Бренда Джойс

Играта

ПРОЛОГ

Уайтхол, 1562

Кралицата беше изнервена. Обградена от две дузини от своите любими и най-близки придворни, всички до един облечени в коприна и брокат, тя очакваше тан О’Нийл.

Беше много млада — още не бе навършила трийсет — и управляваше едва от четири години. Интуицията й подсказваше, че нейните съветници са прави и че Ирландия трябва да бъде покорена… но това изглеждаше огромна и безнадеждна задача. Ирландските лордове бяха варвари, погълнати от дребнави вражди и кървави схватки и все още отдадени всецяло на своята древна келтска култура. А О’Нийл беше най-ужасният от всички тях. И все пак сега дивият ирландски вожд — един от нейните най-непримирими врагове — най-после идваше да се преклони пред кралската й воля, да коленичи пред нея.

Кралицата изглеждаше великолепно, а и бе всеизвестен факт, че е доста привлекателна. Деколтето на брокатената й рокля беше квадратно и дълбоко изрязано, но над него огромна яка обрамчваше изваяното й сякаш от слонова кост лице. Мрежа от обръчи, толкова модни напоследък, придържаше полите на дрехата красиво разтворени, а към самата тъкан бяха пришити хиляди дребни бели перли. Златна верига, инкрустирана с перли и рубини, опасваше вместо колан тънкия й кръст. На шията си Елизабет носеше масивна златна огърлица с висящ рубин; рубини проблясваха и по обеците й. Сърцевидната й шапчица беше от черна коприна, бродирана със златни нишки и перли. Макар и само на трийсет години, макар и изнервена заради предстоящата среща с Шон О’Нийл, кралицата имаше властно и решително изражение, изключителна осанка и изобщо, изглеждаше като стопроцентов монарх.

Придворните й, от своя страна, носеха одежди, приказни почти като тези на своята господарка. Нагиздени в пъстри жакети с широки подплънки на раменете и разрязани ръкави, в стегнати панталони с нарочно уголемени предници; с пръстени, украсени със скъпоценни камъни и дълги златни огърлици, те приличаха на бляскаво и пищно море. А точно до своята кралица стояха тримата й любими съветници: братовчед й Том Бътлър, граф на Ормънд; сър Уилям Сесил — държавен секретар и Робин Дъдли — Управител на кралските конюшни.

Изведнъж придворните се размърдаха и зашушукаха. Елизабет чу шума навън и си помисли: боже мой, не мога да повярвам… най-накрая тан О’Нийл се подчинява!

Не, не тан О’Нийл, поправи се тя. Граф Тироун. Той идваше, за да признае върховенството й, да приеме английска титла, да стане част от английското кралство. Сър Хенри Сидни, комендантът на нейните войски в Ирландия, я бе убедил, че единственият начин дивите ирландци да бъдат цивилизовани, е приемане на тяхната капитулация и потвърждаване на властта им. Принудете ги да се предадат, беше казал той, после им гарантирайте правата върху техните земи, но с английски титли, привилегии и задължения. Събраното множество пое дъх.

Елизабет пое дъх.

Тан О’Нийл се бе появил. Висок близо два метра, едър и набит, той носеше къса шафранена наметка, обшита с хермелин и придържана около раменете му от странна, явно келтска катарама. Под наметката беше облечен само с груба, тъмна, дълга до коленете туника. Прасците, глезените и ходилата му бяха голи. Тежкият му колан беше обкован със злато. В него беше запасан огромен меч, а между гънките на дрехата му проблясваше дълъг, страховит ирландски кинжал. На лявото си рамо О’Нийл носеше ирландска бойна брадва, която изглеждаше почти двуметрова.

Зад него вървяха дванайсет боси мъже с обръснати глави, които бяха почти толкова високи и яки, колкото и самия тан О’Нийл. Те също носеха бойни брадви, но облеклото им се състоеше само от старомодни метални ризници, върху които бяха наметнати вълчи кожи.

Придворните уплашено отстъпиха встрани, към стените на залата. Елизабет усети, че се изпотява. Ако тан О’Нийл се разгневеше и ако наистина бе толкова кръвожаден, колкото се говореше, всички присъстващи без съмнение щяха да бъдат избити до крак.

Внезапно залата се разтърси от оглушителен рев и тан О’Нийл се хвърли по очи в краката на Елизабет.

Кралицата стреснато подскочи. Ормънд и Дъдли пристъпиха едновременно пред нея, за да я защитят и посегнаха към парадните си шпаги. Но Елизабет бързо се успокои, защото си даде сметка, че това бе просто някакъв древен, варварски обичай, по който ирландецът изразяваше подчинението си пред нейната власт. Ала О’Нийл бе започнал да бълва порой от нечленоразделни звуци. Нима беше луд? Тя хвърли въпросителен поглед към Робин Дъдли.

— Говори на келтски, дивакът му с дивак — измърмори Дъдли. Орловото му лице започваше да възвръща цвета си. — Навярно иска да ни стресне с това представление. Знам много добре, че езикът му се справя с английските думи с необичайна лекота. — Той се намръщи. — Подобни номера са напълно в стила на този велик злосторник. Но какво се стреми да постигне?

Елизабет нямаше представа какво би могло да означава странното поведение на О’Нийл, затова не отговори. Не знаеше и какво да направи. Не разбираше нито дума от ломотенето на огромния варварин. Погледна безпомощно към Ормънд и Сесил. Но и те бяха слисани като нея. О’Нийл беше объркал целия протокол.

Внезапно раздвижване върна вниманието й към театъра, който се разиграваше в нозете й. Още около дузина мъже от свитата на ирландеца влязоха в залата след приличните на вълци воини, но останаха до вратата — всички, освен един младеж, който се отдели от групата и се отправи към Елизабет.

Спря се пред нея, точно до прострения в нозете й О’Нийл. На ръст бе почти колкото ирландския вожд, но беше млад, може би на седемнадесет години и широкоплещестата му фигура, макар мускулеста и здрава, имаше още да заяква. Но това, което порази Елизабет, бе лицето му. Гъста и бляскава златиста коса обрамчваше най-красивите черти, които някога бе виждала. Сърцето й заби силно. Изглеждаше и някак познат. Но тогава погледът й срещна студените му сиви очи и тя потрепери. Що за мъж беше този?

Той подви коляно.

— Ваше величество, ако ви е угодно, аз ще превеждам думите на тан О’Нийл

Елизабет се опомни, изпъчи се и погледна надменно младежа.

— Предполагаме, че имате предвид граф Тироун, сър — натърти тя.

Хладният му поглед не се отделяше от нея. Не каза нищо.

Ето, започва се, помисли си кралицата и почувства как по вените й пробягва възбуда. Тан О’Нийл се преструваше, че й се покорява, но мълчанието на младежа й подсказа, че ще последва истинска война на духа и волята. А тръпнещото удоволствие, плъзнало по гръбнака й, нямаше нищо общо с тан О’Нийл. Беше свързано с този необикновен младеж.

— Бихте могъл да ни се представите.

Той се изправи на крака и се поклони.

— Лиъм О’Нийл.

Умът на Елизабет заработи с трескава скорост.

— Нали… нали не искате да кажете, че сте синът на Мери Стенли… синът на тан О’Нийл? — От изненада тя изтърва забранената келтска титла.

Присмехулна усмивка.

— Самият той.

Елизабет рязко пое дъх. Познаваше Лиъм едва ли не от раждането му. Преди много години корабът, на чийто борд Мери Стенли и съпругът й — служител на Короната — пътували за Ирландия, бил нападнат от пирати. След като Мери била изнасилена от О’Нийл и забременяла от него, сър Стенли бе разтрогнал брака им и бе изпратил бившата си жена обратно в Лондон при нейните роднини. Кралица Катрин, последната съпруга на Хенри VIII, се бе смилила над нея и от състрадание я беше направила своя придворна дама. През ума на Елизабет пробягнаха образи: първо на едно красиво, но тъжно бебе; сетне на сериозно, самовглъбено момче. Тя тръсна глава, за да се освободи от натрапчивите видения от миналото.

— През коя година вашият баща предяви правата си и ви отведе от Лондон?

Отново присмехулна усмивка.

— Преди седем години. — Гласът му се сниши и ледът в очите му се стопи. — Как я караш, Бес?

Елизабет усети как Дъдли настръхва, видя с крайчеца на окото си как пръстите му се вкопчиха в дръжката на шпагата и докосна леко ръката му.

— Малкото момче е станало мъж — каза тя, успявайки някак си да придаде на тона си нотка на строгост, а не на нежност. Но сърцето й лекичко запърха. — Доста безочлив, при това.

Той се поклони още веднъж. Изражението му отново бе каменно, топлотата беше изчезнала.

— Превеждай — изсъска Елизабет, разгневена и на него, и на неговия баща-убиец, и на себе си.

— Шон О’Нийл моли за вашата милост — започна Лиъм бързо и безстрастно. — Той е законният и пълноправен син на Бейчъч, докато Матю е син на ключар, женен за жена на име Алисън и всичко, което говори е грозна лъжа. Матю никога не е имал право да наследи титлата. Но правдата възтържествува и се доказа, че има само един законен наследник на въпросните земи, и този законен и пълноправен наследник е тан О’Нийл.

За момент настъпи тишина. Елизабет сведе очи към Шон О’Нийл, който все още лежеше на дървения под, питайки се как да се обърне към него; после отново погледна дръзкия му син.

— Мъртъв ли е Матю? — попита тя, въпреки че вече знаеше отговора. Матю беше убит от Шон О’Нийл. Носеха се и слухове, че мнозина от братовчедите на О’Нийл са били застигнати от странна смърт при злополуки. Говореше се още, че Шон е хвърлил в тъмница собствения си баща, за да узурпира водачеството и земите на клана О’Нийл и че клетият Бейчъч също вече е мъртъв.

— Да — отвърна синът, без да даде повече обяснения и без в очите му да се мерне дори сянка от угризение.

Внезапно Шон се изправи. Елизабет не помръдна, но тримата мъже до нея трепнаха. Тя впи поглед в О’Нийл. Трябваше изпълни решението на Съвета и да го помилва. Но имаше един проблем. Как, за бога, да се обръща към него? Ясно бе, че той щеше да се възпротиви на английската титла „граф“, пък и Елизабет вече не беше убедена, че изобщо трябва да признава властта му. Този човек очевидно беше непокорен — непокорен и опасен. И все пак мирът трябваше да бъде постигнат.