След като отмина стаята на сестрите и зави по коридора, реши да помоли инспектор Арман да й препоръча бижутер, който би й предложил добра цена за старинната брошка и топазените обеци. Дали да остане в Ница и да си потърси работа? Или пък да замине? Но къде?

Както си вървеше и разсеяно съзерцаваше пода, изведнъж някакъв глас я накара да вдигне глава. Един мъж стоеше в коридора право пред нея, недалеч от вратата на нейната стая. Явно нещо го бе разтревожило, ако се съдеше по загрижените опити на сестрата да го успокои. Любопитна да разбере за какво е цялата суетня, тя се загледа в непознатия.

Носеше сако рибена кост, светлокафява копринена вратовръзка и шоколадов панталон. Ръстът му бе към сто и осемдесет и пет сантиметра. Чертите му бяха изсечени. Не можеше да се каже, че е красив. Лицето му бе строго и волево. Човек имаше усещането, че криеше цинизъм. И все пак в изражението му имаше нещо подкупващо, силно и мъжествено.

— Не ме интересува дали за вас е обичайно да губите пациентите си! Съветвам ви да я намерите. — Веднага!

— Да, мосю.

Той се завъртя на пета и се закова, виждайки я да върви към него. Внезапно очите му потъмняха и в тях блеснаха искрици.

— Реми? — Избоботи го с плътен глас.

На кого говореше? Имаше ли някой зад нея? Обърна се, но коридорът беше пуст. След миг непознатият беше вече достатъчно близо. Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. Начинът, по който го направи, говореше за някакви чувства, които явно той се опитваше да овладее, но не можеше. Най-сетне осъзна, че ставаше дума за нея. Тя беше Реми.

Твърде слисана от откритието, за да се съпротивлява, тя се остави да я прегърне. Докосването на бузата й до фината вълнена материя на спортното му сако, ароматът на сандалово дърво от мъжкия одеколон, слабите тръпки, преминаващи през тялото му — всички тези впечатления нахлуха едновременно в нея. Но най-силно бе поразена от усещането, че е съвсем нормално да бъде в прегръдките му.

Наслаждавайки се на усещането, тя се наклони към него и позволи на тези ръце, които с такава позната лекота се плъзгаха по гърба й, да я привлекат още по-близо. Пулсът й се ускори от удоволствие, когато той допря устни до косата й.

— Щях да преобърна цялата болница, за да те намеря, Реми.

Реми. За втори път я наричаше така. Това ли бе името й? Опита се да си спомни, но не можа да проникне през стената от пустота.

После той се отдръпна. Улови проблесналия гняв в изражението му. Дали съжаляваше, че я е прегърнал? Бързо плъзна изучаващ поглед по лицето й.

— На снимката, която видях, главата ти беше превързана. — Посегна и пипна челото й там, където по-рано минаваше превръзката. Докосването му беше невероятно нежно.

Би трябвало да го познава…

— Кой сте вие?

Настръхна, сякаш го беше ударила, после отдръпна ръцете си от нея и устата му се изкриви в усмивка.

— Някой, когото май си забравила.

— Не това исках да чуя.

— Мосю Коул Бюкенън — притече се на помощ сестрата и й подаде визитна картичка. — Вашето семейство притежава международна параходна компания. Страхотно, нали?

Преди да успее да погледне картичката, чу приближаващи се стъпки.

— Май идвам прекалено късно с новината — чу познатият глас на инспектор Арман.

— Новината… — повтори тя машинално.

— Да. Вашият брат е дошъл да ви отведе у дома.

Бързо погледна надолу към визитната картичка в ръката си. Името Коул Бюкенън беше изписано с черен шрифт, а под него длъжността — Президент. Този мъж не можеше да бъде неин брат! Потрепери от ужас, припомняйки си своята реакция, когато преди малко я бе прегърнал. Тогава тялото й се бе извило в любовен отклик и бе изпитала моментното желание да завърти глава, за да усети по-добре чувствения допир на мъжките устни до косата си.

Насили се да погледне името и търговския знак на компанията. — Кресънт Лайн… — Очакваше някакъв, дори съвсем смътен спомен. Нищо! Обхвана я безпокойство. Защо?

— Какво има? — Въпросът бе зададен с плътния глас на Коул Бюкенън.

— Нищо. — Защо отрече толкова бързо? Защо не пожела да го попита? Та той беше неин брат. — Не си спомням нито за компанията, нито за корабоплаването.

— Ти никога не си участвувала в дейността на компанията.

Укор ли беше това? Погледна го, но не видя нищо в изражението му, което да го потвърди. И все пак погледът му издаваше, че е нащрек и внимателно се контролира.

— Не си спомняш нищо, така ли? — Отбеляза го някак си замислено.

— Тя има амнезия… — започна инспектор Арман.

— Знам — прекъсна го Коул, поглеждайки го с някаква отчужденост. — Осведомиха ме за състоянието й, но не подозирах, че амнезията е пълна.

— Казахте, че името ми е Реми? Коя съм аз? Каква съм? Къде живея?

— В Ню Орлиънс… Луизиана. В семейната къща в квартал Гардън.

В съзнанието й проблеснаха образи, но изчезнаха прекалено бързо, за да може да ги задържи и свърже. Образи на стари, обвити с мъх дъбове, грациозни арки от глициния, дантелени метални огради. Дали това бяха лични спомени?

— Спомняте ли си нещо? — попита инспекторът.

— Не съм сигурна… Вие двамата всъщност не се познавате. Това е инспектор Арман. Той…

Коул Бюкенън се намеси решително и протегна ръка за формален поздрав.

— За мен е удоволствие, инспекторе. Позволете ми да ви изкажа от името на цялото семейство нашата благодарност за усилията, които сте положили, за да помогнете на Реми. — В гласа му имаше топлота, искреност, любезност и същевременно отчужденост. Това я порази. За него инспектор Арман бе един непознат и тя имаше чувството, че той иска да си остане такъв. Не изпитваше желание да се сприятелява с хората и да ги допуска близо до себе си — точно както преди малко я беше отдалечил на една ръка разстояние. Защо? Та нали му беше сестра?! Припомни си прегръдката му — дълбокото чувство, което беше показал и за което веднага бе съжалил. Защо? Потънала в тези мисли, пропусна отговора на инспектора. Изведнъж откри, че отново говори Коул:

— … уреди изписването. Трябва да тръгваме! Сигурен съм, че разбирате. Семейството няма търпение Реми по-скоро да се прибере в Ню Орлиънс.

Ню Орлиънс… Щом чу тези думи, тя се изпълни с увереност.

— Там е трябвало да бъда. Там са имали нужда от мен. В Ню Орлиънс. — Напрежението я поотпусна, усмихна се и се обърна към инспектора. — Най-накрая решихме гатанката. И то така лесно.

— Каква гатанка? — попита Коул.

— Имах усещането, откакто дойдох в съзнание тук, в болницата, че непременно трябва да съм на някакво конкретно място. Че това е важно. Сега зная мястото… — Замълча за миг. — Но защо това е важно?

— Нямам никаква представа — отвърна Коул без капка колебание. — Колко време ще ти отнеме да се облечеш и да бъдеш готова за тръгване?

— Извинете ме, мосю Бюкенън — намеси се любезно инспекторът, — но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси? Защо? — Тя не можеше да разбере какво има предвид инспекторът и дали у него не бяха възникнали някакви подозрения.

— Може и да сме научили коя сте, но ни остава да определим самоличността и на мъжа, с когото сте били напомни й той.

— Вие си мислите… — Обърна се и погледна Коул Бюкенън. — … че може би е бил този мъж.

— По онова време аз не бях в Ница.

— А кое е „онова време“, мосю? — попита инспекторът, после протегна ръка с обърната нагоре длан. — Може ли да видя документите ви?

— Разбира се. — С едва прикрито нетърпение той бръкна в сакото си, извади паспорт и го подаде на инспектора. — Напълно в ред са, инспектор Арман. Аз съм точно този, който твърдя, че съм. — Премести погледа си върху нея.

— Няма да отнеме много време, Реми. Защо не се приготвиш?

— Нямам всекидневни дрехи… — Забеляза, че инспекторът разглежда паспорта с нещо повече от обикновен интерес.

— Предвидих го и на път за тук купих.

— Оставихме пакетите във вашата стая — добави сестрата.

Инспекторът кимна в знак на съгласие.

— Бих предпочел да поговоря насаме с мосю Бюкенън. Моята работа е да задавам въпроси.

— Следвайки обичайната практика, нали, инспекторе? — Спомни си как бе проверявал и нейното минало.

— Разбира се — усмихна се той.

— В такъв случай оставям на вашите вещи ръце да решат дали трябва да тръгна с него — каза тя весело, но в гласа й се прокраднаха и сериозни нотки. Не си спомняше този човек. Досега нищо друго, освен неговите думи не показваше, че й е брат. А Ню Орлиънс… Трябваше да отиде там. Независимо от другите си съмнения, беше абсолютно сигурна, че трябва да бъде там.

Докато влизаше в стаята си и затваряше вратата, видя как инспекторът връща паспорта на Коул Бюкенън и отбелязва:

— Много пътувате?

— Да, по служба… — Останалата част от отговора не можа да чуе.

Пакетите съдържаха два пълни комплекта дрехи — дантелено бельо, фини чорапи, обувки, шоколадов костюм с панталон и блуза от кремаво златиста коприна, плетен копринен пуловер и подходяща за него копринена пола.

Имайки предвид, че й предстои дълъг полет, избра костюма. Беше й точно по мярка, сякаш бе направен специално за нея, и нов-новеничък. Не можеше да разбере защо това я изненада. Коул Бюкенън й беше брат, така че бе съвсем нормално да знае мерките и вкуса й.