— Защо цял свят се мъчи да рисува нескопосни акварели, когато имаме Пикасо, защо се ваят груби вази, когато могат да се купят хиляди пъти по-красиви, защо трябва сам да си боядисваш стените, при положение че има професионалисти, които ще направят това много по-добре, просто не ми го побира главата — не спираше да повтаря с въздишка той.

— Може би защото правенето на нещо със собствените ръце доставя удоволствие — отвръщаше Изабел. — Та ти също играеш голф, макар че Тайгър Уудс прави това много по-добре от теб.

Но тогава Фритьоф казваше това, което казваше винаги когато Изабел му изтъкнеше някой железен аргумент:

— Това е нещо съвсем друго.

Беше трудно да се живее според представите на Фритьоф за съвършен живот и при все това да се изпитва удоволствие. Когато се оттеглиха във вилата, Изабел набързо си представи как ще изглежда запустялата градина — как ще си оформи зеленчукова леха, ще отглежда разкошни цветя с красиви имена — нигела, невен, незабравка, лилиум, немезия, шибой… Фритьоф обаче повика озеленител, който да проектира една идеално разпределена, представителна, но лесна за поддръжка градина, в която не се предвиждаше място за зеленчуците и цветята на Изабел.

Още един вихър шибна групата голи брези до терасата. Дърветата се огънаха сякаш до земята.

— Ама че време — мърмореше госпожа Елбман. — Къде се дяна този препарат за почистване на прозорци!

Изабел отново заби нос в готварската книга. Прованс, с дъх на лавандула и пъпеши, синьо небе над бели скали…

— Как се случи така с Борис и Барбара — каза госпожа Елбман. Това не беше въпрос, а по-скоро констатация, за която не се очакваше отговор. — Ами горкото детенце на Джени. Как се случи така? Ами това, което направиха с Каролине, лошо, много лошо.

Така или по подобен начин госпожа Елбман обикновено започваше сутрешния си монолог, който тя държеше за свое собствено назидание, но също и за осведомяване на Изабел, защото според нея никак нямаше да навреди, ако господарката на дома е поне малко информирана за новините от „Гала“ и „Жълти страници“. Всяка сутрин Изабел пропускаше това покрай ушите си и от време на време кимаше механично. До съзнанието й достигаха само някои откъслечни фрази от госпожа Елбман.

— … седем години пълна идилия, а после това… — казваше госпожа Елбман. — Лошо.

Никак не беше чудно, че Фритьоф, при своята пристрастеност към съвършенството, беше назначил госпожа Елбман. Тя изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда перфектната икономка: ниска, закръглена, едрогърда, с бели медицински обувки на краката и с множество карирани, изгладени и колосани домакински престилки. Нейната къса, на руси кичури коса беше подредена в къдрици, които напомняха на Изабел за ваниловите ролца от детството й и извикваха у нея предположението, че госпожа Елбман всяка вечер си ляга с ролки. Безспорно тя беше и професионалистка — знаеше за всички видове политури, които се предлагаха на пазара, от незнайни източници се снабдяваше с много специална кърпа от микрофибър и можеше да сервира изящно набодени свински хапки. Разбира се, и претенциите й за заплата не бяха точно скромни, но за щастие, Фритьоф можеше да си приспадне всичко от данъците. Госпожа Елбман беше съвършена във всяко отношение — стига да не се задържаш в едно помещение с нея, което за Фритьоф не беше особен проблем, или да си глухоням. В началото госпожа Елбман лазеше по нервите дори на толерантната Изабел, откакто младата жена беше напуснала работа и бе принудена по цял ден да я търпи.

— … всички тези жени, които са се реализирали… но това няма да свърши добре… — тъкмо казваше госпожа Елбман и прозвуча също като Фритьоф, макар той никога да не би казал подобно нещо.

Фритьоф по изящен начин бе принудил Изабел да напусне работа и да се отдаде на отглеждането и грижата за децата им. Принципно Изабел също нямаше нищо против това, само дето още нямаха деца.

— Всичко ще си дойде на мястото, когато се дистанцираш от целия този стрес — каза й той, но Изабел вече три месеца бе напълно дистанцирана от стреса, а още не беше бременна. Да не говорим, че работата й никога не е била стресова, напротив, Изабел дори се мъчеше да се пребори със скуката, която все по-често я спохождаше.

Така че не точно работата й й липсваше, никога не я е вършила с особено удоволствие. Липсваше й спокойствието, което цареше в малкия й офис, прекъсвано само от време на време от позвъняване на телефон или бъбрене с колеги. Помощник-данъчен съветник — за Изабел и до днес си оставаше загадка защо бе избрала тази професия. Може би защото умееше да работи с цифри, а смятането й действаше успокояващо. Но имаше толкова други професии, толкова други примамливи възможности — не биваше да слуша чичо Лудвиг и да започва работа в агенцията по данъчни съвети на неговия приятел. Никой не я беше принуждавал. Това си беше просто…

— … съдба — тъкмо казваше госпожа Елбман. — Безсилни сме срещу съдбата.

Сигурно беше така. Ако тогава не бе отишла в агенцията по данъчни съвети на приятеля на чичо Лудвиг, никога нямаше да постъпи на работа в нейния клон в Хамбург, респективно никога нямаше да се запознае с Фритьоф.

На Изабел никога не й е липсвало въображение, напротив, главата й беше пълна с какви ли не идеи, но пък и никога не е била особено склонна към поемане на риск.

„Освен това детето няма никакво самочувствие“, винаги казваше нейната леля Полет. Леля Полет беше французойка и сестра на майката на Изабел. Тя и съпругът й Лудвиг бяха отгледали Изабел, след като загуби родителите си на двегодишна възраст. Живееха в Кил и Изабел често им ходеше на гости през уикендите. Там тя спеше в старата си детска стая с изглед към отглежданата с любов градина пред къщата, угояваха я с любимите й ястия и си говореше със своите осиновители ту на немски, ту на френски. Макар да беше женен от трийсет години за французойка, чичо Лудвиг все още малко разбираше френски, от което леля Полет максимално се възползваше.

Изабел машинално се усмихна при мисълта за тях двамата.

— През седмицата все сме на диета — каза чичо Лудвиг последния път. — Полет мисли, че съм прекалено дебел.

— И не само l’embonpoint2 ме тревожи — намеси се леля Полет и после веднага мина на френски. — Не знам дали изобщо ще може още нещо да се спаси. Този човек на младини беше толкова хубав, истински немски бог. А погледни го сега: няма и косъм на главата, но затова пък си има в носа. И напоследък толкова силно хърка, че проглушава ушите ти. Но аз пак си го обичам — продължи на немски тя. — Нали, Лудвиг, ние сме една щастлива двойка стари съпрузи.

Чичо Лудвиг кимна и у Изабел се надигна някакво особено чувство, едва ли не завист. За първи път се опита да си представи какво ще е да остарее заедно с Фритьоф. Представата я изплаши. Как би се справил един маниак на тема съвършенство, какъвто беше мъжът й, с бръчките, сивите кичури, тлъстинките или направо с някой физически недъг? Изабел подозираше, че накрая собствените му бръчки ще го притесняват по-малко от нейните.

Засега тревогите му бяха свързани с това, че Изабел още не е бременна. Предишната вечер се бяха скарали по този повод.

— Може би трябва да помислим за изкуствено оплождане — каза той, а Изабел усети студени тръпки по гърба си.

— Аз спрях хапчетата едва преди осем месеца, трябва малко повече време…

— Но ако нещо не е наред, ще загубим ценно време в чакане — добави замислено Фритьоф. — Трябва да се прегледаме.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Хелга, жената на Хасберг, забременяла веднага след спирането на хапчетата, а Йенс казва, че е достатъчно само да погледне Сабине, и поредното дете вече е на път!

Изабел вдигна вежди и устните й трепнаха в иронична усмивка.

— Може би и ти трябва поне веднъж да ме погледнеш, Фритьоф.

— Много смешно. За всеки случай утре ще се допитам до специалист.

— Ставаш смешен.

— Искам да го чуя от специалист.

— Можеш и сам да отидеш. — При тези думи Изабел силно повиши тон. Обикновено мразеше да крещи, но Фритьоф сякаш винаги оставаше глух по този въпрос. — За нищо на света не бих се захванала да меря температури и да спя с теб по календар. Хормони пък изобщо няма да гълтам, нито ще правя пункция на яйчниците си. Ако не се получи иначе, значи няма да се получи.

— Проблемът е у теб, Изабел — кресна в отговор Фритьоф. Когато тя повишеше тон, неговият глас ставаше направо страшен. — Ти си така ужасно фаталистично настроена, че нищо не можеш или не искаш да направиш от живота си. С всичко се примиряваш. Ако не бях аз, още щеше да носиш дрипи, да си седиш в двустайното апартаментче и да се блъскаш за две хиляди чисто, заедно с извънредните, при „Хайнрих и партньори“.

— Вместо да вися в тази осемстайна къща и да не правя абсолютно нищо? — извика Изабел. — О, да, наистина трябва да съм ти безкрайно благодарна за това. Пък и — добави обидено тя, — пък и бяха две хиляди петстотин и осемдесет марки, чисто. Без извънредните.

— Изобщо не става въпрос за това. Със своята влудяваща апатия ти всеки път сама си предизвикваш безплодието и аз не разбирам защо трябва да страдат от това моите планове за живота — каза Фритьоф, с което окончателно вбеси Изабел.

Само защото още не бе изпаднала в паника, задето не е бременна, осем месеца след като е спряла противозачатъчните, не можеше да я окачествяват като апатична!

— Моето безплодие ли? — извика тя. — Моето? Случайно да ти е минавало през ума, че проблемът може да е у теб? И то по всяка вероятност!