В зловещата битка Хю Бари бе улучен от смъртоносно копие. Той и Катрин бяха сгодени още от люлката. Като деца на близки семейства, при това почти връстници — Хю бе само година по-голям от нея — двамата бяха израснали заедно. Той бе нейният приятел от детинство, нейният любим. Той бе положил първата целувка на устните й. Смъртта му беше разрушила мечтите й и заедно с тях, изглежда — и нейното бъдеще.

Смазана от мъка, Катрин се бе подчинила на своята мащеха, дори беше доволна, че ще намери мъничко покой в някой далечен манастир, преди да й намерят нов жених. Загубата на Хю беше особено мъчителна за нея, защото само година преди битката при Афейн бе починала и собствената й майка. Граф Дезмънд беше третият съпруг на Джоан Фицджералд и Катрин бе единственото им дете. Топлота и обич бе царяла между майка и дъщеря. И до ден днешен Катрин болезнено усещаше липсата на Джоан.

Бе се надявала поне, че бързо ще й намерят нов годеник, че ще прекара само година-две в манастира и сетне, както беше планирано, на петнадесетия си рожден ден ще се омъжи. Но Елинор й бе писала само веднъж, още през първата година, и то за да й съобщи, че е при графа, когото са затворили в Тауър, и че очакват да бъдат помилвани от кралицата. Оттогава бяха изминали пет и половина безкрайни години, без Катрин да чуе и дума за баща си или за мащехата си.

И работата бе там, че се страхуваше.

Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.

— Ще го направиш ли?

Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.

— Да.

Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.

— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?

Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.

— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.

Джулиет се усмихна.

— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!

Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче. Когато първоначалните средства бяха изчерпани, абатисата бе написала писмо до бащата на Катрин, но деликатната й молба за още пари беше останала без отговор. Същата съдба бе сполетяла и последвалите по-настоятелни молби. За щастие абатисата беше проявила щедрост, позволявайки на Катрин да остане в манастира, въпреки че никой не плащаше за това.

Стомахът на Катрин се сви. Всеки път, когато се замислеше за мълчанието на баща си по въпроса за издръжката й в манастира, я обземаше ужасяващо безпокойство.

Познавайки добре характера на своя баща, тя предполагаше, че той отново води война срещу Бътлър. Не беше в стила на Джералд Фицджералд да остави кръвопролитието при Афейн неотмъстено. Сигурно бе прекалено зает, за да мисли за единствената си дъщеря. Може би и Елинор имаше вина за това, че я бяха изоставили. Мащехата на Катрин бе само няколко години по-голяма от нея, беше много красива и Джералд я обожаваше. А тя не харесваше Катрин.

Тревогата й се засили. Знаеше, че баща й няма да остане доволен, когато дъщеря му пристигне в замъка Аскийтън неканена и неочаквана. Може би дори щеше да се ядоса, ако Елинор наистина го бе настроила срещу нея. Но в името на своите мечти Катрин беше готова да рискува и да понесе гнева му. Първо обаче трябваше да убеди абатисата да я освободи от манастира без позволението на баща й. Мъчна, почти непосилна задача.

Когато закуската приключи, Катрин и Джулиет си размениха заговорнически погледи и се разделиха. Катрин излезе от трапезарията забързано, но не се отправи към спалното помещение, а към преддверието, където беше кабинетът на абатисата. Нервите й се изопваха все по-силно. Толкова много неща бяха заложени на карта при предстоящия разговор. Не можеше да загуби.

Защото не можеше да остане повече в манастира. Животът я подминаваше и това бе крайно несправедливо. Съдбата й не би могла да бъде такава. Съдбата й трябваше да бъде нещо много по-голямо.



Върху пълното лице на абатисата се изписаха тревога и загриженост. Тя въздъхна.

— Искаш да си отидеш у дома.

Катрин се бе изправила пред изящното махагоново писалище, зад което седеше възрастната жена.

— Не мога да остана тук. Този живот не е за мен. Трябва да се върна у дома и да напомня на татко, че съществувам. Тогава той сигурно ще ми намери жених. — Погледът й бе прям, но и умолителен. — Майко игуменке, винаги съм искала да имам съпруг, собствен дом и деца. Вече съм на осемнайсет. След няколко години никой няма да ме иска.

Абатисата се съмняваше, че ще стане така. Независимо от високия си ръст, Катрин бе необикновена красавица — с идеален овал на лицето, с правилни черти, с безукорна кожа с цвят на слонова кост, със смущаващо зелени очи и червена като старо вино коса. Абатисата се изправи. Пребледнялото й лице постепенно започваше да възвръща цвета си. Беше раздвоена, дяволски раздвоена.

— Наистина, скъпа моя, само след няколко години ще си престаряла и грозна.

Катрин понечи да се възпротиви.

Абатисата вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Много добре разбирам, че този живот не е за теб. Разбрах го почти от първия ден, когато пристигна тук и когато беше само едно буйно и опърничаво тринадесетгодишно девойче. Не се съмнявам, че ще бъдеш превъзходна съпруга. Очевидно си надарена от природата да родиш много и здрави синове. Но това, което искаш, е невъзможно. Да те изпратя у дома без позволението на баща ти? Не мога да го направя! — Но преди още да е изрекла последните си думи, възрастната жена бе пронизана от чувство за вина. Защото знаеше, че Катрин никога няма да получи позволението на баща си да си тръгне. Знаеше също и каква съдба очаква момичето и се чувстваше ужасно.

Катрин облиза устни, после каза измъчено:

— Не ме разбирайте погрешно. Много съм ви признателна за милостта, която ми оказахте като ми позволихте да остана тук. Нещастна съм, но съм толкова благодарна. Вие винаги сте била мила с мен.

Абатисата трепна, но Катрин изглежда не забеляза това.

— Има още една причина, поради която искам да се върна в Ирландия — продължи бързо Катрин. — Страхувам се, че нещо не е наред. Как може баща ми да забрави да ви изпрати пари за издръжката ми? Това е немислимо. Умолявам ви, майко, трябва да се върна и да разбера защо съм изоставена така. Не мога да остана тук. Може би баща ми се нуждае от мен. Или… може би наистина е прекалено зает, за да се сеща, че има дъщеря.

Абатисата изпита дълбоко съчувствие към младата си повереница.

— Ако баща ти имаше нужда от теб, щеше да изпрати да те вземат, скъпа — отбеляза предпазливо тя.

Не знаеше какво друго да каже или да направи. Пръстите й нервно запревъртаха молитвената броеница. Едва ли имаше по-подходящ момент Катрин да научи истината, но абатисата се бе съгласила да я укрие от момичето за негово собствено добро. Нямаше голям избор — трябваше или да измами Катрин, или да я остави на улицата без закрила и без средства за препитание. Беше грешка — и преди, и сега — да крие фактите от младото момиче. Но старата жена не се осмеляваше да каже истината. Страхът я възпираше да го направи — страхът и странното, интуитивно усещане, че не бива да се намесва, че това е работа на Съдбата.