— Да, спечели наградата си. Но може би съм един отровен подарък.

— Може би. За да го установя обаче, трябва да чуя твоя разказ. Оставих в Тетуан една млада, нежна и наивна шивачка, а в Лисабон срещнах зряла жена, под ръка с ужасно неподходящ тип. Искам да знам какво се е случило междувременно.

— Веднага ще узнаеш. И за да не остане никакво съмнение, ще го чуеш от друг човек, когото мисля, че вече познаваш. Ела с мен.

Тръгнахме прегърнати по коридора към салона. Отдалече чух силния глас на баща си и отново си спомних деня, в който се запознах с него. Колко превратности се бяха случили в живота ми оттогава. Колко пъти бях потъвала до дъното и бях оставала без дъх, колко пъти бях изплувала отново… Това обаче беше минало; време бе да престанем да се обръщаме назад. Сега трябваше да се съсредоточим единствено в настоящето. Да се изправим лице в лице с него, за да очертаем посоките на бъдещето.

Предположих, че останалите двама гости вече са тук и че всичко се развива според плана. Когато влязохме, се отдръпнахме един от друг, но пръстите ни останаха сплетени. Бяха дошли и двамата. Аз се усмихнах, но не и Маркъс.

— Добър вечер, госпожо Хилгарт. Добър вечер, капитане. Радвам се да ви видя — казах аз, прекъсвайки разговора, който водеха.

В стаята надвисна гробна тишина. Тежка и напрегната, наелектризирана.

— Добър вечер, госпожице — отвърна Хилгарт след няколко секунди, които ни се сториха безкрайни. Гласът му звучеше глухо, като че ли излизаше от пещера. От една тъмна и студена пещера, в която началникът на британските тайни служби в Испания, човекът, който знаеше всичко или би трябвало да знае, вървеше пипнешком. — Добър вечер, Логан — добави след това. Жена му, този път без маската за лице от козметичния салон, беше толкова шокирана, когато ни видя заедно, че дори не успя да ни поздрави. — Мислех, че сте се върнали в Лисабон — продължи морският аташе, обръщайки се към Маркъс. Отново настъпи дълго мълчание, след което той добави: — Всъщност нямах представа, че се познавате.

Усетих, че Маркъс се готви да каже нещо, но не му позволих. Стиснах силно ръката му, която все още държах, и той ме разбра. Не го погледнах: не исках да видя дали споделя изумлението със семейство Хилгарт, не поисках да узная реакцията му, когато ги видя седнали в този чужд салон. Щяхме да говорим по-късно, когато духовете се успокоят. Вярвах, че ще имаме достатъчно време за това.

В големите светли очи на съпругата долових огромен смут. Тя ми беше дала указания за мисията в Португалия, беше напълно запозната с работата на мъжа си. Вероятно двамата трескаво стигаха до същите заключения, до които и аз бях стигнала при последната ми среща с капитана. Да Коща и Лисабон, внезапното пристигане на Маркъс в Мадрид, еднаквата информация, която двамата бяхме донесли с разлика от няколко часа. Очевидно това не бе плод на случайността. Как са могли да го пропуснат?…

— С агент Логан се познаваме от години, капитане, но отдавна не се бяхме виждали. Тъкмо се осведомявахме взаимно за своята дейност — поясних аз. — Вече имам известна представа за неговото положение и работата му. Вие самият ми помогнахте изключително много в тази насока. Затова си помислих, че може би ще бъдете така любезен да го информирате за моето положение и работата ми. Тъкмо и баща ми ще научи за това. О, извинете! Забравих да ви кажа: Гонсало Алварало ми е баща. Не се тревожете, ще внимаваме да не се показваме заедно на обществени места, но трябва да разберете, че ми е невъзможно да прекратя връзките си с него.

Хилгарт не отговори веднага — отново ни оглеждаше двамата изпод вежди с твърд като гранит поглед.

Представих си как се чувства Гонсало — вероятно беше шокиран като Маркъс, но никой от двамата не изрече и звук. Просто стояха и също като мен чакаха Хилгарт да възприеме и осмисли дързостта ми. Объркана, жена му намери спасение в цигарата, която извади с нервни пръсти от табакерата си. Изминаха няколко изпълнени с неловко мълчание секунди, през които се чу само неколкократното щракане на запалката. Накрая морският аташе проговори:

— Ако аз не го изясня, предполагам, че вие така или иначе ще го направите…

— Опасявам се, че няма да ми оставите друг избор — казах аз, като го дарих с най-хубавата си усмивка.

В тишината се чу как потраква ледът в чашата с уиски, която той поднесе към устните си. Съпругата му прикри объркването си, като всмукна дълбоко от своята „Крейвън Ей“.

— Предполагам, че това е цената, която трябва да платим за всичко, което ни донесохте от Лисабон — рече той накрая.

— За това и за всички бъдещи мисии, в които отново ще рискувам живота си, имате думата ми. Думата ми на шивачка, думата ми на шпионка.

69.

Този път не получих стилен букет от рози, завързан с панделка с кодирани чертички, какъвто обикновено ми пращаше Хилгарт, когато искаше да ми предаде някое съобщение. Не бяха и екзотични цветя, каквито получих от Мануел да Силва, преди да реши, че най-добре за него ще е да ме убие. Тази вечер Маркъс ми донесе само едно малко, невзрачно цвете, почти пъпка, откъсната от розов храст, поникнал като по чудо до някоя ограда през настъпилата след суровата зима пролет. Малко, крехко цвете. Непретенциозно, но изпълнено с достойнство в простотата си.

Не го очаквах и едновременно с това го очаквах. Беше си тръгнал от дома на баща ми заедно с Хилгарт няколко часа по-рано — морският аташе го покани да го придружи, вероятно искаше да разговаря с него в мое отсъствие. Върнах се сама, без да знам кога ще се появи отново. Ако изобщо се появи.

— За теб е — каза той вместо поздрав.

Взех малката роза и го поканих да влезе. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, сякаш нарочно бе решил да се отпусне. Отправи се бавно към средата на салона. Като че ли с всяка крачка добавяше нова мисъл и преценяваше думите, които трябваше да изрече. Най-после се обърна и изчака да се приближа до него.

— Знаеш какво ни очаква, нали?

Знаех. Разбира се, че знаех. Движехме се в бурни води, в джунгла от лъжи, из които дебнеха невидими механизми със зловещи остриета. Тайна любов във време на омраза, недоимък и предателства — ето това ни предстоеше.

— Да, знам какво ни очаква.

— Няма да ни е лесно — добави той.

— Вече нищо не е лесно — прибавих аз.

— Може би ще е опасно.

— Може би.

Щяхме да заобикаляме клопки, да избягваме опасности. Без планове, извън времето, сред сенките — така трябваше да живеем. Сливайки в едно желания и дързост. С твърдост, смелост и със силата, която ни вдъхваше мисълта, че сме заедно в една обща кауза.

Погледнахме се втренчено и аз си спомних африканската земя, където започна всичко. Неговият свят и моят свят — толкова отдалечени преди, толкова близки сега — накрая се бяха срещнали. Тогава той ме прегърна и в топлата и нежна близост аз изпитах твърдата увереност, че и в тази мисия няма да се провалим.

Епилог

Това е моята история или поне такава си я спомням, покрита може би от патината, оставена от десетилетията и носталгията. Да, такава беше моята история. Работих за британското разузнаване и в продължение на четири години събирах и предавах стриктно и точно информация за германците на Иберийския полуостров. Никой не ме е обучавал на военна тактика, топография или боравене с експлозиви. Просто дрехите, които шиех, стояха прекрасно и славата на ателието ми ме предпази от всякакво подозрение. Работих в него до четирийсет и пета и се превърнах във виртуоз на двойната игра.

Информация за събитията в Испания след Втората световна война и за съдбата на много от хората, които преминаха през страниците на моя разказ, посветен на онези години, можете да откриете в историческите книги, в архивите и в отделите за периодични издания в библиотеките. Въпреки това, ще я синтезирам тук, в случай че някой се интересува какво е станало с всички тях. Ще се опитам да го направя точно и ясно; в крайна сметка тъкмо това е работата ми: да сглобявам части и да съчетавам хармонично отделни детайли.

Ще започна с Бейгбедер, може би най-злощастния от всички герои на тази книга. Научих, че след като периодът на затворничеството му в Ронда приключил, той посетил няколко пъти Мадрид, дори се установил там за период от няколко месеца. През цялото време поддържал постоянен контакт с английското и американското посолство и им предложил десетки планове, някои от които били разумни, други — прекалено ексцентрични. Самият той разказал, че на два пъти се опитали да го убият, макар че в същото време доста парадоксално твърдял, че все още поддържа близки контакти с хора от властта. Старите приятели го посрещнали любезно, някои с искрена сърдечност. Не липсвали и такива, които гледали набързо да се отърват от него, без дори да го изслушат — вече нямали никаква полза от този паднал ангел.

Малко по-късно в този клюкарски двор, какъвто беше тогавашни Испания, където всичко се предаваше от уста на уста, се разнесе слухът, че скитническата му съдба най-после има някаква цел. Макар всички да мислеха, че кариерата му е погребана, през 1943 г., когато започна да става ясно, че германската победа не е сигурна, Франко — противно на всички прогнози — отново прибегна до услугите му. Не му даде официален пост, но за един ден го направи генерал и го изпрати с доста неясна мисия като пълномощен министър във Вашингтон. Месеци изминаха от момента, в който каудильото му възложи задачата, докато Бейгбедер напусне Испания. Някой ми каза, че той самият, незнайно защо, помолил хората от американското посолство да забавят възможно най-дълго получаването на визата: подозирал, че Франко иска да го пропъди завинаги от Испания.