Бил завъртя очи към тавана:

— Разбира се. За да те накара да напуснеш кабинета му, без да правиш сцена.

Лита усети как лицето й помръква.

— Така ли смяташ? Мислиш, че ме е излъгал?

— Защо не? Ти го излъга, нали? — Бил сви рамене. — Предполагам, че би могъл да ти уреди проби, но няма да има полза. Ще избере Рейчъл или Консуела — така се говори в града. Най-вероятно те е предупредил, че те си остават фаворитките.

Сърцето й се сви на топка.

— Така е.

— Видя ли, дал ти е онова, което искаш, за да не направиш сцена, но не е изложил фирмата си на риска да бъде притисната от нас. Той е англичанин, много възпитан и учтив. Мрази сцените. Знаеш какъв е Рупърт Ланкастър.

Изведнъж, въпреки горчивото си разочарование, Лита се заинтригува.

— Не знам нищо за него. И откъде да знам?

Бил си спомни с кого говори. Лита бе единственото момиче сред клиентките му, което не вземаше малкото си стъклено шишенце с кока заедно със сребърна лъжичка и не тръгваше да обикаля клубовете в Манхатън веднага след работа. Тя прибираше нещата си и пътуваше с метрото до Куинс. Истинска лудост, но той отдавна бе престанал да се опитва да я разбере.

— Ами той е много известна фигура на клубната сцена. Ходи по разни концерти, влиза зад сцената, винаги можеш да го видиш в някой ВИП-бар из най-изисканите места. Познава хората от Уолстрийт и звездите от екрана. Посещава филмови премиери и други подобни събития. Видях го на партито за филма „Френска връзка“ миналата седмица. С всички се държи безкрайно учтиво. Майките на средна възраст го обожават, разбира се, заради аристократичната му титла, а и освен това е модерно да се познаваш с лорд. Затова го обичат и рок музикантите, защото по душа те всъщност са сноби като всички останали. Не ме изненадва, че се е държал така с теб. Той е един от най-големите кавалери. Поне на външен вид. Истинска мечта за дамите. Всяка седмица го виждам да излиза с различно момиче.

— Значи си има приятелка?

Лита знаеше, че е смешно да се вълнува толкова, очаквайки отговора. Беше на осемнайсет. Прекалено възрастна, за да се увлича така сляпо, нали?

— Приятелки. Няма някоя специална. — Бил я погледна многозначително. — О, принцесо, изобщо не си го и помисляй. За твое собствено добро. Той се придържа към бързата процедура.

— Бързата процедура?

— „Излизаш с тях, спиш с тях и ги забравяш“ — обясни Бил. — Не притежаваш нужните качества, за да се превърнеш в английска лейди, захарче. Затова по-добре го отмини, става ли? Можеш да имаш когото си поискаш.

„Да — помисли си тя, — но аз искам Рупърт Ланкастър.“

Напълно ясно й бе, че Бил има предвид латиноамериканския й произход, а не че не изглежда като истинска английска лейди. И двамата знаеха, че ако реши, Лита ще се сдобие със строги поли от туид и бели блузи с висока яка и ще заприлича на принцеса Маргарет. Но нямаше подходящия цвят на кожата за английска лейди.

Тя крадешком се погледна в голямата огледална врата в кабинета на Бил. Изглеждаше модерна и красива, но и доста екзотична. Обичаше външния си вид, никога не прикриваше това. Но за пръв път през живота си се вгледа в прекрасния си тен кафе с мляко и пожела да е малко по-светъл. А може би Бил грешеше напълно. Той беше гей. Сигурно не можеше да прецени докъде би стигнал един мъж, когато обича и желае една жена. Мик Джагър се бе оженил за Бианка, нали? А Ленън бе изцяло запленен от Йоко. Вярно, че британците от по-висшата класа не нарушаваха правилата толкова явно, но за всичко си имаше пръв път. Някои от кралете в историята им се бяха женили за испански и португалски принцеси. Тогава защо един лорд да не може? Те непрекъснато се женеха за момичета с обикновен произход. Ако заминеше за Англия, щяха да гледат на нея като на американски модел; никой нямаше да знае, че е от Бронкс…

— Лита, престани! Знам какво правиш. Недей. — Бил се изправи. — Ако той се обади, можеш да идеш на пробите, но недей да се превръщаш в поредната бройка в списъка му. Някой ден ще ми благодариш за това.

— Разбира се, Бил. Както кажеш.

— Уредил съм ти няколко огледа на апартаменти — добави той в опит да отвлече вниманието й.

— Апартаменти ли?

— Каза ми, че искаш да се преместиш в града. — Бил й подхвърли „Вилидж Войс“, където бе оградил с химикалка няколко адреса. — Забрави за рекламата на „Коста Рика“ и за англичанина. Огледът ще ти отнеме цял ден. И още един съвет: излез с обувки на ниска подметка.



Оказа се прав за обувките, установи по-късно Лита. Беше пренебрегнала съвета му, както обикновено, но след като тънките каишки на сандалите й „Гучи“ смъкнаха кожата й, тя се предаде и взе такси до „Мейси’с“. Сега бе обута с невероятно удобни бели гуменки, които напълно противоречаха на модните тенденции. Слънцето вече се скриваше зад планината от стъкло и бетон в града. Беше огледала осем апартамента, оставаха й още пет.

Бяха мизерни. Почти всички. Един бе голям почти колкото стаята й в „Саундвю“, друг — с толкова нисък бетонен таван, че всеки по-висок от метър и седемдесет трябваше да се навежда; имаше и такъв, до който трябваше да изкатери седем стълбищни площадки, друг се намираше в приземния етаж и по тавана му минаваха тръби, от които капеше вода, а от един апартамент, бил по-рано част от общежитие, тя направо избяга, тъй като по пода пълзяха буболечки.

Ставаше късно. След огледа на поредния мизерен апартамент Лита все повече се вълнуваше. Категорично не искаше да живее на подобно място, но всички те се намираха тук. В Манхатън. Където такива като Рупърт Ланкастър обикаляха клубовете. Където момичетата се срещаха с важните клечки и получаваха големите поръчки и тлъстите чекове. Хазяите смятаха, че могат да искат безумно високи наеми за подобни апартаменти само защото всички отчаяно се стремяха да се установят тук, да станат част от голямата игра. Ако човек успееше тук, значи би могъл да успее навсякъде — така се пееше в песента, но се премълчаваше, че ако не успееш тук, значи си заникъде.

Манхатън беше голямата награда. Иначе Бил не би я пратил да оглежда тези бърлоги с безизразно лице.

Лита реши. Нямаше да се прибере, без да е подписала договор за наем. Щеше да се пренесе в Манхатън, и то още днес.

Следващият апартамент, който огледа, се оказа поредната мизерна дупка. Онзи след него бе само мъничко по-добър. Лита намери собственика и подписа договор с него.

— Мога да ви го дам само за шест месеца — каза той, като с нежелание измъкна договора от джоба си. Тя толкова бързо бе приела условията му, че вероятно би могъл да изкопчи от нея още двеста долара месечно. — И в този район наемите не са контролирани.

— Няма нищо. Подпишете договора, моля — отвърна Лита.

— Може би трябва първо да го прегледам внимателно — каза мъжът с присвити очи.

— А може би аз би трябвало да извикам инспектора от жилищния отдел в общината. Тук дори няма истинска кухня, което означава, че се опитвате да го давате под наем незаконно. Брат ми работи в такава служба в Бронкс. Мога да го помоля да провери какъв е случаят.

Мъжът пребледня.

— Добре, малката, няма значение. Подпиши тук.

Лита взе изцапаната с мастило химикалка и подписа със замах. За какво й беше кухня? Всяка вечер щеше да излиза на ресторант. Грижливо сгъна договора, прибра го в чантичката си и протегна ръка за ключовете.

— Проклета беднячка — измърмори хазяинът, достатъчно силно, че да го чуе, докато излизаше на бегом от апартамента.

Тя се усмихна широко. Истинска музика за ушите й. Този човек нямаше да я притесни изобщо. Ако имаше кураж, щеше да й го каже в лицето.

Телефонът работеше. Избърса слушалката и се обади на майка си. Поръча баща й да намери наематели за апартамента на първия етаж. Майка й послушно се съгласи. От известно време очакваха Лита да се изнесе. Сега ролите им се бяха сменили — родителите й я гледаха със страхопочитание и се вслушваха във всяко нейно предложение.

Тази нощ Лита щеше да спи тук. Сети се за дрехите си. Чико можеше да й ги докара с камиона на следващия ден. Само за седмица щеше окончателно да се е пренесла.

Заключи и се отправи към клуб „Филийнс Бейсмънт“.



— Мнооого хубаво.

Чико запали цигара и се огледа, застанал във всекидневната й. Сестра му — неговата префърцунена и горделива сестра — си живееше като милионерка. Не обърна внимание колко малко е жилището, нито че повечето от мебелите и покривките са от магазини за втора употреба в Ийст Вилидж. Забеляза единствено стила. Лита се бе спряла на индийските мотиви, напомнящи за Рави Шанкар, покривката на дивана бе пъстра, а възглавничките — в мораво и златисто. Дървеният под вече изглеждаше педантично чист, покрит с поизтъркан, красив ориенталски килим и няколко различни по-малки постелки. Имаше няколко килера и всички бяха пълни с дрехите й. Навсякъде ухаеше на сандалово дърво и подправки.

— Изкарваш добри пари, Лита.

Беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.

— Оправям се някак. Половината изпращам на татко.

— Разбира се. — Чико кипеше от негодувание. Госпожица Многознайка се държеше като уличница, позираше за снимки и си живееше като филмова звезда. За да изкара пари, той трябваше да работи на строежа или да ограби някой нещастник. Защо точно тя? Имаше и по-красиви момичета от нея. — С прекалено много пари разполагаш. Трябва да ми дадеш малко. Или поне ми намери работа. Мога да ти стана мениджър.

— Имам си агент.

— Кой ще се грижи по-добре за нуждите ти, ако не някой от семейството?

— Не мога да го направя. — Лита изгаряше от срам. Колко чужд й се струваше брат й! Той използваше родителите си, пропиляваше живота си, а сега се опитваше да живее на нейния гръб. — Но ми хрумна друго, Чико.

— Чакам — подкани я той и още повече я ядоса.

— Апартаментът ми на долния етаж. Канех се да го дам под наем, но кой знае какви щети може да нанесе един наемател. Виж какво — твой е. Живей в него или го дай под наем на някой съвестен човек. Можеш да задържиш наема за себе си.