седях сама на дивана, в средата, между двамата. И тримата напрегнати, смутени. Той запали пура. Тя седеше неподвижно, с прибрани колене и изправен гръб. Аз през това време съсредоточено драсках с показалеца си виненочервената дамаска на дивана, сякаш исках да пробия дупка в плата и да избягам през нея като гущер. Стаята се изпълни с дим и мъжът отново се прокашля, сякаш се готвеше да каже нещо, но преди да го направи, майка ми заговори. Обръщаше се към мен, но очите й бяха впити в него. Гласът й ме накара най-сетне да вдигна поглед към двамата.

— Е, Сира, това е баща ти, най-после се запозна с него. Казва се Гонсало Алварадо, инженер. Собственик е на леярна и винаги е живял в тази къща. Преди беше синът, а сега е господарят… как само минава времето. Преди много време идвах тук да шия за майка му, тогава се запознахме и след три години ти се роди. Не си представяй някоя трогателна история, в която богатото безскрупулно момче прелъстява бедната шивачка, нищо подобно. Когато връзката ни започна, аз бях на двайсет и две години, а той — на двайсет и четири. Двамата много добре знаехме кои сме, къде ни е мястото и с какво се захващаме. Нямаше прелъстяване от негова страна, нито големи илюзии от моя. Връзката ни приключи, защото нямаше бъдеще, защото изобщо не трябваше да започва. Аз реших да сложа край, той не е изоставил нито мен, нито теб. Погрижих се двамата да не се виждате. Баща ти се опита да не ни изгуби, в началото упорстваше, после постепенно свикна с положението. Ожени се и му се родиха други деца, две момчета. Отдавна не знаех нищо за него, докато онзи ден не получих съобщение от него. Не ми каза защо иска да те види след толкова време, но сега ще научим.

Докато майка ми говореше, той я гледаше внимателно, със сериозно изражение. Когато млъкна, той изчака няколко секунди, след което заговори на свой ред. Сякаш обмисляше, претегляше думите си, за да изрази точно това, което искаше да каже. Възползвах се от момента, за да го огледам. Никога не бих предположила, че баща ми изглежда по този начин, бе първото, което ми хрумна. Аз бях мургава, майка ми беше мургава и в редките случаи, в които бях мислила за баща си, винаги си го бях представяла като нас, със смугъл тен, тъмна коса и слабо тяло. Също така винаги бях свързвала фигурата на бащата с примерите около мен: съседа ни Норберто, бащите на приятелките ми, мъжете, които пълнеха кръчмите и улиците на квартала ми. Обикновени бащи на обикновени хора пощальони, продавачи, служители, сервитьори или най-много собственици на някой павилион, галантерия или сергия за зеленчуци на пазара на площад „Себада“. Мъжете, които виждах по богаташките улици на Мадрид, когато разнасях поръчките от ателието на доня Мануела, за мен бяха като същества от друг свят, създания от друг вид, които изобщо не се вместваха в представата ми за бащино присъствие. Пред мен обаче стоеше един от тях. Един все още представителен мъж, въпреки че беше доста едър, с вече побеляла коса, която някога сигурно е била светла, с леко зачервени очи с цвят на мед, облечен в тъмносив костюм, притежател на голям дом и отсъстващо семейство. Един баща, различен от останалите бащи, който най-после заговори, като се обръщаше последователно към майка ми и към мен, понякога към двете, понякога към нито едната.

— Да видим, никак не е лесно — каза той като въведение.

Последва дълбоко всмукване, вдишване, издухване на дима.

Насочи поглед първо към мен. После към майка ми. Отново към мен. И тогава си възвърна дар словото и говори толкова дълго, че когато дойдох на себе си, вече се бе смрачило и телата ни се бяха превърнали в сенки, осветени единствено от далечната и слаба светлина на лампата във форма на лале върху писалището.

— Повиках ви, защото се боя, че скоро ще ме убият. Или накрая аз ще убия някого и ще ме хвърлят в затвора, което е равносилно на смърт приживе. Политическото положение е на път да излезе извън контрол и когато това се случи, един господ знае какво ще стане с всички нас.

Погледнах крадешком майка си, за да видя реакцията й, но лицето й не издаваше ни най-малка тревога — сякаш вместо предизвестие за неминуема смърт, й бяха съобщили прогнозата за един облачен ден. Той продължи да сипе предупреждения и да излива огорчението си:

— И понеже знам, че дните ми са преброени, направих равносметка на живота си и какво открих, че притежавам? Пари — да. Имоти също. И предприятие с двеста работници, в което се скъсвам от работа в продължение на трийсет години и където или ми поднасят някоя стачка, или ме унижават и плюят в лицето. И една съпруга, която, щом видя, че опожаряват две черкви, замина с майка си и сестрите си да се моли в Сен Жан дьо Люз. И двама синове, които не разбирам, двама нехранимайковци, които са се превърнали във фанатици. Стрелят по цял ден по покривите и се прекланят като пред пророк пред сина на Примо де Ривера9, който е завъртял ума на всички богати отрочета в Мадрид с романтичните си глупости за утвърждаване на националния дух. Бих завел всичките в леярната да работят по дванайсет часа на ден, та да видим дали националният дух ще се възвърне с помощта на чук и наковалня… Светът се е променил много, нали, Долорес? Работниците вече не се задоволяват с празника на „Сан Кайетано“ и с коридата в „Карабанчел“, както се пее в сарсуелата. Сега сменят мулето с велосипед, стават членове на някой профсъюз и веднага щом понаучат някои неща, заплашват собственика да му пуснат куршум в главата. Вероятно имат право, защото да живееш в лишения и да работиш до изнемога от изгрев до залез не е по вкуса на никого. Тук обаче се иска много повече от това — с вдигане на юмрук, с омраза към тези, които са над теб, и с пеене на Интернационала няма да постигнеш много. Една страна не се променя с химни. Разбира се, причини да се бунтуват има в излишък, защото тук гладът и неправдата съществуват от векове. Но това не се оправя, като хапеш ръката, която те храни. За да се модернизира страната, имаме нужда от смели предприемачи и квалифицирани работници, добро образование и стабилни правителства, които да просъществуват достатъчно дълго. Тук обаче всичко е пълен хаос, всеки се грижи за собствените си интереси и никой не се заема да работи сериозно, за да сложи край на това безумие. Политиците от всички партии по цял ден само говорят и произнасят речи в парламента. Кралят си е добре там, където е. Отдавна трябваше да си замине. Социалистите, анархистите и комунистите се борят за техните си хора и така е редно да бъде, но би трябвало да го правят с разум и ред, без омраза и своеволия. Богатите и монархистите през това време, уплашени, бягат в чужбина. И накрая ще постигнем само това, че един прекрасен ден военните ще се разбунтуват, ще ни наложат казармен режим и тогава наистина ще има за какво да съжаляваме. Или ще започнем гражданска война, ще се бием едни срещу други и братя ще убиват братя.