— Това е едно от малкото неща, които съм запазила.

Отказвайки се от леглото, тя отиде до един стол и седна.

Инспекторът стоеше отстрани и тихо слушаше и наблюдаваше.

Докторът зае другия стол и кръстоса крак върху крак. Постави подложката върху коленете си, отвори мукавената папка и прелисти книжата в нея.

— Може ли да започнем?

След трийсетина минути, през които той зададе голям брой въпроси, свързани с общата й култура, миналото и вероизповеданието й, нейното търпение се изчерпа. При една от поредните паузи тя попита:

— Защо правим всичко това, докторе?

Докторът я изгледа така, сякаш искаше да каже, че отговорът е очевиден.

— Опитвам се да определя степента на увреждане на паметта ви. Причините за амнезията са многобройни и тя има различни форми — старческо слабоумие, алкохолизъм, електрошокова терапия, остър енцефалит, мозъчни травми… При тежките случаи симптомите водят началото си преди всичко от поражения върху мамиларните тела, таламуса и…

Тя тръсна глава.

— Навлизате в прекалени подробности, докторе!

— Моите извинения. Първоначалните ми заключения показват, че вие страдате от това, което наричаме травматична амнезия, а тя е резултат от сътресение на мозъка.

— Кога ще се върне паметта ми?

— Не е възможно да се каже кога. Може днес, утре, следващата седмица, следващия месец. — Той се облегна на стола и затърка замислено веждата си. — Най-вероятно ще се връща постепенно, ще си спомняте отделни частици от миналото си, както когато сглобявате мозайка.

— Но загубването на паметта не е завинаги?

— Има случаи, при които пациентът никога не се възстановява, но те са много редки. — Поколеба се, после добави: — Все пак, има голяма вероятност никога да не си спомните събитията непосредствено преди инцидента.

— С други думи, може да не си спомня самоличността или лицето на мъжа, с когото съм се боричкала?

— Точно така.

— Не казахте нищо за евентуално лечение. Лекарства? Или хипноза?

— Хипнозата често помага при истерична амнезия — където няма физическа причина.

Впи поглед в него.

— Искате да кажете, че трябва само да седя и да чакам, докато паметта ми сама се върне, така ли?

— В общи линии, да.

— Не мога да се съглася. Трябва да има нещо, което да помогне. — Изправи се и отиде до прозореца. — Трябва да има такова нещо!

— Не сте в състояние да принудите паметта си да се върне, мадмоазел. Колкото повече я напрягате, толкова по-неуловима ще става тя. По-добре е да дадете почивка на съзнанието си.

— Горчиво лекарство, докторе. — Беше неспособна да прикрие разочарованието си.

— Най-доброто. — Поговори й още няколко минути и си тръгна.

Тя стоеше до прозореца, борейки се със сълзите си, когато някакъв лек шум й припомни присъствието на инспектора в стаята. Хвърли му бърз поглед, а след това повдигна леко глава и се загледа в разноцветните платна на яхтите в залива.

— Нямаше много полза от добрия доктор, нали?

— Така е, макар че от разговора ви с него стана ясно, че познанията ви по медицина и анатомия не са големи, така че спокойно можем да приемем, че не сте свързана с медицинската професия.

— Но аз трябва да правя нещо, да имам някакви интереси! — Обезпокоена отново от тази пустота, тя се обърна.

— Дрехата, която сте носили, е скъпа. Може би сте богата и изобщо не се налага да работите.

— Може би… Но не мога да си представя, че бездействам или прелитам от един моден курорт в друг, запълвайки времето си единствено с партита и благотворителни прояви. Такъв живот е прекалено безцелен.

— Тогава какво мислите, че сте способна да правите?

Потърси в съзнанието си някакъв отговор, но само въздъхна:

— Аз… Не знам.

— Кажете ми нещо за правото — първото, което ви дойде наум.

— Свободни асоциации? — Любопитството й се възбуди.

— Да, нещо такова.

— Правото? — Затвори очи и се опита да се отпусне, да остави мислите си да текат свободно. — Корпорации, углавни престъпления, призовки… — Мъчително търсеше думи. Поклати глава. — Нека опитаме друго.

— Банково дело.

— Безименни швейцарски сметки, депозити, обменни курсове, лихви, заеми, ипотеки, чекови сметки, спестявания.

Отново изворът от термини бързо пресъхна. Същото беше с рекламното дело, петрола, вътрешната архитектура, анимационните филми, компютрите, туристическия бизнес.

— Да опитаме още нещо!

Инспекторът се поколеба.

— Говорите свободно френски и английски. Може би сте преводач. Когато заговоря, превеждайте синхронно казаното от мен на английски.

— Добре. — Впери поглед в устата му и зачака. Напрегнатостта й растеше, независимо от опитите й да се отпусне.

Той започна — нито бързо, нито бавно:

— Роден съм в Приморските Алпи и съм израснал в Леван, тихо селце на входа на долината Везюби…

Успяваше да го следва при първите няколко думи, после започна да се запъва и се обърка. Колкото повече се стараеше, толкова повече се заплиташе.

— Спрете, моля! — Смеейки се на осакатения превод, тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Не мога. Не успявам да раздвоявам вниманието си.

— Трудно е, нали?

— Да. — Веселото й настроение от несполучливия опит — постепенно се стопи и се превърна в разочарование. — Друго, инспекторе?

— Не може да се изключи вероятността, че не сте обучена да правите каквото и да било, мадмоазел.

— Освен да съм красиво допълнение, това ли имате предвид?

— Казвате го с известно презрение.

— Може би… — Неговата реакция не я интересуваше. — Чувството, което имам, че непременно трябва да бъда на някакво определено място… Ако е така обаче защо никой не е забелязал отсъствието ми? Защо никому не липсвам?

— Може би, когато открием коя сте, ще получите отговор на всички тези въпроси.

— Но кога ще стане това? — Цялото й разочарование и безпокойство излязоха наяве, когато се обърна и отиде отново до прозореца с кръстосани отпред ръце и впити в чаршафа пръсти. — Колко дълго ще трябва да чакам?

След кратко мълчание инспекторът заговори:

— Уредил съм днес да дойде фотограф и да ви снима. Вестникът се съгласи да публикува снимката ви в утрешния брой. Може би някой ще ви познае и ще се обади.

— Може би…

Взе си довиждане с него машинално, без да отвърне поглед от прозореца. Вниманието й бе изцяло погълнато от блестящото небе навън.

5.

— Открихме я — каза мъжът в слушалката, разглеждайки снимката. На нея се виждаше млада жена с бинтована горна част на главата и ярка синина върху бледата кожа. В очите й, които сякаш го гледаха, нямаше и следа от отчаяние. Напротив, изглеждаха настойчиви, решителни, търсещи.

— Къде?

— В една болница в Ница.

— Болница?

— Да. Току-що получих копие от статията, излязла в сутрешното издание на местния вестник. Има и нейна снимка. — Още веднъж прегледа текста. Той съдържаше фактите по случая и данни за: ръста й — сто шейсет и четири сантиметра; теглото й — шейсет и четири килограма; косата й — тъмноруса, очите й — кафяви. Възрастта й се определяше като двайсет и пет-трийсет години. Всички тези неща за нея му бяха известни, с изключение само на едно. — Позабравил съм малко френския, но по всичко изглежда, че тя има амнезия.

— Амнезия! Господи, значи ли това, че не може да си спомни нищо?

— Явно. — Не успя да скрие нотката на задоволство в гласа си. — В статията я наричат „Госпожица Загадка“.

— Страхотна новина! Трябва да се заемеш с нея. И то бързо!

— Точно това мисля да направя.

— Не трябва да допускаме да си спомни и да се раздрънка. Разчитам на теб да я накараш да мълчи. Много съм заложил на тази работа и не мога да я оставя да ме съсипе. Съжалявам, но нещата стоят така.

— Не се безпокой. — Чу се щракване. Разговорът бе приключил.



Тя гледаше черно-бялата снимка и й се струваше странно, че й е толкова чужда. Като поразмисли малко реши, че не е чак толкова странно, след като просто не разпознаваше себе си в тази жена.

За съжаление фотографът не бе почакал още дванайсет часа, преди да я снима. Рано сутринта доктор Сент-Клер бе свалил тюрбана от марля около главата й, оставяйки само една малка превръзка, която да предпазва дълбоко порязаното място.

Бе й намекнал, че скоро ще бъде достатъчно здрава, за да я изпишат. Което създаваше редица нови проблеми. Къде щеше да отиде? Как щеше да живее сега без дрехи, без пари и без име, ако не се броеше онова мелодраматично название, дадено й от вестника — „Госпожица Загадка“. Разбира се, можеше да бъде и по-лошо — „Госпожица Хикс“.

Възпирайки една въздишка, тя сгъна вестника и го постави обратно върху масичката в малката чакалня. Стана от стола и придърпа чаршафа по-високо около раменете си, питайки се дали някой ще види снимката и ще я разпознае. Нямаше да бъде благоразумно да разчита на това.

Трябваше да започне да планира какво ще прави, щом я изпишат от болницата.