— Кейт, мина толкова време… прекалено много… не мога да чакам повече. — Пръстите му вече раздираха панталоните му.

Перлените копчета се пръснаха по пода. Ръцете на Катрин трескаво се провряха под разкъсания плат и сграбчиха члена му. Пръстите й погалиха издутата му глава първо нежно, после по-дръзко. Лиъм яростно го тласна между дланите й, после още веднъж и още веднъж. Устните му крещяха името й; гръбнакът му бе извит като дъга; жилите на мускулестите му ръце бяха изпъкнали.

Полусмееща се, полуразридана, с набраздено от сълзи лице, тя го придърпа към слабините си.

Лиъм не се нуждаеше от подкана. С дълбок, разтърсващ рев, той проникна в нея толкова дълбоко, толкова мощно, че Катрин отхвръкна назад и гърбът й се удари в таблата на леглото.

Тя дори не усети. Единственото, което я интересуваше, бе мъжът върху нея, мъжът вътре в нея — мъжът, когото обичаше.

Ръцете му се впиха в хълбоците й, за да я притиснат още по плътно, за да му позволят да влезе още по-дълбоко. Катрин обви нозе около кръста му. Ожесточените му тласъци не спираха нито за миг. Тя крещеше, стенеше и се мяташе; мускулите й се свиваха конвулсивно, отново и отново; беше потънала в мрак, сред който проблясваха огнени светкавици. Тогава почувства как натискът вътре в нея се втвърдява и удължава за последен път, как става невъзможно голям, непоносимо тежък и как горещото, влажно семе изригва дълбоко в утробата й.

Лиъм я задържа в ръцете си. Дишаше тежко и накъсано. После, без да я пуска, той се обърна на една страна и двамата останаха да лежат прегърнати, сплели тела. Устните му се притиснаха до тила й в нежна, ласкава целувка.

Мина доста време, преди Катрин да успее отново да раздвижи скованите си, отмалели крайници. Тя се протегна, надигна се на лакът и погали гърдите на Лиъм, лицето му. Очите й блестяха. Лиъм също отвори очи и в тях също трептеше щастлива светлина. Той й се усмихна и сърцето й се преобърна.

— Обичам те — прошепна Катрин.

.Усмивката му отлетя.

— Колко съм копнял да чуя тези две прости думи.

— Обичам те — повтори тя. — Винаги съм те обичала. Лиъм… съжалявам, че изобщо се усъмних в теб.

— Шшт. — Той сложи пръсти на устните й. — Недей да се извиняваш. Може би трябваше да ти кажа за своята игра още от самото начало. Може би аз съм виновен за всичко, което изстрадахме през тези безкрайни месеци.

— Не се самообвинявай — разгорещено го прекъсна Катрин. — Нека веднъж завинаги наистина да обърнем гръб на миналото. Вече мога да забравя всичко.

— И да просиш всичко? — попита той. Беше се надигнал от леглото и я гледаше напрегнато.

Тя му се усмихна с обич.

— Няма какво да прощавам.

Лиъм се наведе над нея и я целуна много, много нежно.

— Катрин — каза той, когато устните му най-сетне се откъснаха от нейните, — въпреки, че смятам да живеем през по-голямата част от времето тук, в Дезмънд, би ли имала нещо против да прекарваме по някой и друг месец през лятото на остров Иърик? В къщата, естествено.

Сърцето й трепна радостно.

— Разбира се, че не — прошепна тя. — Дори много искам. — После, макар че душата й пееше, на лицето й се изписа намусена гримаса. — Всъщност, има едно нещо, което ме смущава.

Лиъм я погледна стреснато, но видя, че гримасата й е престорена.

— И какво е то, Кейт?

Катрин седна в леглото, вече напълно сериозна.

— Лиъм, знаеше ли че пътувам на борда на френския кораб, когато го плени?

Той също седна.

— Разбира се.

— Заради мен ли го плени?

Лиъм я погледна виновно.

— Да.

Отговорът му я смая.

— Не мисля, че разбирам!

— Естествено, че не разбираш. Как би могла? — Той я прегърна с една ръка. — Катрин, видях те за пръв път, когато ти беше само на шестнадесет години. Прекарах една нощ в манастира на връщане от едно място наблизо, където бях по работа. Видях те и бях омагьосан. Още там, още тогава ти влезе в сънищата ми и в живота ми. Още тогава се влюбих в теб.

Катрин бе онемяла.

— Абатисата отказваше да отговори на въпросите ми за теб — продължи Лиъм, — а те бяха много. Беше повече от ясно, че интересът ми към теб я плаши. Но когато й предложих да плащам издръжката ти, тя не можа да откаже, защото баща ти бе престанал да й изпраща пари. И след като станах твой благодетел, тази добра жена ми пишеше редовно, за да ме информира какво става с теб.

— Ти си плащал издръжката ми на абатисата?! — промълви Катрин като замаяна.

Той успя да придаде на лицето си още по-виновно изражение.

— Аз съм мъж, Катрин… и при това пират. Ти беше красива жена без никаква опора в живота и отчаяно се нуждаеше от закрилник. Тогава те желаех почти толкова силно, колкото те желая сега. Но ти беше твърде млада и аз бях готов да чакам. Разбира се, по онова време подбудите ми не бяха толкова благородни. — На устните му трепна разкаяна усмивка, която бързо изгасна. — Намеренията ми бяха когато достигнеш по-подходяща възраст да те направя своя любовница, а не съпруга. Но след като те срещнах, съвсем скоро след това, осъзнах че една краткотрайна връзка не може да бъде достатъчна, за да ти се наситя. — Той се наведе и докосна устните й. — Че никога няма да ти се наситя, Кейт.

По гръбнака й пробягваха тръпки. Тя с мъка събра сили да промълви:

— Но ти се престори, че ме виждаш за пръв път, когато се срещнахме лице в лице на кораба.

— Как бих могъл да ти кажа плановете си? Твърде бързо разбрах, че ти би се съпротивлявала срещу съблазните ми още по-силно, ако знаеше, че съм те похитил преднамерено.

— Да. — Катрин пое дъх, все още неспособна да повярва, че той я е обичал от самото начало, преди дори да го е познавала. — Щях да бъда разярена.

Лиъм я прегърна.

— Можеш ли да ми простиш, Катрин? За това, че поех съдбата ти в свои ръце? За това, че реших да я управлявам? Да я променя?

Тогава тя се засмя и на свой ред го прегърна.

— Лиъм, чак сега проумявам, че всичко, което си направил след като ме отвлече от кораба, е било заради мен, заради любовта ти към мен.

Той й се усмихна.

— Да, Катрин. Така е.

— Помня — прошепна Катрин — как веднъж ми каза, че ти си моята съдба. Най-после разбрах, че си бил прав. — Тя хвана лицето му в шепи. — Наистина те обичам, Лиъм. И благодаря на бога, че си пират.

Погледът му, подозрително овлажнял, се впи в нейния. За миг и двамата замълчаха.

— Обичам те, Катрин — каза накрая Лиъм с тих, но дълбок глас. — Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.