Джанет Дейли

Маскарад

1.

Отпиваше от виното в чашата си и наблюдаваше с подчертано безразличие похотливите движения на ниския дебел Бакхус с лозов венец на плешивата глава и опънала се на корема тога. Дамата му носеше семпла черна вечерна рокля и панделки в косите. Клепките й бяха покрити с блестящи розови сенки, а бузите — нашарени със синьо. До тях някаква жена с висока напудрена перука, фалшива бенка и рокля от времето на Людовик XVI танцуваше с мъж с червен смокинг и дяволски рогца.

Отмести погледа си и го плъзна по прочутата градина, искряща от окачените навсякъде цветни фенери, гирляндите от лампички, увити по растенията, и свещите върху масите. И всичко това заради частния бал с маски — едно от онези събирания „в тесен кръг“, с около двеста гости.

Маската й беше с дръжка, пищно украсена с пера, и изработена от кехлибарен атлаз, който много подхождаше на роклята и обточения с кожа шал, който носеше. Леко се загатваха изваяните очертания на лицето й. Изражението й не се бе повлияло от енергичното изпълнение на оркестъра, от смеха, от гласовете, които изпълваха нощния въздух със смесица от френски, италиански, немски, холандски, швейцарски и английски — гласове на хора, заразени от лудостта по партитата, която бе обхванала Ница. Неоспоримата царица на френската Ривиера се опияняваше от карнавалите, а плътта празнуваше и се отърсваше от всякакви задръжки.

Най-накрая погледна към него. В гърдите й се надигна гняв, а заедно с него и болката и горчилката на разочарованието. Стоеше на десетина метра от нея. Лицето му бе частично скрито от черна атлазена маска, наподобяваща пиратска превръзка. Пират… Престъпник сред морската шир… Господи, колко подходящо! Да граби, да плячкосва, да разрушава. И то само от алчност.

Отпи малка глътка от виното, но не можа да прогони отвращението. Пръстите й конвулсивно стиснаха тънкото столче на чашата. Какво правеше тя на това парти? Защо се преструваше, че всичко е както трябва, след като не беше и никога вече нямаше да бъде.

Един сервитьор му каза нещо и той вдигна рязко глава, после кимна и тръгна право към нея. Тя бързо се премести до парапета. Оттам се откриваше живописна гледка към градините отдолу и Средиземно море в далечината. Не искаше повече да слуша обяснения и оправдания.

Но той не дойде при нея, а се насочи към входа вляво. Стегнатите му стъпки показваха, че това е с някаква цел. Заинтригувана, тя се обърна и замръзна при вида на тъмнокосия мъж в официален костюм, който го чакаше. Какво правеше тук? Нали принадлежеше към друг свят? Двамата мъже се срещнаха и незабавно се отправиха към едно тихо ъгълче, далеч от блъсканицата.

Защо беше дошъл? За какво беше всичко това? Огледа се предпазливо и се промъкна по-близо до тях.

— … съзнава какво се е случило онази нощ. Свързала е нещата и е разбрала какво сме направили и как сме го направили.

— Ние? Ти каза ли й, че и аз съм замесен? — В гласа му имаше и гняв, и обвинение.

— Нямаше нужда. Тя сама го е разбрала. Затова дойдох. Смятах, че трябва да те предупредя. Досега не съм успявал да я накарам да се вслушва в разумни съвети.

Явно говореха за нея. Почти бе излязла от прикритието на палмовите листа, готова да се изправи разобличително пред тях и да им каже, че няма да им се размине. Но следващите думи я заковаха на място.

— Щом не се вслушва в разумни съвети, трябва да я накараш да мълчи, за да не разкаже онова, което знае. Тук няма място за чувства. Самата тя го е доказала. А и едва ли някога ще имаш по-добра възможност. Отвличания и злополуки стават непрекъснато. Нейният случай просто ще попълни статистиката.

Устата й пресъхна от страх. Той няма да се съгласи! Той няма да й причини болка! Никога! За нищо на света! Виждаше профила му, засенчен от маската, която покриваше дясното око и не позволяваше да се разгадае изражението.

Последва въздишка, изпълнена с чувство на безсилие.

— Нямам избор.

Не! Отстъпи крачка назад: Не можеше да повярва на чутото.

— Ще го уредиш ли? Или искаш аз… — Чашата се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Двамата мъже се обърнаха. За част от секундата се парализира от обвиняващия израз на очите им. После побягна.

— Спри я! Ще развали всичко!

Погледна назад и видя лицето, наполовина прикрито от маската — идваше подире й. Шмугна се покрай някакъв строен младеж в костюм на балерина на Дега и продължи към асансьорите, завладяна от паническата нужда да се спаси.

Той я настигна точно когато плъзгащите се врати на асансьора се затвориха. Натисна нетърпеливо бутона, за да повика друг. Не можеше да я остави да избяга, защото щеше да загуби всичко. Нима тя не го разбираше? Защо постъпваше така? Защо караше и него да прави това?

Излезе във фоайето и я видя как се стрелва през изхода на хотела към улицата. Затича се след нея. Когато се озова навън, едно такси тъкмо потегляше. Вдигна ръка, за да спре друго, но я зърна да пресича улицата по посока към площад Еспас Масена. Ако я изгубеше в тълпата?! Не, не трябваше да го позволява!

Но се случи. Тълпата я погълна.

Черната маска ограничаваше периферното му зрение. Чу зад себе си силен плясък и женски кикот. Обърна се и погледът му се задържа за миг върху някаква пощуряла брюнетка, която лудуваше в басейна на фонтана. Веднага щом установи, че не я познава, продължи търсенето. Несъзнателно пръстите му се свиха в треперещи юмруци.

Без да обръща внимание на конфетите под краката си, бързо закрачи към булеварда. В едната посока се простираше Алеята на англичаните с блестящите си казина и разкошните си хотели — бастиони на уединението и изключителността на богатите и знаменитите. В другата посока криволичеха тесните калдъръмени улички на Стария град с многобройните галерии, кафенета и нощни барове. Зад тях беше Заливът на ангелите.

Изведнъж се поколеба и спря. Високи колкото триетажна къща герои от анимационни филми, ярко очертани от блясъка на разноцветни светлини, го гледаха с насмешка от червените сгради в стил рококо, които обграждаха площада. Рязко се завъртя наляво и срещна подигравателната усмивка на огромния Крал на Карнавала, направен от папиемаше. Изгледа го свирепо и отново плъзна поглед по кръжащата тълпа. Как изчезна така бързо? И никаква следа от кехлибарените отблясъци на атлазената й рокля, нито от златните жилки по кестенявата й коса! Нямаше и следа от нея! Стомахът му се сви.

Някой го блъсна отзад. Обърна се и инстинктивно вдигна ръка да закрие тънкия портфейл, пъхнат във вътрешния джоб на черния му смокинг. Добре знаеше, че карнавала в чест на Марди Гра — „Блажният вторник“ — привлича не само обичащи слънцето и веселието туристи, но и джебчии. Предпазната мярка обаче се оказа излишна — някакъв рус германец вдигна към него бутилка вино за поздрав и извинение, сетне се заклатушка нанякъде, прегърнал през кръста стройната си спътница.

Разсеяно докосна пръските вино по ръкава си и се обърна. В този миг я видя до тротоара на булеварда — оглеждаше се предпазливо, готова да побегне. Но все още не го беше забелязала.

Приближи се изотзад и я хвана здраво за ръката.

— Идваш с мен. Хайде!

Тя се дръпна. Погледите им се срещнаха. Гледаше го решително.

— Значи можете да ме отвлечете? Или да ме убиете?

За миг застина.

— Не! Ти просто не искаш да се вслушаш в разума. Никой няма да пострада. Никой!

— А компанията? Това може да я съсипе. — Хвърли му още един сърдит и предизвикателен поглед. — Но това не те интересува, нали?

— Нямах избор…

— Така ли?

Стисна по-здраво ръката й и я завлече под сянката на едно дърво.

— Трябва да разбереш…

— Никога няма да разбера! Как можа! Кой изобщо си ти? Не те познавам!

Отвращението й скъса тънката нишка на самообладанието му. Сграбчи я и я разтърси грубо.

— Не разбираш ли какво е заложено на карта? Ти ме предаваш? Ако наистина ме обичаш…

— Стига! Престани! — Вдигна ръце, за да го отблъсне. Дръжката на атлазената й маска го удари по горната устна. Острата болка премина по цялото му лице.

Зашеметен от удара, той инстинктивно я пусна. Усети вкус на кръв, изпълни го внезапна ярост и я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Тя политна и се блъсна в дървото. Моментното му удовлетворение тутакси изчезна при тъпия звук от удара.

— Господи, не! — Направи крачка към нея и машинално протегна ръце напред. — Не исках да го направя, заклевам се…

Тя не помръдна.

— Хей?! — извика някой, явно американец. — Какво става тук?

Хвърли бърз поглед през рамо. В него се бореха съжаление, страх и вина. Поколеба се за част от секундата и побягна през булеварда.

Двама около двайсетгодишни младежи с тениски и памучни панталони изтичаха до купчината кехлибарен атлаз. Единият, който носеше очила с тъмни рамки, клекна да провери пулса й, а другият се спусна след побягналия мъж.

— Остави го, Брад! Няма да го хванеш, а момичето е в безсъзнание.

— Лошо ли се е ударила?

— Не знам, най-добре е да повикаме лекар.

— И полиция.

2.

Тъмнина, която я увлича все по-дълбоко — по-далеч от светлината. Тя се съпротивляваше и се опитваше да изплува. Болеше. Болеше много.