— Жозефин, детето ми — рече госпожа Сесил, — не е хубаво да се разделяме скарани…

— Като че ли някога е било иначе — изсмя се пронизително Жозефин.

* * *

— Наистина ще го направи — каза Матилд и отпи голяма глътка вино от чашата си.

— Да, като нищо — съгласи се Корин.

Същата вечер Матилд говореше, разбира се, за Жозефин. През целия ден не бяха говорили за нищо друго.

Жозефин беше събрала багажа си. Заедно с Джон Д., купищата куфари и Лоран тя си тръгна още преди обед, оставяйки след себе си цяла редица хора със смутени лица, които не плачеха само заради Лоран. А той, притиснат между кашоните на задната седалка, имаше далеч не радостно, но все пак доверчиво изражение. Една почивка с майка му във вила с басейн, яхта и куче не му се струваше никак непривлекателна. Момчето беше твърдо убедено, че след седмица-две отново ще си е у дома.

Матилд обаче не беше толкова сигурна.

— Имам усещането, че няма да го върне тук — каза тя, когато откритият мерцедес се изнасяше по входната алея. Никой, освен Лоран не махаше. — Само за да ни ядоса.

— Глупости — не се съгласи госпожа Сесил. — Разбира се, че ще го върне. През август той започва училище и изобщо… тя не е лошо момиче…

Всички, освен Изабел, пиха вечерта вино, плодово розе, което Матилд бе изстудила с лед. Ермелин и Бертран се бяха върнали от Систерон и научиха за случилото се сутринта.

— Знаех си, че е намислила нещо — изръмжа Ермелин. — Тя е лукава. Такава си беше от дете. Бертран винаги го е твърдял.

— Ермелин — упрекна я госпожа Сесил. — Все пак говорите за дъщеря ми.

— Хранили сте змия в пазвата си — допълни Ермелин.

— Само да издържим още една година, после ще бъда богата жена — рече Изабел. — Междувременно мога да изтегля кредит. Предвид това, което очаквам от Фритьоф, сигурно ще ми отпуснат.

— И дума да не става — възрази Корин.

— Но защо не, Корин? — попита Матилд. — Сега тя е част от семейството.

— Защото и без това няма да стигне. Трябва ни не само този милион, а и още сума ти пари, които да изплатим на Жозефин. Тя ще си наеме високоплатен адвокат и ще ни съсипе.

— Да, но ако толкова настоява, ще получи само тази част от наследството, която й се полага по закон — каза Изабел. — А аз мисля, че при развода си ще получа повече от един милион франка. Само къщата в Хамбург струва четири пъти повече.

Корин въздъхна.

— Би било ужасяващо да спасявам имението с парите на бившия ти съпруг!

— Това не са негови пари — отвърна раздразнено Изабел. — Казах ти, че и аз съм вложила в тази къща и те ми се полагат по закон!

Леля Жермен се огледа търсещо.

— Но къде е симпатичният рус сервитьор, който сутринта беше тук?

— Уволнен е, лельо — отвърна госпожа Сесил. — Сега сервира долу, на Антибите.

— Жалко — каза леля Жермен. — Така ми се искаше да ми направи един масаж.

Все пак поне беше възнаградена с няколко уморени усмивки от посърналите си сътрапезници.

* * *

Жегата продължаваше. По на запад, в Луберон, току избухваха горски пожари, а също и в подножието на Лазурния бряг. Навсякъде ухаеше на лавандула, а нощите бяха така наситено виолетови, че свят да ти се завие. Прасковените дървета предлагаха лятната си реколта, цъфтяха за втори път и даваха за втори път плодове, макар далеч не в количествата от първата. Въпреки че по цял ден работеше на полето, Корин прекарваше половината нощ с Изабел навън на сравнително свежия нощен въздух, докато се умори достатъчно, за да заспи.

Двамата се отказаха да се любят в лавандуловите ниви, защото не беше достатъчно удобно, но най-вече заради госпожа Жур, която поради голямата жега започваше да бере лавандулата още през нощта. Представата как госпожа Жур, заплашително размахваща сърп, може да ги хване, не беше особено приятна и те отново решиха да се наслаждават на старото желязно легло на леля Жермен. Всяка нощ, прекарана с Корин, беше за Изабел като откровение, макар че, може би предвид бременността й, ласките им бяха много по-леки и по-нежни. Тя всеки път си мислеше, че може би е най-щастливият човек на земята, когато после, приятно изтощена, лягаше до Корин и през отворения прозорец нахлуеше лек вятър, надувайки мрежата за насекоми.

— Знаеш ли — обърна се към Корин, — докато ни липсват само пари, реално нищо не ни липсва.

И преди той да отговори, Изабел заспа. Корин се вслушваше в спокойното й, дълбоко дишане и мислеше, че тя има право. Бяха здрави, очакваха дете, а навън лавандулата така приказно цъфтеше, че не те оставяше нито за минута да се усъмниш в съществуването на Бог. И с финансовите проблеми щяха да се оправят, дори ако се наложеше да отстъпи пред настояванията на Изабел, като й позволи да изтегли кредит на свое име.

Но спокойното, лавандулово синьо настроение беше измамно.

На следващия ден получиха обаждане от Антибите. Лоран каза с нещастно гласче:

— Бабо, моля те, вземи ме. Искам вкъщи.

— За бога, какво се е случило?

— Моля те, бабо, вземи ме вкъщи.

С много усилия госпожа Сесил успя да се свърже с Жозефин по телефона, но тя отказа да върне момчето в „Ринкинкин“. Според нея Лоран нямал причини да се оплаква.

— Ужасно сте го разглезили — каза тя. — Станал е противно малко мрънкало. А можеше толкова добре да си прекара тук!

— Доведи го у дома, мъчно му е за вкъщи!

— По всякакъв начин се опитва да ни провали почивката. А Джон Д. толкова много се нуждае от нея!

— Моля те, нека се прибере, така и Джон Д. ще си почине по-добре.

— Аз съм негова майка! Превърнала си го в малко чудовище. Излага ме пред приятелите ми.

— Моля те, Жозефин. Доведи го тук, ние ще се погрижим за него.

— Как си го представяш? Не мога да тръгна просто ей така…

— Тогава ние ще дойдем да го вземем.

— От мен да мине. Но да не вземеш после пак да кажеш, че съм го изоставила.

Госпожа Сесил затвори телефона и се разплака.

— Горкото момченце — каза тя, макар на Изабел да й се струваше, че плаче и за горкото момиченце, което някога е била Жозефин. — Веднага трябва да си го приберем.

— Аз ще дойда с теб — предложи Корин. — Може би ще успеем да поговорим още веднъж с Жозефин поне да се откаже от изплащането на дела си.

— Какво му е направил този американец на момчето? — съскаше Бертран. — Така ми се иска и аз да дойда и хубавичко да му фрас… да му кажа какво мисля!

Но Корин и госпожа Сесил тръгнаха сами за Антибите. Матилд беше на работа, а Изабел, Бертран и Ермелин останаха в „Ринкинкин“ да пазят къщата. Корин и госпожа Сесил завариха Лоран физически невредим госпожа Сесил тайно се опасяваше да не открие синини и други подобни знаци за малтретиране, — но радостта, с която ги посрещна той, ясно говореше за душевното му състояние.

— Тук е толкова тъпо — прошепна Лоран в ухото на госпожа Сесил, която в същото време се усмихваше смутено на американските приятели на Жозефин, наели подобната на замък вила. — По цял ден си правят коктейли, пекат се на слънце или плават с яхтата. Дори не ползват платната, а включват мотора. Синът им е един тъп ревльо, все иска да си играем с някакво влакче, а пък аз не желая. И кучето не е никакво куче, а един пудел и на всичкото отгоре са го боядисали в прасковен цвят!

— Всички тук са толкова мили с него — каза Жозефин. — Но той се държи като лигаво бебе. Наистина съм много разочарована от теб, Лоран.

— И аз от теб — прошепна той тихо, но все пак доста близо до ухото на госпожа Сесил.

Джон Д. и американските приятели на Жозефин се стараеха да се държат гостоприемно. Освен това приятелите бяха много заинтригувани от семейството на Жозефин. За разлика от Джон Д., те проявяваха жив интерес към живота в едно провансалско прасковено имение. Помолиха Корин и госпожа Сесил да си починат няколко часа, преди да отпътуват в горещата си кола — отдалеч се виждаше допотопното рено, което нямаше как да е снабдено с климатик, — сервираха им питиета, а накрая — и вечеря на терасата.

Не можеше да се отрече, че гледката към морето беше феноменална, питиетата също не бяха никак лоши.

Сега, когато Лоран знаеше, че ще се прибере в „Ринкинкин“, весело се цамбуркаше в басейна с формата на бъбрек и дори си играеше с „тъпия ревльо“, петгодишния чипонос син на домакините.

Жозефин се почувства длъжна да се оправдае. С драматични думи тя разказа за краткия си брак с парижкия бизнесмен, който, едва научил за Лоран (непланиран), се развел с нея и я оставил сама с дете и без пукнат франк.

— Адски трудно е да си самотна майка — обясняваше тя и наистина й се появиха сълзи в очите. — Хем трябва да издържаш себе си и детето, хем и да се грижиш за него. Но няма как и двете едновременно. Така че се наложи да оставя Лоран на семейството си и това разбиваше сърцето ми.

Приятелите кимаха с разбиране и съчувствие. Корин и госпожа Сесил се въздържаха да напомнят на Жозефин, че наистина е оставила Лоран на семейството си, но по никакъв начин не се е погрижила за издръжката на двамата. Нейното търсене на работа се състоеше в това, да се грижи за себе си, да се конти и да отиде в Париж, за да си намери там възможно най-скоро нов богат мъж. Накрая сметките й излязоха точни. Джон Д., който седеше до нея пиян и държеше ръката й, беше живото доказателство.