Така и не стана ясно какво е правил Бейгбедер в Америка, но плъзнаха най-различни слухове. Според едни, генералисимусът го изпратил да възстанови връзки, да прокара мостове и да убеди американците в абсолютния неутралитет на Испания във войната, сякаш той самият никога не бе държал снимката на фюрера на видно място върху писалището си. Други, също така достоверни слухове твърдяха обаче, че работата му е била по-скоро от военно, отколкото от дипломатическо естество — обсъждал бъдещето на Северна Африка в качеството си на бивш висш комисар и виден познавач на Мароко. Някои смятаха, че бившият министър е отишъл във Вашингтон, за да договори с правителството на Съединените щати създаването на „Свободна Испания“, паралелна на „Свободна Франция“, в случай че германците нахлуят на полуострова. Чу се и версията, че веднага щом пристигнал, обявил на всеослушание, че е прекъснал връзките си с Испания на Франко и търси поддръжка за монархическата кауза. Имаше и цинични предположения, че целта на това пътуване е да задоволи личното си желание да се впусне в разгулен и греховен живот, изпълнен с разюздана порочност. Каквото и да е било естеството на мисията, факт е, че каудильото не остана доволен от начина, по който бе изпълнена: години по-късно заяви публично, че Бейгбедер е един нещастен дегенерат, готов да проси пари от всеки, когото успее да докопа.

С една дума, никога не стана ясно с какво точно се е занимавал във Вашингтон; единственото сигурно нещо е, че остана там до края на Втората световна война.

На път за Съединените щати минал през Лисабон, каза ми по-късно Розалинда. Не се били виждали от две години и половина. Прекарали заедно една седмица, в която той я увещавал да замине с него за Америка. Не успял, а аз така и не разбрах причината. Тя оправда отказа си с аргумента, че не били женени, а това според нея щяло да навреди на авторитета на Хуан Луис сред дипломатическия елит в Америка. Не й повярвах, а предполагам, че и той не е приел това обяснение: щом бе успял да запази авторитета си и покорна Испания от времето след победата, защо да не може да го постигне и от другата страна на Атлантика? Но тя никога не разясни истинската причина за това решение.

След като се завърна в Испания през 1945 г., Бейгбедер стана активен член на обединение на генерали, които години наред крояха планове как да свалят Франко: Аранда, Кинделан, Давила, Оргас, Варела. Имаше контакти с дон Хуан де Бурбон и участва в много заговори, до един неуспешни, а някои дори жалки като ръководения от генерал Аранда. Според плана съзаклятниците трябвало да поискат убежище в американското посолство и да сформират там монархическо правителство в изгнание. Някои от съмишлениците на Бейгбедер дори го нарекоха предател, обвиниха го, че е отишъл в „Ел Пардо“ и е издал конспирацията. Нито един от тези планове за сваляне на режима не успя и по-голямата част от участниците заплатиха за непокорството си с арести, изгнаничество и отстраняване от длъжност. След време ми казаха, че същите генерали по време на Втората световна война получавали милиони песети от английското правителство чрез финансиста Хуан Марч и Хилгарт, за да убедят каудильо да не въвлича Испания във войната на страната на Оста. Не знам дали това е вярно или не; може би някои са приели парите, а е възможно и неколцина да са ги разпределили помежду си. Бейгбедер обаче не получи нищо и умря „образцово беден“, както каза за него Дионисио Ридруехо. Чуха се слухове и за любовни авантюри, за предполагаемите му връзки с френска журналистка, с фалангистка, с американска шпионка, с писателка от Мадрид и с дъщерята на един генерал. Не беше тайна, че жените са неговата страст — поддаваше се на женското обаяние и се влюбваше с пламенността на кадет. Видях това със собствените си очи в случая с Розалинда и предполагам, че в живота си е имал и други такива връзки. Според мен обаче е повърхностно и несправедливо да се твърди, че е бил развратник и че слабостта към жените е провалила кариерата му.

От момента, в който стъпи отново в Испания, животът му тръгна надолу. Преди да замине за Вашингтон, живееше в апартамент под наем на улица „Клаудио Коельо“. Когато се завърна, отседна в хотел „Париж“ на улица „Алкала“. После живя известно време при сестра си и накрая в един пансион, където остана до края на дните си. Влизаше и излизаше от правителството без нит едно дуро и когато умря, в гардероба му имаше само два износени костюма, три стари униформи от престоя му в Африка и една джелаба. И няколкостотин листа, изписани със ситен почерк, които съдържаха мемоарите му. Бе останал в периода на Баранко дел Лобо98, дори не бе успял да стигне до началото на гражданската война.

В продължение на години чакаше съдбата да застане на негова страна. Надяваше се наивно, че отново ще го извикат за някой пост — за каквато и да е задача, с която да запълни бездейните си дни. Така и не го извикаха и в служебното му досие след завръщането му от Съединените щати фигурираше само фразата: „На заповедите на многоуважаемия министър на войната“, което на военен жаргон означаваше да стоиш със скръстени ръце. Никой повече не го потърси, а той не успя да намери сили, за да поеме в свои ръце съдбата си и блестящият му ум накрая помръкна. Мина в запаса през април 1950-а; един стар приятел мароканец — Булайкс Баеза му предложи работа, която запълни донякъде времето му през последните му години — скромен административен пост в агенция за недвижими имоти в Мадрид. Почина на шейсет и девет години през юни 1957-а; погребан е в гробището „Сан Хусто“. Документите му останаха в пансиона „Томаса“ в Мадрид. Няколко месеца по-късно един стар познат от Тетуан ги прибра, като в замяна изплати няколкото хиляди песети, с които Бейгбедер бе задлъжнял. И до днес там се съхранява личният му архив, ревниво пазен от един човек, който го бе познавал и уважавал в щастливите му години в Мароко.

Сега ще разкажа накратко какво стана с Розалинда и ще свържа този разказ с моменти от живота на Бейгбедер, което може би ще допълни картината за последните години на бившия министър. В края на войната приятелката ми реши да напусне Португалия и да се установи в Англия. Искаше синът й да учи там, затова със съдружника й Димитри се споразумяха да продадат „Ел Галго“. Международният еврейски комитет удостои двамата с Лотарингския кръст на Френската съпротива в знак на признателност за заслугите им към евреите бежанци. Американското списание „Тайм“ публикува статия, в която Марта Гелхорн, съпругата на Ърнест Хемингуей, описва „Ел Галго“ и мисис Фокс като двете най-интересни атракции в Лисабон. Въпреки това тя замина.

С парите, получени от продажбата, тя се установи във Великобритания. През първите месеци всичко вървеше добре, здравето й се възстанови, имаше достатъчно лири, възвърна си старите приятели и дори мебелите й пристигнаха от Лисабон в отлично състояние — сред тях шестнайсет дивана и три рояла. И тогава, когато всичко се успокои и животът й вървеше мирно и щастливо, Питър Фокс отново й напомни от Калкута, че има съпруг. И я помоли да опитат отново. И противно на всякакви очаквания, тя се съгласи.

Намери къща в Съри и се приготви за трети път в живота си да приеме ролята на съпруга. Самата тя обобщи с една дума авантюрата: невъзможна. Питър си оставаше все същият — държеше се с Розалинда така, сякаш беше шестнайсетгодишното девойче, за което някога се бе оженил, отнасяше се с прислугата грубо, беше невъзпитан, егоцентричен и антипатичен. Три месеца след събирането им тя постъпи в болница. Оперираха я и минаха седмици, докато се възстанови; тогава тя разбра едно: трябваше на всяка цена да се раздели с мъжа си. Върна се в Лондон, нае къща в Челси и отвори за кратко време клуб с живописното име „Патио“. През това време Питър остана в Съри, като отказваше да й върне лисабонските мебели и да й даде най-накрая развод. Веднага щом се възстанови, тя започна да се бори, за да извоюва свободата си.

Никога не прекъсна връзките си е Бейгбедер. В края на 1946-а, преди Питър да се върне в Англия, двамата прекараха няколко седмици в Мадрид. През 1950-а отново дойде за известно време. Аз не бях там, но в писмото си тя ми разказа каква огромна мъка е изпитала, когато е заварила сломения Хуан Луис. Омаловажи положението с обичайния си оптимизъм: пишеше за могъщите корпорации, които ръководел, каква известна личност бил в предприемаческите среди. Между редовете обаче прозираше, че лъже.

Същата година сякаш се появи една нова Розалинда, която беше обсебена от две неща: да се разведе с Питър и да бъде до Хуан Луис през последните години на живота му, като прекарва повече време в Мадрид. Според нея той старееше с гигантски стъпки, все повече се отчайваше, все повече отпадаше духом. Енергичността му, бързият ум, възторжеността и стремителността от времето във Висшия комисариат гаснеха с часове. Обичаше да го вози с колата си, да обядват в някое планинско селце, в далечна крайпътна кръчма. Когато не можеха да пътуват, се разхождаха. Понякога се срещаха със стари негови познайници, с които бе делил казарми и кабинети. Представяше я като „моята Розалинда, най-святото в света след Дева Мария“. А тя само се засмиваше в отговор.

Трудно й беше да разбере защо е унил духом. Не беше толкова възрастен — беше на шейсет и няколко по онова време, но по дух беше истински старец. Беше уморен, тъжен, разочарован. От всичко, от всички. И тогава му хрумна последната от неговите гениални идеи: да прекара последните си години, гледайки Мароко. Не в страната, а съзерцавайки я от разстояние. Не искаше да се връща там: не беше останал почти никой от познатите, които бяха до него в дните на слава. Предишната година протекторатът бе отменен и Мароко върна свободата си. Испанците си бяха отишли, а от старите му марокански приятели малцина бяха останали живи. Не поиска да се върне в Тетуан, но пожела да прекара последните си дни, съзерцавайки Мароко на хоризонта. И тогава я помоли: „Отиди на юг, Розалинда, намери някое място за нас двамата на брега на морето“.