И тя го намери. Гуадаранке. В най-южната точка на Юга. В залива на Алхесирас, срещу протока, откъдето се виждат Африка и Гибралтар. Купи къща и земя, върна се в Англия, за да уреди някои въпроси, да види сина си и да смени колата си. Възнамеряваше да се върне в Испания след две седмици, да вземе Хуан Луис и да поемат по пътя към новия си живот. На десетия ден от престоя си в Англия получи телеграма от Испания, с която й съобщаваха, че е починал. Тя бе дълбоко съкрушена. За да опази жив спомена за него, реши да се настани сама в дома, който бяха мечтали да споделят. И там живя до деветдесет и три годишна възраст, без да изгуби онази своя способност да се изправя отново след всеки удар и да поема напред с решителна крачка, сякаш нищо не се е случило. Колкото и трудни да бяха времената, никога не изгуби оптимизма, с който посрещаше всички беди и в който се приютяваше, за да вижда света винаги откъм слънчевата му страна.

Навярно се питате какво стана със Серано Сунер. Ще ви разкажа. Германците нападнаха Русия през юни четирийсет и първа и той, изпълнен с пламенна готовност да подкрепи своите добри приятели от Третия райх, излезе на балкона на централата на Фалангата на улица „Алкала“, облечен със снежнобялото си сафари като киноартист, и извика яростно: „Русия е виновна!“. После сформира кервана от злощастни доброволци, наречен Синята дивизия, украси Северната гара с нацистки знамена и изпрати хиляди испанци да рискуват живота си на страната на Оста в една война, която не беше тяхна и за която никой не бе поискал помощ.

Не оцеля като политик, за да види как Германия изгуби войната. На 3 септември 1942 г., двайсет и два месеца и седемнайсет дни след Бейгбедер и точно със същите думи, Държавният вестник обяви отстраняването му от постовете, които заемаше.

Причината за сгромолясването на Сунер привидно беше един сериозен инцидент, в който бяха замесени карлисти99, армията и представители на Фалангата. Имаше избухнала бомба, десетки ранени и две жертви: фалангистът, който я беше хвърлил, бе екзекутиран, а Серано — отстранен поради факта, че беше председател на Политическия съвет на Фалангата. Под сурдинка обаче се разказваха други истории.

Поддържането на Серано на власт, изглежда, струваше скъпо на Франко. Наистина роднината — блестящ политик — се беше нагърбил с изграждането на гражданските структури на режима; вярно беше също, че той свърши голяма част от мръсната работа. Организира администрацията на новата държава и пресече недоволството и нападките на фалангистите срещу Франко, когото те, между другото, ценяха твърде малко. Обмисляше, организираше, разпореждаше се и действаше на всички фронтове на вътрешната и външната политика, трудеше се с такова усърдие навсякъде, че накрая омръзна и на сянката си. Военните го мразеха, народът го ненавиждаше до такава степен, че го обвиняваше за всички злини, сполетели Испания: от поскъпването на билетите за кината и театрите до сушата, която опустоши реколтата през тези години. Да, Серано беше твърде полезен на Франко, но накрая обсеби прекалено много власт и натрупа прекалено много омраза. Присъствието му тежеше на всички, а освен това митът за германската мощ, който той толкова въодушевено поддържаше, започна да се пропуква. Затова се говореше, че каудильото се е възползвал от инцидента с развилнелите се фалангисти, за да се отърве от него, както и да го посочи като единствения виновник за подкрепата на Испания за Оста.

Такава бе неофициалната интерпретация на официалната версия. И хората повярваха. Аз обаче научих, че е имало и друга причина, която може би е изиграла по-значителна роля, отколкото политическите конфликти, недоволството на Франко и войната в Европа. Научих това, без да мърдам от дома си, чрез моите клиентки знатните испанки, чийто брой в пробните на ателието нарастваше. Според тях истинската причина за отстраняването на Серано беше Кармен Поло. Разказваха, че към това я подтикнало възмущението, когато научила, че на 29 август красивата и нагла маркиза Лянсол родила четвъртата си дъщеря. За разлика от предишните отрочета, бащата на това момиченце с котешки очи не бил съпругът й, а нейният любовник Рамон Серано Сунер. Скандалът бил неимоверно унизителен не само за съпругата на Серано — Сита Поло, сестрата на доня Кармен, но и за семейство Франко Поло, и надхвърлил всичко, което съпругата на каудильото била готова да понесе. Така че тя настъпила мъжа си по болното място, като го убедила да отстрани Сунер. Уволнението било неминуемо. След три дни Франко му съобщил новината насаме, а на следващия я оповести публично. Розалинда би казала, че оттогава Серано е totally out100. Канделария Контрабандистката щеше да го изрази по-решително: изритан на улицата.

Разнесе се слух, че скоро щял да бъде изпратен като посланик в Рим, че може би след време отново щял да се върне във властта. Това никога не се случи. Франко никога повече не прояви интерес към неговата особа. Трябва обаче да кажем в негова защита, че през дългия си живот той се държа достойно и дискретно, като упражняваше адвокатската си професия, участваше в частни предприятия, пишеше материали за вестниците и книги с леко ретуширани спомени. От позицията си на дисидент, използвайки публични трибуни, той дори си позволи да намекне на своя роднина, че е целесъобразно да проведе дълбоки политически реформи. Никога не изгуби чувството си за превъзходство, но и не се поддаде на изкушението — както толкова други — да се обяви за демократ по рождение, когато нещата се обърнаха. С течение на времето личността му спечели известно уважение сред испанското общество. Почина дни преди да навърши сто и две години.

Трийсет години след като бе отнел с такава отмъстителност поста от Бейгбедер, Серано му отреди в мемоарите си няколко изпълнени с уважение редове. „Беше странен и особен човек, с необикновена култура, способен на безразсъдство“, пише той. Честен човек — това бе окончателното му заключение. Само че дойде твърде късно.

Германия капитулира на 8 май 1945 година. Няколко часа по-късно посолството в Мадрид и останалите служби бяха официално запечатани и предадени на Вътрешното и Външното министерство. Съюзниците обаче нямаха достъп до сградите преди подписването на Декларацията за поражението на Германия и за съвместното управление на нейната територия на 5 юни същата година. Когато британските и американските служители най-после успяха да влязат в помещенията, от които нацистите бяха действали в Испания, откриха само следите от усърден грабеж: стените бяха голи, кабинетите без мебели, архивите — изгорени, а касите отворени и празни. В старанието си да не оставят и помен от онова, което е било, бяха отнесли дори лампите. И всичко това под благосклонните погледи на служителите на испанското Министерство на вътрешните работи, отговарящи за охраната. След време някои вещи бяха открити и иззети: килими, картини, старинни скулптури, порцелан и сребърни предмети. Много други обаче така и не бяха намерени. А от компрометиращите документи, които свидетелстваха за тясното сътрудничество между Испания и Германия, остана само пепелта. В замяна на това Съюзниците успяха да възстановят най-ценната плячка на нацистите в Испания: два тона злато във формата на стотици кюлчета, без щемпел и опис, които дълго време стояха, покрити с одеяла, в кабинета на началника на отдел „Икономическа политика“ на правителството. Част от влиятелните германци, чиито съпруги се перчеха с ушитите от мен тоалети на бляскави празненства и приеми, бяха депортирани, други избегнаха репатрирането, като се съгласиха да сътрудничат, а мнозина успяха да се скрият, да избягат, да приемат испанско гражданство, да се изплъзнат като змиорки или да се преобразят мистериозно в порядъчни граждани с чисто като сняг минало. Въпреки настояването на Съюзниците и оказания върху Испания натиск да се присъедини към решенията на международната общност, режимът прояви слаб интерес да участва активно и продължи да закриля доста сътрудници, които фигурираха в черните списъци.

Мнозина мислеха, че каудильото ще падне с капитулацията на Германия. Други вярваха наивно, че скоро монархията ще бъде възстановена или че ще бъде установен един по-либерален режим. Нищо подобно. Франко поизчисти фасадата на правителството, като смени някои министри, отстрани неколцина във Фалангата, укрепи съюза си с Ватикана и продължи напред. А новите господари на света — демократичните държави, които с толкова героизъм и усилия бяха разгромили нацизма и фашизма — го оставиха на спокойствие. Европа, заета със собственото си възстановяване, не се интересуваше от тази размирна и опустошена страна; никой не се интересуваше от мините, пристанищата на Атлантическия океан и твърдия юмрук на нисичкия генерал, който ги управляваше. Отказаха да ни приемат в Обединените нации, изтеглиха посланиците и разбира се, не ни дадоха нито долар от плана „Маршал“. Но и не се намесиха повече. Тяхна си работа. Hands off101, казаха Съюзниците след победата. Нямаме работа повече тук, момчета, тръгваме си. Дипломатическият персонал и тайните служби опаковаха багажа си, отърсиха мръсотията от себе си и се отправиха към дома. Години по-късно някои решиха да се върнат и да установят по-близки контакти, но това вече е друга история.

Алън Хилгарт не беше в Испания по това време. През 1944-а той беше преместен като шеф на морското разузнаване към Далекоизточния военноморски флот. Раздели се със съпругата си Мери след войната и се ожени повторно за някакво момиче, с което не успях да се запозная. Пенсионира се и оттогава живее в Ирландия, далеч от тайните операции, които бе ръководил в продължение на години.

Колкото до грандиозната имперска мечта, върху която се градеше Нова Испания, от нея остана само вечният протекторат. С настъпването на мира испанските войски бяха принудени да напуснат Танжер, който бяха окупирали самоволно преди пет години като прелюдия към един пищен колониален рай, който така и не настъпи. Висшите комисари се смениха, Тетуан се разрасна и мароканци и испанци продължиха да съжителстват в хармония под бащинската опека на Испания. В началото на петдесетте години обаче антиколониалните движения във френската зона се засилиха. Въоръжените сблъсъци станаха толкова ожесточени, че Франция бе принудена да започне преговори за отмяна на протектората. На 2 март 1956 г. Франция предостави на Мароко независимост. Испания реши, че това няма да се случи с нея. В испанската зона никога не бе имало напрежение: испанците бяха подкрепили Мохамед V, бяха се опълчили на французите и бяха подслонили националистите. Каква наивност. След като се освободиха от французите, мароканците веднага поискаха независимостта на испанската зона. На 7 април 1956 г. протекторатът бързо бе отменен поради нарастващото напрежение. И докато властта минаваше в ръцете на мароканците и те възвръщаха земята си, за хиляди испанци започна драмата на репатрирането. Цели семейства чиновници и военни, специалисти, служители и собственици на магазини опразниха домовете си и се отправиха към Испания, която мнозина от тях почти не познаваха. Зад тях останаха улиците, на които бяха живели, домовете, попили техните миризми, скъпите им покойници. Прекосиха протока с опакована покъщнина и съкрушена душа, а после, измъчвани от неизвестността за това, което ги очаква в новия им живот, се пръснаха из полуострова с носталгията по Африка, която никога нямаше да ги напусне.