Госпожа Сесил и Корин решиха да не се обаждат и да оставят Жозефин да си говори, като спестява истината. Нека нейните приятели я мислят за любяща, подложена на тежко изпитание от съдбата майка, за каквато тя с удоволствие се представяше. На двамата им беше мъчно за нея, независимо от всичко. Колкото и безотговорна, егоцентрична и злобна да беше, Жозефин очевидно съжаляваше, че не може да бъде добра майка. Лоран беше единственият човек, пред когото чарът й не минаваше.

С всяко следващо питие тя ставаше все по-сантиментална и накрая започна да плаче и да се самосъжалява, че синът й не я обича. Да, изобщо никой не я обича, хълцаше тя, което пък предизвика взрив от уверения в любов. Приятелите я уверяваха колко много я обичат, ценят я и й се възхищават, Джон Д. се кълнеше, че никога повече няма да помисли за друга жена и дори Лоран, който се изплаши от сълзите на майка си, зарови лице в скута й и се почувства длъжен да каже: „Но, мамо, аз толкова те обичам.“

Госпожа Сесил и Корин мълчаха, но с въздишка се съгласиха да пренощуват във вилата, за да има време Жозефин да се сбогува с Лоран. Идната седмица тя щеше да отпътува направо за Щатите, за да подготви сватбата си. Кога и дали Лоран ще я посети, не стана въпрос.

— Ще бъде жестоко двамата да се разделят сега — каза домакинът и посочи към безспорно трогателната картина на плътно притиснатите един в друг майка и син. — Освен това имаме още две страхотни свободни стаи.

Вече беше обяд на следващия ден, когато най-после всичко бе опаковано и всичко беше казано, и госпожа Сесил, Корин и Лоран можеха да се качат в старото рено. Жозефин, чиито зачервени очи бяха скрити зад черни слънчеви очила, помаха след тях. Човек би си помислил, че е настъпило грандиозно семейно помирение, ако в последната минута тя не беше казала на Корин:

— А какво решихте за предложението на Джон Д.? Размислихте ли?

— Нищо не се е променило, Жозефин. Не желаем „Ринкинкин“ да се превърне в хотел „Дивайн“ — отвърна брат й, а очите на Жозефин се присвиха зад очилата.

— Тогава знаеш какво ви очаква — каза тя.

Корин само кимна. Изабел беше права — единственото, което им липсваше, бяха парите. Човек трябваше само да види Жозефин, разполагаща сега с безкрайно много пари, без това богатство да е достатъчно, за да е щастлива.

— Какво толкова направи, че всички те изпратиха с такова нетърпение? — попита Корин, когато излязоха от дългото нагорнище и се включиха в трафика.

— Ами нищо — каза Лоран, но госпожа Сесил и Корин можеха да си го представят.

Двамата бяха невероятно облекчени, когато отново си прибраха момчето. През целия път на връщане те припяваха с радиото в колата „Виждам това, което ти не виждаш“ и брояха караваните, които по това време на годината задръстваха пътищата. Заради многото туристи им трябваше повече от час, докато отново излязат на магистралата, но дори и тук едва се придвижваха до Мандельо. Сякаш всички европейски каравани се бяха изсипали на пътя за Кан. При броенето им Лоран скоро стигна до число, което му беше напълно непознато.

Наближаваше вечерта, когато най-после излязоха от магистралата и се отправиха към Волон. Жегата все още тегнеше над земята като камбана.

— Един басейн не би бил излишен — каза замислено госпожа Сесил, докато попиваше с кърпа потта от челото си. — Знаеш ли песента за акулата в басейна, Лоран?

„Слава богу“, помисли си Корин, когато, все още радостно пеещи, завиха между двата каменни лъва към „Ринкинкин“. Но още щом паркира колата под чинарите, той усети, че нещо се е случило.

Пежото на Изабел го нямаше.

Появиха се Матилд, Ермелин и Бертран, за да прегърнат Лоран и да посрещнат другите.

— Изабел замина за Германия — съобщи им Матилд.

— Обадиха й се по телефона точно след като тръгнахте — докладва Ермелин. — Говореше само на немски, а след това побеля като платно. Отне ми цяла вечност да я накарам да ми каже на френски какво е станало. Леля й починала.

— Но… тя нали уж се подобряваше — извика госпожа Сесил.

— Неведоми са пътищата Господни — каза Ермелин. — Без да вземе много багаж, седна в колата и замина.

— Поне аз да бях тук — изплака Матилд. Щях да я спра. Или щях да я придружа. Сигурно е в шок, и то при нейното състояние.

— Значи е тръгнала вчера сутринта? — Корин прехапа устни.

— Нищо не й се е случило — продължи Матилд. — Вчера късно вечерта се свързах с чичо й и разбрах, че вече е пристигнала. За съжаление не знам немски, а човекът говореше много лош френски, но доколкото успях да разбера, леля й не е била в рехабилитационна клиника, а в дом за безнадеждно болни. Знаела е, че ще умре, знаела е още от март, че има метастази в мозъка и в черния дроб, но не е искала Изабел да научи за това.

— Какъв ужас! — изплака госпожа Сесил.

Корин продължаваше да хапе долната си устна.

— Горката Изабел. Трябва веднага да отида при нея.

* * *

Валеше. Беше типичен немски дъжд, тежко падащи капки, като завеса, която за минути прониква дори под чадърите. По някакъв начин това време действаше утешително на Изабел, някак беше в унисон с тъмните шлифери и чадърите, които носеха хората — слънчевото време не би подхождало в случая. Пред малкия гробищен параклис се беше образувала голяма локва, пътищата бяха съвсем разкашкани.

„Хвани ме за ръка и ме води — пееше хорът — до блажения ми край и вечността.“

Блаженият ми край — краят на леля Полет далеч не беше блажен. По-скоро окаян.

— Жесток — беше казал чичо Лудвиг. — Нечовешки. — Но минало бързо, а от други бил чувал, че им е трябвало много по-дълго време да се преборят с този ужас.

— А аз не знаех нищо — отвърна Изабел. — Никога няма да си го простя.

Хорът беше спрял да пее. Чичо Лудвиг я хвана за ръка и заедно тръгнаха след ковчега, носен от четирима мъже. Последваха ги всички облечени в черно хора, които досега ридаеха в параклиса или гледаха втренчено Изабел и чичо й с онази почти непоносима смесица от любопитство и съжаление. Прескачаха голямата локва и се присъединяваха към процесията на черните чадъри.

Дори чичо Лудвиг имаше такъв. Държеше го над главите им, докато гледаше невиждащо ковчега отпред. Той беше окичен с ралица и флокс — любимите цветя на леля Полет.

— Знаех, че ще се почувстваш така — рече чичо Лудвиг. — Казах й го. Ако сега отпратиш Изабел, после тя ще се почувства още по-нещастна, това й казах. Но тя реши, че ще я разбереш.

— Не — изхлипа Изабел. — Никога!

Леля Полет знаела от самото начало, че има разсейки в цялото тяло и че в черния дроб са по-опасни, отколкото първоначалният рак, отстранен от гърдата. В началото имало надежди, че с химиотерапията още може да се постигне нещо, но нито туморите в дроба, нито тези в мозъка се повлияли от нея.

„Безнадеждно“, гласяла диагнозата на лекарите след първата фаза на лечението.

— Това означава, че когато бяхме на остров Рюген, вече сте знаели? — Изабел ужасено закри лицето с ръце.

— Да. — Чичо й кимаше съкрушено. — Исках да ти каже, но тя упорито държеше на своето. Държеше непременно да се върнеш във Франция. „Стига ми и това, че ти ме гледаш как умирам, каза тя. Не бива и Изабел да го преживява.“

— Но не е трябвало да го прави — хлипаше Изабел. — Не е трябвало да ме лъже.

— И аз така мисля — съгласи се чичо Лудвиг. — Щях да ти кажа, но й обещах да не го правя. Нали знаеш колко твърдоглава беше.

Изабел кимна, давейки се, после дълго плака, кротко и безутешно.

— Аз ви изоставих. Вие сте имали нужда от мен.

— Аз да, детето ми, но за леля ти така беше по-добре. Тя нямаше да понесе да я гледат още хора, нямаше да понесе да те гледа как страдаш. Опитай се да я разбереш.

— Никога — каза Изабел, но вече не звучеше толкова отчаяно.

Леля Полет й беше написала писмо, което тя беше в състояние да прочете едва на следващата сутрин.

„Луи казва, че ще ми се сърдиш, задето те отпратих, но аз знам, че ще ми простиш. Ти винаги си била най-важното нещо в живота ми от мига, в който дойде у нас като малко къдрокосо човече с големи очи, толкова ранимо и така нуждаещо се от обич. Просто нямаше да понеса да те гледам край смъртното си легло. Аз съм толкова щастлива, че си добре, ангелчето ми. Че намери във Франция мъж, който те обича, намери дом и семейство. Когато се роди детето ти, ще разбереш колко много те обичам, независимо че не си мое дете, а на любимата ми сестра. Ще ви липсвам на двама ви с Луи. Но съм твърдо убедена, че и двамата сте зрели и разумни хора и ще се научите да живеете и без мен. Всеки ден е ценен, миличка, всеки ден, така че гледай да не го пропиляваш.“

 * * *

В една ваза до отворения гроб имаше петдесет рози с дълги дръжки. Всеки, който минаваше покрай гроба, трябваше да вземе една и да я хвърли върху ковчега, току-що нежно спуснат в гроба.

Изабел беше веднага след чичо Лудвиг в редицата. Тя хвърли лавандуловото клонче, което през цялото време държеше в ръката си. Беше го откъснала в „Ринкинкин“ същата сутрин, когато й се обадиха. Вкъщи беше само Ермелин, когато тя затвори телефона и в ужаса си говореше само на немски.

— Нищо не разбирам, госпожице — беше извикала Ермелин. — Моля ви, говорете с мен на френски.