— Това май беше комплимент. Благодаря ви. — Промърмори го малко сухо.

— Да, така е. — Устата му се изви леко в усмивка. — Във всеки случай красиви жени може и да дойдат в Ница сами, но рядко остават такива дълго време.

— Значи мислите, че познавам човека, с когото са ме видели?

— Може да е било караница между любовници. Или пък се е опитвал да се запознае с вас, а вие сте отхвърлили авансите му.

— Но защо ще отида на Еспас Масена през нощта на Карнавала без придружител и без портмоне? Или пък мъжът е бил крадец?

— Но защо ще вземе портмонето, а не и бижутата ви?

— Не знам… — Въздъхна уморено, объркана и разстроена от пълната пустота. — Трябва да има начин да се разбере коя съм. Трябва да има някъде стая с дрехите ми, грима ми, бижутата ми.

— Бяха отправени запитвания до всички хотели и пансиони в града. Но не бива да забравяте, че по време на Карнавала хората често остават навън през цялата нощ. Следователно отсъствието на някой гост от стаята му за една нощ не прави впечатление. Две последователни нощи вече са друго. Ако имаме късмет, може би ще узная нещо утре.

— Надявам се. Трябва да открия коя съм!

Инспекторът повдигна едната си вежда.

— Казвате го с необичайна настойчивост, мадмоазел?

— Да. — Усети нотката на безпокойство в гласа си и се опита да го обясни. — Имам усещането, инспекторе, смътното, но непреодолимо усещане, че трябва да бъда на някакво определено място. И че е важно. Изключително важно. Като че ли ще се случи нещо ужасно, ако не съм там.

— Къде? — попита той тихо, почти с безразличие, сякаш се опитваше леко да открехне едно прозорче в паметта й. Но не помогна.

— Не знам… — Гласът й заглъхна от разочарование. Колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече се усилваше туптенето в главата й. Изведнъж усети, че силите я напускат. Отпусна се назад върху възглавниците и стисна очи. Ненавиждаше тази пустота.

— Преуморих ви с въпроси. Съжалявам… Почивайте си. Утре ще дойда пак.

Инспекторът си тръгна и тя отново остана сама — сама с празнотата. Загледа се през прозореца в блестящото синьо небе, което бе дало името на Лазурния бряг. Да можеше да направи нещо, да отиде някъде… Но къде трябваше да отиде човек, за да открие паметта си?

4.

От болничния коридор долитаха приглушени гласове и стъпки. Но никой не идваше до нейната врата и букети не облекчаваха голотата на нейната стая.

Развълнувана, неспокойна и уморена да гледа стените, които сякаш отразяваха празнотата на паметта й, тя отметна завивките и седна в леглото, провесвайки краката си. Зави й се свят. Стисна здраво края на дюшека и зачака стаята да спре да се върти, после бавно стъпи на пода и се изправи. Веднага почувствува студ по гърба си. Но нямаше какво да сложи върху нощницата. Обърна се, издърпа чаршафа от леглото и го уви около раменете си като индийка.

Почти бе стигнала до вратата, когато осъзна, че се подчинява на слабия вътрешен глас, който й казваше, че трябва да си тръгне и непременно да отиде на някакво друго място. Но къде? Защо? И защо това не търпеше отлагане? Беше ли опасно? Мъжът, с кого се беше боричкала, умишлено ли я бе наранил или се бе опитвал да я накара да отиде някъде с него? Къде? Каква беше опасността?

Измъчвана от безкрайните въпроси, отиде до прозореца, откъдето се откриваше подобна на пощенска картичка гледка към Ница — града на веселието и цветята, слънцето, морето и секса.

В далечината слънчевата светлина искреше в дълбоките средиземноморски води на Залива на ангелите, окръжен от частни плажове, препълнени сега със загоряла от слънцето плът и уморени души. Малко по-наблизо бяха жълто-кафявите сгради с керемидени покриви и църквите в италиански стил в старата част на града с нейните тесни улички, които тук-таме се разширяваха и образуваха малки площадчета.

Уви се по-плътно в чаршафа. Гледката напомняше картините на Матис и Сезан. Тук ужасният мистрал, който ревеше по долината на Лоара, огъвайки и събаряйки дървета, представляваше просто лек бриз, полюшващ листата на палмите по Алеята на англичаните. Архитектурата определено имаше средиземноморски, а не френски характер — нещо, което подсещаше, че преди по-малко от столетие и половина Ница е била италианска.

Къде ли очакваха да бъде тя? Какво я беше довело тук? Инспекторът твърдеше, че говори английски с американски акцент, но и френският й беше много добър. Роклята от скъп бутик, бижутата… Възможно беше да е богата американка, която живее в чужбина… В Ница… В края на краищата знаеше имената на улиците, прелестното кафене на Сент Франсоа-дьо-Пол и… Човек, който често посещава Ница, също би могъл да знае тези неща.

Ако все пак приемеше, че живее тук, то къде точно? Нещо отново заблъска в главата й. Извърна се от прозореца и разсеяно започна да масажира слепоочията си.

Инспектор Арман стоеше до вратата и явно я наблюдаваше от известно време. Щом го забеляза, тя рязко вдигна глава, погледът й бързо се плъзна по лъскавата му плешивост, тъмносивата му коса, преливаща до бяло по слепоочията, приятната закръгленост на лицето му и остротата на сините му очи. Не го беше чула да влиза. Беше се вмъкнал тихо — както училищен директор отива в дъното на класната стая, за да наблюдава мълчаливо оттам.

— Виждам, че вече сте на крак. — Острият му поглед продължаваше да я оценява. — Това е добре.

Направи крачка към него. После спря. Мускулите й се напрегнаха.

— Открихте ли коя съм?

— За съжаление не. Нашата проверка по хотелите не доведе до нищо.

Беше се подготвила за такъв отговор и все пак изпита разочарование.

— Никой, отговарящ на моето описание, не е бил обявен за изчезнал?

— Точно така.

Въздъхна.

— И сега какво, инспекторе?

— Сега разширяваме кръга на издирването с включване на стаи под наем, жилища, вили, яхти…

— Това ще отнеме време. — Гледаше надолу към ръцете си. Пръстите й се бяха сключили върху чаршафа, напрежението и вълнението ги бяха оплели така, както бяха оплели и цялото й същество.

— Да, за съжаление, доста време.

— Не знам дали ще мога да чакам толкова дълго, за да разбера коя съм… — Успя да накара пръстите си да се отпуснат. — Трябва да има някакъв друг, по-бърз начин.

— Когато се видяхте с доктор Сент-Клер тази сутрин, той можа ли да ви каже нещо?

Ъгълчето на устата му леко се сви.

— Само, че раната на главата ми зараства добре. Разбрал се е с някакъв специалист да ме види следобед. Психиатър или психолог… Не помня точно.

— Може би той ще има повече късмет.

— Може би… — Отново въздъхна. — Да можех само да си спомня нещо… каквото и да е…

— Може би е по-удобно да не си спомняте.

Настръхна.

— Какво искате да кажете? Нима мислите, че симулирам амнезия? Защо? Какво бих спечелила от това?

— И аз се питам.

Впи поглед в него, зашеметена от недомлъвките му. — Господи, нима мислите, че съм престъпница? Защо не сте ме проверили?

— Това бе едно от първите неща, които направих. Просто такава е обичайната практика, нали разбирате. — Устните му се извиха в слаба извинителна усмивка и това облекчи болката й от неговата подозрителност.

— Очевидно „обичайната“ ви проверка не е довела до нищо, иначе щяхте да ме арестувате.

— Резултатите бяха отрицателни.

— Все още ли мислите, че има някаква вероятност?

— В моята професия не е разумно да се отхвърля нещо, докато не бъде установена истината.

— Предполагам, че имате право. Аз също искам да зная. Толкова се уморих от този безкраен кръг от въпроси.

— Животът е един въпрос. — Усмивката закръгли страните му. — Не е ли парадоксално, че много хора искат да забравят миналото си, докато вие толкова настойчиво се стремите да си спомните вашето.

В този момент един дребен човек с рошава коса и рунтави вежди влезе припряно. Под мишницата си носеше подложка за писане и мукавена папка.

— Аз съм доктор Жерве. Доктор Сент-Клер ме помоли… — Спря и примигна при вида на инспектора. — Имате посетител?

— Инспектор Клод Арман.

— Вие сте тук за разпит на пациентката? — Докторът отново примигна, в изражението му имаше някаква двусмисленост.

— А вие сте тук, за да я прегледате. — Инспекторът се усмихна, но както обикновено очите му останаха сериозни. — Нали нямате нищо против и аз да присъствувам?

За миг докторът изглеждаше изненадан от молбата, после сви рамене, показвайки, че му е все едно.

— Доктор Сент-Клер ми каза, че контузията на главата е довела до увреждане на паметта ви.

— Увреждане? Това е меко казано, докторе. Не си спомням нищо. Нито името си, нито адреса, нито семейството си, ако разбира се имам семейство.

— Хм — промърмори той, сякаш отговорът й го бе заинтересувал много, после махна с ръка. — Моля, разположете се удобно, за да поговорим.

— С други думи, легнете на кушетката — процеди сухо тя.

Докторът я изгледа сепнато.

— Тук няма кушетка. — Бръчката на недоумение, която бе събрала веждите му, премина в израз на прозрение. — Аха, вие се шегувате. Добре е, че сте запазили чувството си за хумор.