— Не можеш да избягаш, госпожице — каза меко пиратът. — Освен ако желанието ти не е да се удавиш.

Тази мисъл току-що й бе хрумнала. Но той разбра намерението и в същия миг и когато Катрин се извърна, решена да се хвърли в морската бездна, пиратът с един скок се озова до нея, придърпа я изотзад към мускулестото си тяло и я притисна в обятията си.

Тя се разкрещя от страх, безсилие и гняв, заизвива се в отчаяна борба да избяга. Желязната му хватка само засилваше яда й и я караше да удвои безплодните си усилия да му се противопостави. Напрягаше се толкова силно, че й прилоша и тя се уплаши да не припадне в ръцете му. Накрая той изглежда се отегчи, защото внезапно стегна прегръдката си и Катрин беше принудена да застине абсолютно неподвижно.

— Така е по-добре. — Дъхът му опари шията и ухото й. — Не мога да ти позволя да избягаш, госпожице. Честно казано, успя само още повече да изостриш апетита ми.

Тя потрепери. Дали ще я изнасили? На палубата? Пред всички?

— Моля ви.

— За какво ме молиш? — Ръцете му още бяха сключени около кръста й. Когато заговори, устата му докосна шията й и разпали там искрите на нежелано усещане. Тялото му, притиснато до нейното, бе прекалено топло, прекалено… твърдо. Никога не беше я прегръщал мъж. Беше шокиращо. Беше ужасно. Катрин почувства, че дъхът й замира.

— Моля ви, пуснете ме. — Усещаше с всеки сантиметър от тялото си мъжкото му присъствие.

Той я завъртя с лице към себе си.

— Хайде, скъпа, няма да те нараня. Не се страхувай.

Катрин отдръпна ръката си от неговата. Внезапно се бе обнадеждила и това се изписа в очите й.

Красивата му уста се изви в насмешлива усмивка.

— Погрешно ме разбра. Няма да те нараня, но сигурно не мислиш, че ще ме убедиш да се лиша от прелестите на тялото ти? Не си ли чувала да казват, че в любовта и на война всичко е честно? Не разбираш ли, че победителите получават плячката и че ти си несъмнено най-хубавото съкровище, което съм печелил от доста време насам?

Катрин стоеше съвсем неподвижна.

— Това не е любов.

Той направи кратка, едва доловима пауза.

— Не е.

— И да нападнеш такъв малък кораб не е война. Това е пиратство, това е варварско насилие — изкрещя тя.

Погледът му стана мрачен, но зъбите му отново проблеснаха в усмивка.

— Но аз съм варварин, прекрасна лейди, и войната на думи, ако и да е забавна, не може да ме отклони от прелестите ти и от пъкления ми замисъл.

Катрин не се примири. В гърдите й пламтеше гняв, който се смесваше със страха й.

— Как може да се спори с един варварин?

— Трудна задача — съгласи се пиратът.

— Трябва да ме освободите. Баща ми…

Той я прекъсна.

— Не.

Катрин се вгледа в студените му сиви очи и разбра, че няма да успее да трогне този мъж. Сърцето й се изпълни с ненавист.

— Вървете по дяволите!

Отговорът му беше ново проблясване на бели зъби и кратък, плътен смях.

— И това от устата на една почти монахиня?

— Мислите си, че можете да си играете с живота ми! — изкрещя тя свирепо.

— Възнамерявам да спя с теб, госпожице, не да те убивам.

— То е същото.

Погледът му стана замислен.

— Предпочиташ да се удавиш пред това да легнеш с мен? Или може би след това?

Катрин отново хвърли отчаян взор към морето. Знаеше, че няма кураж да го направи, но излъга.

— Да.

— Самоубийството е по-голям грях от разврата. — Погледът му я прониза.

Очите й се замъглиха от сълзи.

— Дано поне тогава изпитате някакви угризения.

Пиратът улови брадичката й.

— Колко си глупава. Няма да ти позволя да скочиш в морето. Просто ще ти покажа колко си глупава.

— Не — каза тя и поклати глава. — Не. Каквото и да направите или кажете, не можете да ме убедите да легна с вас.

Усмивката му изгря отново — бавно и ослепително. За момент той замълча.

— На сутринта, Катрин, ще шепнеш в ухото ми думи за вечна любов и ще ме молиш да не си тръгвам от леглото ти.

Катрин ахна. Не можеше да повярва на ушите си. Можеше само да гледа нагоре към красивото му арогантно лице.

Той се обърна към едрия плешив пират, който я беше довел от каютата.

— Придружи дамите до „Морски кинжал“, Макгрегър. И ако само косъм падне от главите им, твоята плешива тиква ще се търкулне в морето без да ми мигне окото.

— Разбрано, капитане — каза Макгрегър, очевидно необезпокоен от заплахата.

Когато якият моряк я хвана за ръка и я поведе през палубата към пиратския кораб, който беше закачен с куки към техния, Катрин почувства облекчение. Първият им сблъсък беше приключил, тя не беше изнасилена, бе оцеляла… поне засега.

Но пиратът бе изразил намеренията си съвсем ясно. Водеха я на пиратския кораб и по някое време тази вечер той щеше да я заведе в леглото си. Беше получила само мимолетна отсрочка.

Но кратка отсрочка беше по-добре от никаква. Част от страха й започна да утихва. Ако успееше да бъде достатъчно умна, сигурно щеше да съумее да избегне съдбата, която я очакваше — съдба, по-лоша и от смъртта.



Макгрегър остави Катрин и Джулиет сами в каютата на капитана. Катрин беше поразена. Джулиет също гледаше слисано. Нима една пиратска бърлога можеше да изглежда така?

Каютата бе облицована с тиково дърво. По-голямата част от дъбовия под бе покрита с множество красиви килимчета. Под един от петте люка на каютата имаше половин дузина огромни турски възглавници, избродирани и украсени с пискюли. Малък диван, тапициран със смарагдовозелена коприна и също с пискюли, подсказваше, че някой — вероятно пиратският главатар — действително обича да се обляга като мюсюлманите на тези възглавници.

Огромна, почти черна дървена маса за хранене, чийто масивен плот се издигаше върху четири крака с форма на животински лапи украсяваше далечния край на стаята. Обграждаха я шест испански стола с кожени облегалки. Единият край на масата очевидно се използваше за работно бюро, защото бе покрит с карти, чертежи, мастилница, пера и книги.

На едната стена имаше библиотека, висока почти до тавана, която беше претъпкана с томове в кожена подвързия. До другата стена стоеше изискан гардероб от орехово дърво, а от двете му страни бяха поставени два изящни френски стола с избродирани сини възглавници.

В другия край на стаята имаше легло, което би подхождало на някоя от кралските спални в Хемтпън Корт. Горната част на покрива на балдахина беше от пурпурна дамаска, долната — от драпирана златна коприна, а завесите, придържани назад с тежки, червено-златни шнурове — от ярко пурпурно кадифе. Леглото бе покрито с пищна кувертюра също в червено и златисто, а по него бяха разпръснати бродирани възглавнички, подобни на онези, които Катрин бе изработвала в манастира. Гербът на таблата й беше непознат, но тя забеляза цвета на лилията и разбра, че е френски1.

Отстрани до леглото пък стоеше голям, красиво издялан сандък. Катрин веднага разпозна келтските знаци върху заключения с катинар капак — този сандък бе дошъл от родината й. Върху стените на каютата имаше и множество картини.

Тя се обърна с лице към Джулиет, която стоеше до вратата.

— Какво е това място?

— Струва ми се, че цялата стая е свидетелство за всички кораби, които пиратът е плячкосал.

Катрин разбра, че Джулиет е права. Тази стая бе доказателство за десетки варварски нападения и кървави обири, извършвани в открито море в продължение на години. Тази стая бе недвусмислено потвърждение на неговата жестокост и безсърдечие.

Тогава Катрин видя леглото.

Естествено, беше го забелязала и преди, но само мимоходом. Сега погледът й се прикова в него. Като хипнотизиран. Представи себе си, захвърлена върху мекия дюшек, а върху нея — пиратът, който я обладава и се смее. От гърдите й се изтръгна вик. Тя се втурна покрай Джулиет към вратата и яростно задърпа бравата. Но вратата беше залостена отвън.

Джулиет отиде до нея и я прегърна.

— Катрин, какво ще правим?

— Не знам. Толкова ме е страх. — Катрин се огледа наоколо и накрая реши да седне на един от тежките испански столове. Но когато понечи да го дръпне, той не помръдна — беше закован за пода. Тя си даде сметка, че най-вероятно всичко в каютата е закрепено по същия начин. Сетне се отпусна се на стола и затвори очи.

Беше дяволски изморена, но сърцето й блъскаше тежко в гърдите в предчувствие на ужаса, който я очакваше. Катрин знаеше, че трябва да продължи да се брани. Не вярваше на изявлението на пирата, че няма да я нарани; подобно твърдение, изречено от такъв човек, беше нелепо. Трябваше незабавно да му каже, че е дъщеря на графа на Дезмънд, реши тя. Сигурно щом веднъж разбере коя е, той щеше да остави целомъдрието й непокътнато и да я върне на баща й срещу солиден откуп.

Припомни си смущаващите сиви очи на пирата. Никога досега не бе срещала мъж, който да я гледа по този начин.

През тялото й премина тръпка. Инстинктът й подсказваше, че той ще си поиграе с нея като котка с мишка, а после ще я обладае независимо от това, че можеше да я размени срещу откуп. Тя се прекръсти, молейки се интуицията й да греши.

След миг пиратският главатар влезе в каютата и затвори тежката врата зад себе си. Катрин рязко се изправи. Джулиет се втурна към приятелката си и застана до нея, но той дори не я погледна. Очите му обходиха Катрин от глава до пети, сякаш я разсъбличаха. Тя задиша тежко, сърцето й заби така, като че ли щеше да изскочи от гърдите. Безочливостта на пирата я накара да се изчерви.

Накрая той извърна очи към Джулиет и я повика с пръст.

— Вие, милейди, елате.

Джулиет се вцепени.

Ужас обзе Катрин. Какви бяха намеренията му спрямо приятелката й? Нима ще ги изнасили и двете? Тя се изправи пред Джулиет.

— Т-тя ще остане с мен.

Пиратът повдигна вежди и се засмя.

— Колко си смела, госпожице. Но ти не можеш да заповядваш на моя кораб. Елате, милейди.