Погледът й се плъзна по лицето му, сетне — много бързо — надолу по тялото му, преди да се върне отново на лицето.

— Доказах ли предаността си? — тихо попита Лиъм.

Елизабет се усмихна.

— Да. Да, доказа я. Лиъм, негоднико, толкова ме беше изплашил! — Тя улови ръцете му и ги стисна силно. — Ти все още си моят любим пират. — Гледаше го право в очите.

— И все още съм твой верен слуга — измърмори той. — Завинаги.

— Значи не съм ти безразлична — прошепна Елизабет без да откъсва поглед от него. Пристегнатата й в корсета гръд се притисна до ръката му. Поканата бе повече от очевидна.

Лиъм мислеше за Катрин. Трябваше да изиграе много внимателно тази последна част от играта. Той хвана ръката на Елизабет и я преметна през свития си лакът, после нежно прокара пръсти по бузата й. Пластовете пудра бяха направили кожата корава и нееластична.

— Какво има, Бес?

Тя се сепна, но отговори искрено, с треперещ глас.

— Ти никога не си ме целувал, Лиъм.

— Целувка ли е това, което искаш от мен, или нещо повече?

Елизабет се изчерви.

— Какво имаш предвид?

Знаеше, че е неизбежно. Надяваше се само, че една целувка ще задоволи страстта й към него. Той наведе глава и докосна начервените й устни. Тялото й мигновено се отпусна в ръцете му. Целувката му едва ли можеше да се нарече настойчива, но Елизабет се вкопчи отчаяно в него и разтвори устни. Лиъм реагира така, както се очакваше от него — промъкна езика си през тях и я притисна още по-силно към себе си. Цялото й тяло трепереше от възбуда; устните й пламтяха в ненаситна жажда.

Накрая той я пусна. Елизабет се взря в него с блеснал, опиянен поглед. Внезапно наистина бе заприличала на невинна девойка. Тя докосна с пръсти устните си, после плъзна поглед към слабините му.

Лиъм не беше възбуден и нямаше как да го скрие.

Елизабет въздъхна замечтано.

— Трябваше да ме целунеш пред години, негоднико.

Закачливият й тон го успокои. Очевидно тя не възнамеряваше да се разделя с девствеността си. Той се засмя.

— Ваше величество, боях се да не загубя главата си.

— Съмнявам се. — Елизабет го измери с поглед. После тонът й се смени и в очите й блесна нещо, което съвсем не беше желание. — Как е Катрин?

Лиъм трепна. Катрин, която все още се укриваше, защото се бе опитала да убие кралицата. Катрин, неговата, жена.

— Не зная.

— Нима?

— Да.

— Хайде, негодник такъв, тя трябва да е на твоя остров. Войниците ми не могат да я открият никъде. От нея няма и следа — нито в Лондон, нито в южна Ирландия.

— Тя не е на моя остров.

Елизабет го изгледа с широко отворени очи.

— Защо? Нима си престанал да я искаш?

Той не отговори.

Тонът й стана рязък.

— Връщам ти твоя син, както обещах. Нали не си се оженил за нея в очакване на това събитие?

— Тя е омъжена за Джон Хок, не помниш ли? — Лиъм беше нащрек и не каза нищо повече. Нямаше намерение да съобщава на Елизабет, че той и Катрин са се оженили още много отдавна на остров Иърик. Поне не сега.

Но кралицата изглеждаше развеселена.

— Глупости. Джон Хок се разведе още преди месеци. Всъщност, скоро ще се жени за лейди Джулиет Стратклайд.

Лиъм я погледна изумен. Изведнъж бе обзет от неописуемо въодушевление.

— Ще се ожениш ли за нея? — попита Елизабет.

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Тази жена се опита да ме убие. Тя е престъпница и заслужава да бъде обесена. Тя е уличница!

Гласът на Лиъм притихна.

— Не можеш ли да й простиш, Бес? Знаеш много добре, че тя беше обезумяла от мъка заради загубата на детето си. Не можеш ли да й простиш, да я помилваш… заради мен?

— Ти ще се ожениш за нея, независимо дали ще й простя или не, нали? — предизвикателно попита Елизабет.

Колко е ревнива и дребнава, помисли си Лиъм, съзнавайки, че е дошло време да направи предпоследния си ход.

— Ти вече изпрати Фицджералд обратно в Ирландия. Но как си представяш, че той би могъл да удържа положението в юга без съюзници? Нима не ти доказах лоялността си, Бес? Помисли за изгодите от един съюз между мен и Фицджералд. Прецени трезво. Аз не обичам войните. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го държа настрана от всякакви интриги.

Тя го гледаше печално.

— Колко си умен. Разбира се, че бих предпочела Фицджералд да се съюзи с теб, вместо с някой фанатичен католик като Бари или Макдонъл.

Тогава Лиъм извади последния си, решителен коз.

— Когато Катрин стане моя жена, няма да има повече причини да се страхуваш от нея, Бес. Уверявам те.

Елизабет трепна.

— Не говоря за уменията й да си служи с хладно оръжие — тихо добави той.

Кралицата мълчеше, но тежкото дишане издаваше огромната й вътрешна борба.

— Аз пазя онова, което е мое — каза Лиъм все така тихо. — И никой друг не би се осмелил дори да си помисли да престъпи границите на територията, която принадлежи на Лиъм О’Нийл. Даже граф Лестър.

Елизабет пребледня.

— Той все още я желае — извика тя. — Изпаднал е в ярост, когато е узнал за изчезването й. Моите шпиони ми го казаха!

Лиъм неволно изпита болезнена тъга за тази жена, която шпионираше собствения си любовник. Но веднага отпъди сантименталността си.

— Ще убия Лестър, дори ако само му хрумне да я съблазнява — спокойно каза той.

Сега вече Елизабет бе почервеняла.

— Вземи я тогава! Ожени се за нея! А аз ще се моля да я заплодиш поне с дузина деца, дяволите да те вземат!

Но Лиъм не беше свършил.

— Помилването, Бес. Ще я помилваш ли?

Към гнева в изражението й се прибави твърдоглаво упорство.

— Нима вече не ти дадох достатъчно? Връщам ти сина, одобрих брака ти!

— Преди много време ти ми каза, че мога да те помоля за каквото и да е. Обеща да ме възнаградиш за вярната ми служба. Аз наистина ти служих вярно и сега те моля, Бес. Искам да помилваш Катрин.

Лицето на Елизабет бе станало моравочервено.

— Много добре! Ще я помилвам! Но едно трябва да ти е ясно: ако тази жена се появи пред очите ми, ще накарам незабавно да я хвърлят в затвора! Чуваш ли ме, Лиъм? Дръж я далеч от двореца ми!

— Да — усмихнато отговори Лиъм.

Беше спечелил. Наградата беше негова. Катрин беше негова.

37.

Лиъм получи от кралицата официално опрощение и на собствените си престъпления, както и специална похвата за заслугите си при залавянето на Фицморис. Тя бе намекнала, че в бъдеще го очаква още по-голяма награда, ако успее да овладее и да стабилизира положението в южна Ирландия. Лиъм беше зашеметен. На практика Елизабет му бе обещала, че един ден ще го направи благородник със собствена земя и титла. Така щеше да има какво да остави в наследство на своя син.

Той бързаше към „Морски кинжал“, който бе хвърлил котва в Темза, недалеч от Ричмънд. До него подтичваше хубавичка млада жена. В ръцете й се беше сгушил неговият син.

Лиъм не можеше да откъсне очи от малкото русокосо бебе. Колко сини бяха очите му! Сини, живи и умни. Какъв прекрасен син му бе родила Катрин! Сега Лиъм щеше да й върне нейното дете, както й бе обещал.

При последната им среща тя беше полузаспала и едва ли съзнаваше какво говори. Но му бе казала, че го обича, че вярва в него. Може би тогава това беше истина, може би бе говорила не с разума, а със сърцето си?

Надяваше се да е така. Обичаше я толкова много, че не знаеше дали би понесъл нейните чувства да не са също тъй дълбоки и силни. Но дори да не бяха, Лиъм бе готов да стори всичко, за да спечели сърцето й, точно както преди много, много време бе сторил всичко, за да спечели тялото й.

Нямаше да намери спокойствие, докато не се съберяха отново, докато не заживееха отново като мъж и жена. Завинаги.

— О’Нийл! — извика зад гърба му мъжки глас.

Лиъм го позна и се обърна, за да изчака Ормънд да се приближи. Беше застанал нащрек. Сега този мъж бе негов враг.

Ормънд спря пред него.

— При Катрин ли се връщаш?

— Да.

— Предполагам знаеш, че тя е с баща си. Срещнаха се в Бристъл и отплаваха за Ирландия миналата седмица.

Лиъм беше информиран за това от майка си, която му бе изпратила дълго обяснително писмо.

Ормънд се поколеба, сетне пъхна в ръцете му малък пакет.

— Дай й това. Струва ми се, че би искала да го има.

Лиъм се взря изпитателно в лицето на графа, но не успя да разгадае чувствата му, защото тъмните му очи бяха притворени, а изражението — безстрастно.

— Какво е това?

Устните на Ормънд трепнаха.

— В моментите, когато й е оставало малко спокойствие, майка ми е водила дневник, който ми беше предаден след смъртта й. Помислих си, че Катрин може би ще иска да го притежава.

Лиъм бе поразен.

Ормънд отмести поглед.

— Не ме разбирай погрешно — изръмжа той. — Фицджералд си остава най-заклетият ми враг и съм готов да го смажа така, както сторих при Афейн преди много години, ако се осмели да посегне на онова, което ми принадлежи, или на моята кралица! Това, че Катрин е наполовина моя сестра, няма никакво значение!

Лиъм му повярва, но не можа да не се усмихне.

— Нима думите ми ти се струват забавни?

— Хайде, Том, признай си — присмя му се незлобливо Лиъм. — Ти си се привързал към моята Катрин.

Ормънд стисна устни.

— Съвсем малко. Искам да ти кажа и още нещо. Ако не се ожениш за нея и не я направиш порядъчна съпруга, ще те намеря и вдън земя и ще те завлека до олтара, макар и със сила.

— Ние вече сме женени — тихо каза Лиъм.

Ормънд ококори очи.

— Ти вече си се оженил за сестра ми?

Лиъм се ухили.

— Да. Но по политически причини пазим това в тайна.

Ормънд изсумтя сърдито, но в очите му трепнаха весели искрици.

— Естествено. Аз също ще запазя тайната ви, О’Нийл. — После се усмихна. — Но не си мисли, че след като вече си мой зет, нещо се е променило. Решителността, с която браня интересите на кралицата, няма да се огъне нито пред теб, нито пред който и да било друг.