Опита пак за последен път. С мъка отвори очи, преодолявайки тежестта на клепачите. Светлината! Не можеше да разбере защо е толкова ярка. Нещо не беше наред. Объркана, тя се огледа наоколо — голите стени и светлите завеси на прозорците й бяха непознати.

Някакъв мъж се мержелееше близо до нея. Първо очертанията му бяха неясни, сетне дойдоха във фокус.

— Къде… — Устните й бяха изпръхнали и прекалено сухи. Навлажни ги и опита пак. — Къде съм?

— Американка — каза някой съвсем тихо на френски.

Замаяна, направи опит да установи откъде идва гласът и най-накрая видя до долния край на леглото един пооплешивял мъж, облечен в спортно вълнено палто и пуловер с висока яка. Приличаше на добродушен стар професор.

— Намирате се в болница, мадмоазел — отговори първият.

— Болница? — Тя се намръщи, явно бе очаквала нещо друго. — Трябва да тръгвам! — Знаеше, че това е важно. — Да си ходя! — Но щом се опита да стане, я проряза болка и тъмнината отново нахлу, опитвайки се да я увлече във водовъртежа си. Успя обаче някак си да се удържи. Продължаваше да чува гласа на мъжа, но не разбираше думите, които сякаш идваха някъде съвсем отдалеч. Постепенно болката намаля.

— … лежете спокойно. — Сега гласът се чуваше по-ясно. — Не се опитвайте да мърдате.

Отново отвори очи и се взря в правилните му черти.

— Кой сте вие? — Мъчеше се да си спомни дали познава този обикновен човек с кестенява коса и кафяви очи.

— Доктор Жул Сент-Клер. — По крайчетата на устните му се появи усмивка. — А вие как се казвате, мадмоазел?

— Аз съм… Аз се казвам… — Смръщи вежди. Не можеше да разбере защо не се сеща. Направи нов опит, но имаше само една объркваща празнота и едно туптене в главата й, което не преставаше. — Аз… Не мога да си спомня! — Забеляза леко изненадания поглед на доктора, последван от бързо присвиване на очите. Усети как я обхваща паника, но успя да я прогони. — Какво се е случило с мен? Тази болка? Аз… като че ли не мога да мисля!

— Получили сте тежко нараняване на главата, мадмоазел, сътресение на мозъка. Ще кажа на сестрата да ви даде нещо срещу главоболието. Сега си почивайте.

— Но името ми — как се казвам?

Отправи тази плаха молба, защото беше уверена в благоразположението му. И защото беше изморена, толкова изморена от борбата с болката, от усилията да проникне в гъстата мъгла на съзнанието си.

— По-късно, мадмоазел. Ще има достатъчно време за всичките ви въпроси.

Нямаше сили да спори. Затвори очи. Смътно чуваше тихите нареждания на доктора, отправени към някой друг в стаята. Почувствува, че той вече не е до нея, но не си направи труда да отвори очи, за да се увери, че си е отишъл. Постепенно се унесе.

Доктор Сент-Клер взе картона с историята на заболяването й и започна да пише нещо върху него. Известно време инспектор Клод Арман го наблюдаваше мълчаливо.

— Наистина ли е възможно да не помни името си?

— Да — отвърна докторът, без да отдели поглед от бележките, които нанасяше. — Често пъти пациентите с такива наранявания на главата са объркани и не могат да се ориентират, когато отново дойдат в съзнание. Загубата на паметта не е рядкост. В Повечето случаи това е временно явление.

— Колко временно?

— Трудно е да се каже, инспекторе. Няколко часа, няколко дни, няколко седмици… — Вдигна рамене, за да подчертае, че не може да даде точен отговор, и затвори с остро щракване химикалката си. — Вашият въпрос ме кара да мисля, че никой не е предложил услугите си да я разпознае.

— Никой.

— Лично аз, инспектор Арман — направи пауза и подаде картона на сестрата, — не намирам нищо необичайно в неспособността на нашата загадъчна лейди да си спомни името си. Но тя е била приета преди около трийсет часа. Как може никой да не се поинтересува за една толкова хубава жена? За мен това е странно.

— Да, така е. — Но не точно това озадачаваше инспектор Арман, когато той напусна болничната стая.

3.

Слънчевата светлина струеше през болничния прозорец и обливаше лъскавата атлазена материя, която младата сестра й подаде да разгледа.

— Хубава е, нали? — заяви ниската здрава жена с мургава кожа и тъмна коса, които издаваха средиземноморския й произход.

Прокара ръка по полата на роклята, която лежеше върху скута й.

— Много е хубава… — Въздъхна и се опита да прикрие горчивото си разочарование, — но не си спомням да съм я виждала преди…

Сестрата погледна към оплешивяващия мъж до прозореца, облечен във въглено сиво яке от рипсено кадифе с висока яка. На носа му бяха кацнали очила със златна рамка. Той леко наклони глава и с кимване даде знак на сестрата да отнесе обратно роклята и шала.

Останаха само бижутата — старинна брошка и украсени със сребро топазени обеци. Но и те й бяха непознати. Тя притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги масажира. Преди малко една друга сестра й беше дала нещо, от което пулсиращата болка се притъпи, но продължи да я изнервя. Не искаше обаче нещо по-силно — не и сега, когато трябваше да мисли.

— Само това ли съм имала, когато са ме докарали в болницата? — Всеки път, когато погледнеше към мъжа до прозореца, трябваше да си напомня, че той е полицейски инспектор. Не й приличаше на такъв. Ако трябваше да отгатва професията му, би казала, че е директор на училище или учител — човек с авторитет, който може да бъде и строг, и милостив.

— Да, нямахте нищо друго. — Свали очилата си и ги пъхна в горното джобче на якето си. — Нищо за идентифициране — нито паспорт, нито хотелски ключ, нито портмоне.

— Може би са откраднали портмонето ми? Какво се е случило? Сестрата не може да ми каже. Вие знаете ли?

— Двама младежи — американци — ви видели да се карате и боричкате с някакъв човек на Еспас Масена. Те мислят, че той ви е ударил, което се потвърждава от синината до устата ви. После видели как падате на земята. Единият от тях извикал и мъжът избягал. В болницата, при почистването на раната отзад на главата ви, са открили парченца от кора на дърво, а по-късно следи от кръв и косми от вашата коса са били намерени на мястото. Предполагаме, че при падането сте си ударили главата в дървото.

Тези неща тя вече знаеше. Докторът й ги бе съобщил по-рано — синината до устата, раната на главата, за чието затваряне бяха направили дванайсет шева, фрактурата на черепа, сътресението на мозъка и рядко срещаната пълна загуба на памет. Не помнеше нищо за собствения си живот, но не бе загубила запаса си от знания.

— Знам къде се намира Еспас Масена, знам пазара на цветята. Ница е във Франция; Париж е столицата… — Прекъсна потока от факти. — Защо съм била на Еспас Масена?

— Предполагам, за да вземете участие в празненствата на Карнавала.

— Карнавал… Това идва от старинната италианска дума „carnelevare“, чийто свободен превод е „сбогом на плътта“. Има езически произход. Пролетен ритуал у гърците за честване чудото на обновлението — празник, който по-късно римляните свързват с похотта, а християните пригаждат към своята си религия, превръщайки го във време за веселие преди Великите пости. Обичаят хората да се маскират идва от французите.

Инспекторът се поусмихна.

— Никога нищо не е такова, на каквото прилича, нали, мадмоазел?

— А аз? Аз на какво ви приличам? — Чакайки отговор, изведнъж осъзна, че самата тя не знае как изглежда. Намираше се в тялото на човек, за когото не знаеше абсолютно нищо. — Има ли наблизо огледало?

След като обмисли за секунда молбата й, той кимна.

— Ще намеря. — Излезе от стаята и след няколко минути се върна с малко ръчно огледалце.

Докато го поемаше от него, нервите й се изопнаха. Бавно го вдигна и погледна отражението си. Първо видя превръзката около главата и синината до устата. Докосна кичур от дългата си до раменете коса с цвят на коняк, после бледото си лице. Питаше се дали това се дължи на липсата на грим, на ярката светлина или на бозавата болнична нощница.

Реши, че всъщност няма значение и насочи вниманието си върху чертите — изящните скули и нежно очертаната челюст. Веждите й бяха кафяви с жълтеникавочервен оттенък, гъсти във вътрешните си краища и с грациозна естествена извивка. В кафявите й очи блестяха кехлибарени петънца, а тъмните й мигли бяха дълги и гъсти, със златисти краища. Устните й бяха красиво оформени. При най-малкото повдигане на ъгълчетата им върху бузите й се появяваха привлекателни трапчинки. Като се изключи малко мрачният израз на очите, образът в огледалото изглеждаше решителен и горд и загатваше за човек, който смело посреща предизвикателствата.

„Това ли съм аз?“ Свали с разочарование огледалото. От него нямаше полза. Не си спомняше лицето. Не си спомняше нищо.

— Коя съм? Къде живея? С какво се занимавам? Имам ли семейство, приятели? Почти два дни вече съм в тази болница. Защо никой не е почувствувал отсъствието ми? Сама ли съм дошла в Ница? Роклята… — сети се за етикета. — Е от Ив Сент Лоран. Означава ли това, че съм богата?

— Възможно е. Но също така е възможно роклята и бижутата да са ви подарени от щедър любовник. Лазурният бряг привлича доста богати хора. А те от своя страна привличат красивите жени.

— И вие смятате, че съм някоя от тези жени?

— Може би… — Сви рамене. — Обаче повечето от тях просто жалки подобия на Бриджит Бардо, с разрешени руси коси, сладострастни извивки и розови нацупени устни. А вашият външен вид говори за класа.