— Искам да те запозная с един човек.

Хванах го под ръка и го заведох в салона.

— Маркъс, това е Гонсало Алварадо. Поканих те в дома му, защото искам да знаеш кой е той. Искам той също да знае кой си ти. Да бъде наясно кои сме двамата с теб.

Поздравиха се любезно, Гонсало ни поднесе питиета и няколко минути тримата разговаряхме за банални неща, докато в един момент прислужницата извести домакина, че го търсят по телефона.

Останахме сами. На пръв поглед бяхме идеалната двойка. Но ако някой можеше да чуе дрезгавия шепот на Маркъс до ухото ми, произнесен почти без да си отваря устата, навярно щеше да долови нещо друго.

— Може ли да поговорим насаме за минутка?

— Разбира се. Ела с мен.

Заведох го в библиотеката. Величественият портрет на доня Карлота все така властваше от стената зад писалището с тиарата си от брилянти, която за кратко беше моя, преди да изчезне без следа.

— Кой е мъжът, с когото ме запозна? Защо искаш да знае за мен? Какъв капан е това, Сира? — попита той раздразнено, когато се уединихме.

— Капан, който заложих специално за теб — казах аз, като седнах в едно кресло. Кръстосах крака и поставих дясната си ръка върху облегалката. Самоуверена и владееща положението, сякаш цял живот бях устройвала засади като тази. — Искам да знам дали ще останеш в живота ми, или е по-добре да не се виждаме повече.

Думите изобщо не му се сториха забавни.

— Това е безсмислено, смятам, че е по-добре да си вървя…

— Толкова бързо ли се предаваш? Само преди три дни беше готов да се бориш за мен. Обеща ми, че ще го направиш — каквото и да ти струва. Каза, че вече си ме изгубил веднъж и няма да позволиш това да се повтори. Толкова скоро ли изстинаха чувствата ти? Или може би си ме лъгал?

Погледна ме, без да ми отговори, като стоеше все така прав, напрегнат и студен, отчужден.

— Какво искаш от мен, Сира? — попита най-после той.

— Да ми изясниш нещо за твоето минало. В замяна на това ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за настоящето ми. И освен това ще получиш награда.

— Какво точно искаш да знаеш за миналото ми?

— Да ми кажеш защо дойде в Мароко. А ти не искаш ли да знаеш каква ще е наградата ти?

Не ми отговори.

— Наградата съм аз. Ако отговорът ти ме удовлетвори, оставам с теб. Ако не е убедителен, губиш ме завинаги. Ти избираш.

Замълча отново. После бавно се приближи до мен.

— Какво значение има за теб защо съм дошъл в Мароко?

— Веднъж, преди години, се влюбих в мъж, който не разкри истинското си лице, и ми струваше огромно усилие да излекувам раните, които ми нанесе. Не искам с теб да се случи същото. Не искам повече тайни и лъжи. Не искам повече мъжете да разполагат с мен, както решат, да заминават и да се връщат без предупреждение, пък било то и за да ми спасят живота. Затова трябва да видя всичките ти карти, Маркъс. Вече обърнах някои от тях: знам за кого работиш; знам, че не се занимаваш с бизнес; знам, че преди също не си се занимавал с журналистика. Но трябва да запълня други празноти в историята ти.

Най-сетне приседна на страничната облегалка на дивана. Опря единия крак на земята и прехвърли другия върху него. С изправен гръб, все още с чаша в ръка, с намръщено изражение.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Готов съм да говоря. При условие че ти също ще бъдеш откровена с мен. Напълно.

— След това, обещавам.

— Сега ми кажи какво знаеш вече за мен.

— Че работиш за британското разузнаване. СИС, МИ-6, или както предпочиташ да го наричаш.

На лицето му не се появи учудено изражение: вероятно го бяха тренирали добре, умееше да прикрива чувствата си. За разлика от мен. Мен не ме бяха обучавали, не ми бяха осигурили никаква защита — просто ме хвърлиха, невъоръжена и беззащитна, в един свят на изгладнели вълци. Аз обаче се учех. Сама, с опити и грешки: препъвах се и падах, после се изправях и тръгвах отново. С всяка измината крачка стъпвах все по-твърдо. Главата ми бе вдигната високо и погледът ми бе вперен напред.

— Не знам как си получила тази информация — отвърна той. — Във всеки случай, няма значение — предполагам, че източниците ти са достоверни, и е безсмислено да отричам очевидното.

— Липсват обаче още някои неща.

— Откъде искаш да започна?

— Например от момента, в който се запознахме. От истинските причини, които те доведоха в Мароко.

— Добре. Основната причина беше, че в Лондон знаехме твърде малко за случващото се в протектората, а от различни източници бяхме научили, че германците започват да проникват там свободно със съгласието на испанските власти. Разузнаването ни нямаше почти никаква информация за висшия комисар Бейгбедер: не знаехме нищо за живота му, за плановете му за бъдещето и перспективите пред протектората, и най-вече не познавахме отношението му към германците, които действаха свободно на територията, която той управляваше.

— И какво откри?

— Както и предполагахме, германците се чувстваха като у дома си и действаха свободно, понякога със съгласието му, понякога — не. Самата ти ми помогна да получа тази информация.

Отминах с мълчание уточнението.

— А относно Бейгбедер? — попитах аз.

— Научих същото, което и ги знаеш. Че е много интелигентен и различен.

— А защо те изпратиха в Мароко, след като беше в такова ужасно състояние?

— Имахме информация за Розалинда Фокс, наша сънародничка, която поддържаше любовна връзка с висшия комисар истинско съкровище за нас, най-добрата възможност. Беше рисковано да се свържем директно с нея: тя беше изключително ценна и не можехме да си позволим да я изгубим в някоя зле подготвена операция. Трябваше да изчакаме подходящия момент. И когато узнахме, че търси човек, който да изведе от страната майката на нейна приятелка, машината се задейства. Решиха, че аз съм най-подходящият агент за тази мисия, защото в Мадрид бях поддържал връзка с човек, който извеждаше хора от страната към Средиземно море. Самият аз бях информирал подробно Лондон за дейността на Ланс, затова прецениха, че това е идеалното алиби, с което да се появя в Тетуан и да се сближа с Бейгбедер под претекста, че правя услуга на любовницата му. Съществуваше само един малък проблем: по същото време аз лежах полумъртъв в Кралската лондонска болница с изпотрошено тяло, в полусъзнание и натъпкан с морфин.

— Ти обаче рискува, измами всички нас и постигна целта си…

— Много повече от предвиденото — каза той. На устните му се появи лека усмивка, първата, откакто се бяхме уединили в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя: най-после онзи Маркъс, за когото толкова копнеех, когото исках да задържа до себе си, се беше завърнал. — Бяха прекрасни дни — продължи той. — След като бях живял повече от година в разтърсваната от война Испания, Мароко беше най-хубавото, което можеше да ми се случи. Възстанових се и изпълних задачата си повече от успешно. И се запознах с теб. Какво повече можех да искам?

— Как го правеше?

— Всяка нощ предавах от стаята си в хотел „Насионал“. Носех малък радиопредавател, скрит в дъното на куфара. И всеки ден пишех кодиран отчет за всичко, което виждах, чувах и вършех. После, когато беше възможно, го предавах на свръзката в Танжер, продавач в „Саконе и Спийд“.

— Никой ли не те заподозря?

— Напротив. Знаеш много добре, че Бейгбедер не беше никак глупав. Претърсиха стаята ми няколко пъти, но вероятно бяха пратили неопитен човек: така и не откриха нищо. Германците също ме подозираха, макар че и те не се добраха до никаква информация. Аз, от своя страна, внимавах много да не направя погрешна стъпка. Общувах само с хора от официалните кръгове и се въздържах да навлизам в опасни води. Напротив, държах се безупречно, виждаха ме с подходящите хора и винаги на открито. Привидно всичко беше прозрачно. Още въпроси?

Изглеждаше много по-отпуснат, по-близък. Отново приличаше на предишния Маркъс.

— Защо си тръгна така внезапно? Не ме предупреди, появи се една сутрин в дома ми, съобщи ми, че майка ми е на път, и повече не те видях.

— Заповядаха ми да напусна протектората незабавно. Постоянно пристигаха нови германци, получи се сведение, че някой ме подозира. Въпреки това, успях да забавя отпътуването си с няколко дни, с риск да бъда разкрит.

— Защо?

— Не исках да си тръгна, преди да се уверя, че евакуирането на майка ти е преминало успешно. Бях ти го обещал. И щях да бъда безкрайно щастлив, ако можех да остана с теб, но уви, моят свят беше друг. Трябваше да замина. Освен това моментът не беше подходящ и за теб. Все още не бе превъзмогнала една измяна и не беше готова да се довериш изцяло на друг мъж, още по-малко на човек, който неизбежно трябваше да те напусне, без да бъде ясен и откровен докрай. Това е всичко, скъпа моя Сира. Край. Тази история ли искаше да чуеш? Устройва ли те тази версия?

— Устройва ме — казах аз, като станах и тръгнах към него.

— Е, спечелих ли си наградата?

Не отвърнах нищо. Просто се приближих до него и доближих устни към ухото му. Забелязах как се напрегна, когато ме почувства близо до себе си.