Бренда Джойс - Играта

Джулиет също видя пиратския кораб и захлипа.

Двете момичета стояха пред люка, неспособни да помръднат, сковани от ужас, опитващи се напразно да се преборят с паниката си, заслушани в експлозиите, които разкъсваха кораба им — експлозии, които се чуваха все по-често. Корабът отново започна опасно да се накланя към десния борд. Горе, на палубата изглежда цареше хаос. Битката сякаш щеше да продължи до безкрай. Времето замря.

После оръдията внезапно замлъкнаха.

Катрин и Джулиет бяха стиснали ръцете си здраво, като в белезници. Погледите им се срещнаха и двете рязко разтвориха вцепенените си пръсти.

— Свърши ли? — прошепна Джулиет.

Катрин не знаеше. Но тогава стрелбата на мускетите започна пак с неотслабващо ожесточение. Чуха се силни, триумфални възгласи. Корабът им се наклони още повече, сякаш някой го беше блъснал. Внезапно до ушите им долетя зловещ звън на шпаги.

— Те са на борда — изкрещя Катрин, вече обезумяла от страх. — Плениха ни!

Джулиет изпищя, закрила уста с ръка. Катрин преглътна мъчително.

— Джулиет, знаеш какво ще ни се случи.

Очите на Джулиет се напълниха със сълзи.

— Но после… ще бъдем откупени.

— Ще искаш ли да живееш без честта си?

Джулиет си пое дъх.

— Не знам. Катрин, аз съм само на петнайсет години. Знам само, че не искам да умра.

И Катрин не искаше да умира, но бе слушала какви ли не ужасяващи истории и беше убедена, че след няколко часа и двете с Джулиет щяха да предпочитат да са мъртви.

— Нямаме никакво оръжие — каза тя изненадващо спокойно, като само за миг затвори очи.

— Не можем да се бием с пиратите.

— Не за да се бием с тях — заяви Катрин и погледна приятелката си. — А за да свършим със себе си.

Погледите им се срещнаха. Не си казаха нищо повече. Нямаше какво да си кажат. Дори и да можеха да намерят смелост да свършат със себе си преди пиратите да са ограбили кораба им и да са ги пленили, нямаха оръжие, с което да го направят. Нямаше какво друго да сторят, освен да бъдат смели и да очакват участта си.

Час по-късно се започна: някой се опита да отвори вратата на каютата им. След като не успя, той подвикна нещо на неразбираем език. Катрин и Джулиет не говореха, не мърдаха, дори не дишаха от страх да не бъдат разкрити. Натрапникът си замина.

Двете момичета се бяха облекли, защото нямаха желание да бъдат пленени по нощници. Джулиет се обърна към Катрин.

— Той говореше келтски. Дали не е ирландец? Или шотландец?

— Не съм сигурна — каза неуверено Катрин. Внезапно очите й се насълзиха. — Ако мислиш, че това, че съм ирландка, ще ни спаси, лъжеш се. Пиратите не признават нищо и никого, освен себе си, Джулиет. Не може да не знаеш това.

— Шшт! Връща се!

Момичетата замръзнаха, хванати ръка за ръка. Пред каютата се чуха мъжки гласове. После нещо се удари във вратата и дървото се разцепи. През треските се подаде острие на брадва.

Катрин придърпа Джулиет по-близо до себе си. Беше по-голяма от приятелката си и някак си се чувстваше отговорна за нея. Щеше да защитава Джулиет, доколкото можеше. Но усещаше ужасна слабост в коленете си. Краката й трепереха.

През дупката в дървото се провря една ръка и махна резето. Вратата се разтвори с трясък и в каютата влетяха двама моряци с черни бричове и прости туники. Бяха грамадни мъже и размахваха саби и ками, изпоцапани с кръв. При вида на момичетата пиратите се заковаха на място.

После се спогледаха. Единият от тях — огромен и плешив мъж, пристъпи напред. Погледът му се премести от Катрин към Джулиет, после отново се върна на Катрин. Катрин застана пред приятелката си и впери напрегнат поглед в плешивия пират в очакваше той да се нахвърли похотливо върху нея. Но той не го направи.

Вместо това се обърна към другия пират и каза нещо на келтски — език, който Джулиет не можеше да разбере, но Катрин разбираше. Думите му бяха:

— Ще ги заведем горе при капитана. Той ще остане доволен.

Сърцето на Катрин се беше качило в гърлото й и биеше с двеста удара в минута.

— Кой е вашият капитан? — попита тя с престорена храброст. — Настоявам веднага да се срещна с него!

Ако морякът се бе изненадал от това, че го е разбрала и че самата тя говори на келтски, той не го показа с нищо.

— Не се тревожи, девойче. Капитанът и без това очаква да се запознае с вас.

Катрин хвана Джулиет за ръка, надявайки се да я окуражи, да й вдъхне сили пред приближаващото изпитание, но пиратите ги разделиха, като всеки сграбчи едно от момичетата. Катрин се разкрещя, опита се да се освободи от мъчителя си, но той здраво хвана лакътя й с ръка и я повлече навън в тесния коридор, сетне нагоре по стълбите. Джулиет и другият мъж ги следваха.

Когато излязоха на палубата, Катрин ахна. Там цареше неестествена тишина и спокойствие. Но навсякъде бе пълно с пирати, облечени в къси бричове, размахващи дълги шпаги. Тя видя, че всички от френския екипаж бяха в окови, а някои от мъжете бяха ранени и то вероятно сериозно. Сър Уилям Редууд и хората му също бяха оковани във вериги и под охрана. Сър Уилям не беше ранен и изглеждаше побеснял. Но очите му се изпълниха с облекчение, когато видя, че с момичетата засега всичко е наред.

Погледът на Катрин обходи кораба. Част от кърмата беше пострадала от огъня, дървената палуба бе овъглена и почерняла, пушекът във въздуха все още не се бе разсеял. Част от парапета на кораба също беше разрушена. Една от най-високите мачти бе пречупена на две и лежеше като огромно скършено крило, покриващо половината от средната палуба, а голямото платно се издуваше около нея. Тогава Катрин вдигна поглед към най-горната палуба и го видя.

Без да й казват, тя разбра, че това е главатарят на пиратите.

Катрин се взря в него с лудо разтуптяно сърце. Той стоеше изправен на бака, облечен в светли стегнати панталони, с високи до бедрата черни ботуши, с широка бяла ленена риза, чиито връзки бяха развързани и се развяваха свободно около него. Беше огромен мъж, доста по-висок от Катрин, с широки рамене, тесен ханш и дълги, силни крака. Късо подстриганата му коса беше златна, по-светла от слънцето. С ръка върху дръжката на шпагата, той стоеше с небрежна елегантност, сякаш възседнал кораба така, както корабът възсяда морските вълни, и оглеждаше палубата под себе си като властелин, оглеждащ кралството си.

Катрин почувства силата му, видя високомерието му и го намрази заради всичко, което бе направил и което щеше да направи.

Тогава разбра, че той също я наблюдава. През опожарената палуба хладните му пронизващи очи уловиха погледа й. Катрин се вцепени. Никога в живота си не се бе чувствала толкова уязвима. Пиратът продължаваше да я гледа и тя изпита натрапчивото усещане, че е впримчена в невидимо, здраво въже, което я стягаше все по-силно. Дъхът й секна.

Той бавно се усмихна. Катрин се почувства така, сякаш беше жалък, прикован към земята заек, а пиратът — огромен сокол, бавно кръжащ над главата й, готов всеки миг да се спусне върху нея.

Внезапно морякът я хвана за лакътя и я повлече през палубата към главатаря.

— Не! — извика тя. Неудържима паника прогони и последните остатъци от куража, който бе възнамерявала да демонстрира. Неудържима паника и див ужас.

Златокосият пират я наблюдаваше, вече без да се усмихва.

— Не! — извика отново Катрин и се задърпа като муле.

С едва доловимо кимване на златистата си глава той даде знак на моряка и мъжът рязко я бутна напред и я изтласка нагоре по стълбите към горната палуба, където стоеше главатарят. Корабът се клатеше, а Катрин бе изнемощяла — не само от страх, но и поради преживения по време на кошмарната битка ужас — и когато морякът я пусна, коленете най-накрая й изневериха и тя се строполи на палубата, в краката на пирата.

Катрин се вкопчи в дървените дъски на пода, за да се изправи, но тялото й не се подчини и тя не можа да направи нищо друго, освен да вдигне поглед нагоре.

Той се взираше в нея от невероятната си височина. Внезапен порив на вятъра отметна няколко къси, златисти къдри от изразителното му красиво лице и разкри високи изсечени скули, силна решителна челюст и прав като стрела, прекрасно изваян нос. Широката отворена риза се ветрееше на непрестанния морския бриз и обрисуваше контурите на здравите му мускули. През разхлабените връзки се откриваше голяма ивица от широкия му загорял гръден кош, а финият ленен плат очертаваше дължината на тялото му, гладкия му стегнат корем и тесния му ханш. Развятата риза разкриваше и коравата издутина на неговата мъжественост между бедрата. Катрин преглътна и се помоли той да е от онези мъже, които нарочно уголемяваха предната на панталоните си. В противен случай изнасилването щеше да я убие.

Блестящият му сив поглед срещна нейния — и Катрин не можа да извърне очи, сякаш бе омагьосана.

— Аз съм Лиъм О’Нийл — каза той със сурова, доволна усмивка. — Капитанът на този кораб.

Тя не можа нито да отговори, нито да отмести погледа си от неговия.

Очите му като че ли започнаха да се затоплят. Усмивката му стана по-широка, но не и по-успокоителна.

— Какво е това, което виждам? Какво съм пленил? Такава красива плячка. Същинско съкровище, бисер сред толкова много плява. Ела, скъпа, ела.

И той протегна ръка надолу към нея.