36.

Януари, 1573

Лиъм стоеше изправен на бака, насочил далекогледа си към разпенения Атлантически океан. След броени часове щеше да се разрази поредната страховита зимна буря. Но Лиъм нямаше намерение да променя курса на „Морски кинжал“, за да потърси подслон и сигурност в някое закътано пристанище. Трябваше първо да установи какъв бе корабът, който морякът на вахта беше забелязал още преди часове — кораб, който очевидно плаваше за южна Ирландия.

„Морски кинжал“ бе прекарал последните три месеца в непрекъснати обиколки край острова, изпречвайки се на пътя на всеки кораб, натоварен с провизии за Фицморис. Сведенията отпреди две седмици гласяха, че от бунтовниците вече са останали една шепа окъсани, изнемощели от глад мъже, които се укривали из голите планински чукари на Кери и които периодично нападали селата от околността, за да отмъкнат последните остатъци храна от местните жители, без да ги е грижа, че онези, от които крадат, също умират от глад, че те също са ирландци, включително жени и деца — невинни, изстрадали жертви на тази опустошителна война.

Това беше отблъскващо занимание. Лиъм се бе зарекъл да не си позволява дори и искрица състрадание към Фицморис и хората му, пък и едва ли можеше да стори нещо срещу глада, който се ширеше из цяла южна Ирландия в резултат от мародерските набези, извършвани както от ирландските бунтовници, така и от английските войници. Не, той мислеше само за едно: трябваше да постави Фицморис на колене; трябваше да си върне сина. И Катрин.

Най-после успя да разпознае националността на малкия кораб, който се движеше пред тях. Беше шотландски. Лиъм се усмихна, свали далекогледа и се разпореди „Морски кинжал“ да поеме курс към тихото, защитено от бурите пристанище на остров Валенсия.

Защото искаше шотландския кораб да стигне до Фицморис. Шотландците нямаха представа, че барутът, с който бяха пълни трюмовете, беше дефектен. Той не можеше да се възпламени и щеше да направи и малкото останали мускети на бунтовниците негодни да стрелят. Лиъм чудесно знаеше, че Фицморис отчаяно се нуждае от този барут, както се нуждаеше и от хранителните провизии, които така и не достигаха до него.

„Морски кинжал“ направи остър завой и с разпънати платна се понесе през високите, разлюлени вълни, твърдо решен да изпревари връхлитащата буря.



Ричмънд, 1 март 1573

Пратеникът на сър Джон Перът беше едно изтощено до смърт момче на не повече от шестнадесет години. Червената му униформа бе почерняла от кал, разкъсана на множество места и напълно износена. Той се изправи пред кралицата, разтреперан от умора и изнемощялост.

— Ваше величество, лорд комендантът на Мънстър ми заповяда да ви предам това — каза момчето и подаде на Елизабет запечатано писмо.

Кралицата вече знаеше съдържанието му. Слуховете бяха по-бързи и от най-бързоходния пратеник. Сърцето й пулсираше лудо. Тя разчупи печата, прочете кратките три реда на писмото и вдигна глава.

— Вярно ли е? Наистина ли миналия месец Фицморис се е предал в ръцете на сър Джон при Килмалок?

— Да — отговори момчето. — И представляваше доста жалка картинка. Изпосталял и блед, по-скоро гол, отколкото облечен.

Елизабет отметна глава назад и се засмя.

Лестър пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

— Каква чудесна новина! — възкликна той.

Кралицата също го удостои с прегръдка — кратка, но сърдечна.

— О, да! Този католически изменник падна в ръцете ми. Най-сетне! — Тя прочете още веднъж последния ред на писмото. Перът пишеше, че О’Нийл е изиграл решаваща роля за залавянето на бунтовника, като на практика го е принудил да се предаде. Елизабет се усмихна отново. Този път нейният златен пират не я беше предал. Пулсът й се ускори при мисълта, че щеше да го види отново, че щеше да го възнагради… може би със страстна целувка.

Тя отпрати момчето и се обърна ликуващо към съветниците си. Но само един поглед върху Сесил й бе достатъчен, за да разбере, че той иска да говори с нея, че става въпрос за нещо сериозно и че желае да останат насаме. Елизабет въздъхна. Не можеше ли поне малко да се порадва на победата си? Очакваше я от толкова дълго време.

— Уилям?

— Имаме да обсъждаме някои важни въпроси — промърмори Сесил.

Лестър пристъпи напред и застана до кралицата. Беше усмихнат, но в очите му трепкаше предизвикателен пламък.

— Говори. Не желая да отпращам Робин. Нещо повече. — Тя хвърли към Лестър поглед, изпълнен с топлота и нежност. — Бих искала той да вечеря с мен довечера.

Лицето на Дъдли засия.

— На твоите услуги, Бес — промълви той с лениво възбуждащ глас, — винаги на твоите услуги.

Сесил беше раздразнен и не направи опит да го скрие.

— Ирландците в южна Ирландия останаха без водач. На мястото на Фицморис може да се появи друг фанатичен католик. Трябва да предотвратим това.

Елизабет изсумтя.

— Знам какво ще кажеш сега.

— Предполагам. Фицджералд изобщо не биваше да бъде отстраняван, Ваше величество. Може и да е непокорен, но е дребен лорд, който се интересува единствено от собствената си власт. Изпратете го обратно в Дезмънд, преди да се е появил някой друг, още по-опасен враг.

Кралицата започна да крачи напред-назад. Не можеше да понася нахалния, безочлив ирландски лорд, винаги го бе ненавиждала. А и Ормънд, който в момента бе в Ленстър по някакви свои дела, изобщо нямаше да остане доволен, ако вечният му враг се върнеше в Дезмънд.

Лестър пристъпи към нея.

— За пръв път в живота си съм напълно съгласен с Бъргли, Ваше величество, Фицджералд е безобиден, особено сега, когато Дезмънд е опустошен. Върнете го в Ирландия колкото е възможно по-скоро, преди поредният Фицморис да надигне глава срещу вашата власт с помощта на испанците.

Елизабет въздъхна.

— Ще го накараме в знак на благодарност за това, че е получил обратно Дезмънд, да се задължи писмено да бъде покорен и лоялен към вас — каза Сесил. — Така ще го направим ваш съюзник. — Той се усмихна. — Нека той да води войните в южна Ирландия. Ние трябва да съсредоточим усилията си в други посоки, както ни се иска от толкова време.

Сесил беше напълно прав. Ирландия бе постоянен, но пък дяволски маловажен, незначителен проблем. Елизабет кимна.

— Така да бъде. Онзи нищожен, наперен изменник ще бъде помилван и върнат в Дезмънд. По дяволите! Колко досадно е всичко това!



Сесил следеше отблизо движението на всички важни политически фигури по света — това му бе работата. В мига, когато научи, че Лиъм О’Нийл е пристигнал в двореца и видя, че Елизабет се втурва към покоите си, за да се приготви за срещата с него, Сесил се усамоти в залата за аудиенции и нареди да му доведат пирата.

О’Нийл влезе в залата с каменно изражение на лицето. Погледът му беше напълно непроницаем. Сесил заповяда на секретарите и помощниците си да излязат. Останали сами, двамата мъже се изправиха един срещу друг. Сесил се усмихна леко.

След известна пауза Лиъм отвърна на усмивката му.

— Милорд, искал сте да говорите с мен.

— Така е — каза Сесил. — Бих желал да те поздравя, О’Нийл, за чудесно изиграната игра. — В тона му се прокрадна възхищение.

Лиъм премигна невинно.

— За каква игра говорите?

— О, говоря за политическа игра. За опасна, смъртоносна политическа игра.

Очите на Лиъм се разшириха от престорена изненада, но лицето му придоби иронично изражение.

— Така ли?

— Има само едно нещо, което не мога да разбера.

Лиъм не реагира.

— Откъде знаеше, че Катрин Фицджералд се намира на френския кораб?

Светлокафявата вежда на Лиъм се изви въпросително.

— Какво ви кара да смятате, че съм бил наясно с този факт, милорд?

Сесил се засмя.

— О, хайде, стига си се превземал. Ти никога не би пленил такъв кораб. Знаел си, че тя е на борда му и точно за това го нападна. Така започна играта, нали?

Лиъм наклони глава и за момент остана безмълвен. После каза тихо:

— Да.

Сесил кимна със задоволство.

— Знаех си. Вече си бил взел решение да се ожениш за нея и да възстановиш Фицджералд.

Лиъм срещна погледа му. Нямаше нищо против Сесил да научи истината.

— Вече бях решил, че Катрин е моя, но едва малко след като я плених, реших да се оженя за нея и да помогна на баща й да си върне властта.

Сесил вдигна учудено вежди.

— Пленил си я само за да се позабавляваш?

— Никога ли не сте желали толкова силно една жена, милорд?

— Не — решително отвърна Сесил. — Никога нямаше да се досетя за това. Но откъде знаеше за пътуването й до Англия? Да не би баща й да е поддържал връзка с нея?

— Не. Фицджералд нямаше представа, че е напуснала манастира.

Сесил очакваше отговор.

Лиъм се усмихна.

— Абатисата ме уведоми за отплаването на Катрин с лейди Джулиет Стратклайд. Виждате ли, аз бях анонимният благодетел, който плащаше издръжката на Катрин.



Лиъм чакаше Елизабет в преддверието на покоите й, без да обръща внимание на придворните дами, които се суетяха край него и му хвърляха копнеещи, прелъстителни погледи. Най-сетне, след като го бе накарала да я чака повече от час, кралицата се появи. Той веднага забеляза, че е подбрала много внимателно облеклото си — беше цялата в бяло. Дори бижутата й — перли и нищо друго — внушаваха чистота и непорочност.

— Всички да излязат — нареди тя. Сетне погледна Лиъм и се усмихна сияещо.

Той все още размишляваше върху дрехите й. Дали Елизабет искаше да му напомни, че е целомъдрена, недокосната от мъж? Или само искаше да изглежда такава? Едно нещо бе ясно: беше твърде стара, за да се облича в бяло, а и точно този нюанс не й подхождаше. Но Лиъм пристъпи към нея, усмихна се и се преви коляно надве.

Вече бяха сами.

— Моля те, Лиъм, стани.

Той се изправи.

— Здравей, Бес.