Имението Пембърли, при цялото си великолепие и благосъстояние, така и не ги беше предпазило от скръб и разочарование. Но пък се беше превърнало за тях в място, изпълнено със спокойствие и красота, в дом, какъвто рядко се среща, където Елизабет, Дарси и семейството им щедро бяха давали и получавали безгранична любов, щастие, преданост и приятелство. Тук бяха намерили и силата, с която да понасят и непоносимите страдания.

И без съмнение бяха истински благословени.

Епилог

„Мила ми Беки,

Стоя до прозореца и гледам навън към парка на Пембърли — милото, скъпо имение Пембърли; което беше мой дом в продължение на толкова много години — и ми е толкова трудно да си представя, че утре напускам това обично място. Първо ще посетя родителите си в Ламбтън, а после, в събота сутринта, ще се отправя към църквата в Кимптън, за да се омъжа за Джеймс Кортни. Знам, че всички ще бъдете там, за да ме видите как се венчавам и да ми пожелаете щастие.

Мила Беки, чувствам се така, сякаш това е краят на целия ми живот, а не просто на един период от него. Дните ми като част от това прекрасно семейство, с което съм споделяла толкова много, свършиха и аз продължавам напред. Макар като съпруга на свещеника в Кимптън да оставам част от тази община, вече няма да бъда част от сърцето й — защото Пембърли и хората му са всъщност голямото и силно сърце на нашата община.

Знам, че довечера, когато мистър Дарси и братовчедка ми Лизи ме откарат до Ламбтън, за да се сбогувам, ще плача. И въпреки това, колкото и да обичам семейството си, с тях съм преживяла много по-малко радости и болки, отколкото с Елизабет, мистър Дарси и Касандра; те са тези, които споделяха страданието и мъката ми така, както никой друг.

Мила Беки, оказах се голяма щастливка, тъй като имах привилегията и удоволствието да живея в Пембърли в обкръжението на това семейство, поверена на грижите на хората, които особено много обичам. Благодарение на това, че бях близо до тях, имах възможността да опиша и своя, и техните животи, и радостите, и болките им историите в хрониките на Пембърли са създадени от тях, не от мен. Не съм се опитвала да разкрасявам ти да оцветявам фактите. Просто наблюдавах хората и отразявах случилото се така, както го виждах. Както ще прочетеш в дневниците, които ти изпращам заедно с хрониките, наблюдавала съм, но не съм правила оценки. Събирала съм тези и останалите материали в течение на много години и сега ги поверявам на теб, за да ги съхраняваш. Защото реших, че като съпруга на свещеника в Кимптън, пред която ще се разкриват подробности от личния живот на много хора не би било достойно да продължавам с тези хроники. Подобни ограничения няма как да бъдат наложени върху теб, тъй като писането е твоя професия. Така че, ако някога в бъдеще пожелаеш да продължиш труда, който с любов съм започнала, трябва да се чувстваш свободна да използваш част или пък всичко от това, което ли събрала. Моля те само да не забравяш, че това са историите на реални хора, които съм обичала от цялото си сърце, и да разкажеш за тях с любов и разбиране. Надявах се да добавя ръкописа на завършените хроники към семейната колекция в Пембърли, за което получих позволението на мистър и мисис Дарси. След като говорихме миналата неделя, аз им писах, за да ги информирам за намерението си да предам всичките материали на теб.

Мила ми Беки, дължа ти огромна благодарност за помощта и приятелството, особено през онези тежки месеци след смъртта на Пол. Знам, че ще се виждаме по-често, след като се омъжа за Джеймс Кортни и се установя в Кимптън, тъй като в енорията има много неща, за които трябва да се погрижим. Но, мила Беки, тогава вече няма да бъда «малката Емили», която съм била за теб години наред, а мисис Кортни, съпругата на свещеника. И нищо няма да бъде както преди.

Твоя любяща приятелка, Емили Пембърли, октомври 1840 г.“

В допълнение

Читателят едва ли има нужда да му бъдат представяни героите от „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин, някои от които съм заимствала за тези Хроники. В тях обаче участват и известен брой нововъведени образи, много от които принадлежащи към следващото поколение. По-долу е приложен списък на тези герои — за онези от читателите, които биха желали повече яснота:

Касандра Дарси и Уилям Дарси — деца на Фицуилям и Елизабет Дарси от Пембърли;

Джонатан и Ема Бингли — първороден син и дъщеря на Чарлс и Джейн Бингли;

Каролайн, Емили, Ричард и Робърт Гарднър — деца на мистър и мисис Гарднър и братовчеди на Джейн и Елизабет;

Катрин, Ребека (Беки) и Амелия-Джейн Колинс — дъщери на Шарлот и мистър Колинс;

Д-р Франсис Грантли от Оксфорд — приятел на мистър Дарси, по-късно съпруг на Джорджиана Дарси;

Д-р Хю Дженкинс — енорийски пастор в Пембърли, по-късно съпруг на Кити Бенет;

Антъни Тейт — издател на „Матлок Ривю“, по-късно съпруг на Беки Колинс;

Пол Антоан — приятел на Ричард Гарднър, по-късно съпруг на Емили Гарднър;

Семейство Камдън — семейство от съседно имение, близки приятели на семейство Дарси.

Послепис

Емили Кортни, по баща Гарднър, бивша вдовица на мосю Пол Антоан, се омъжи за преподобния Джеймс Кортни, свещеник в Кимптън, през 1840 г. Тя води дълъг и щастлив живот, посветен на съпруга и децата й — Елизабет, Уилям и Джесика — всички израснали като талантливи и уважавани членове на своята община.

Синът й Уилям — красив младеж, какъвто рядко се среща, отрано показа интерес към музиката и стана известен органист и диригент. Елизабет — най-голямата й дъщеря, се омъжи в знатно семейство, докато малката — Джесика, последва примера на майка си и се посвети на грижи за бедните и преподаване в училището.

Мисис Кортни беше много обичана из цялата енория заради благотворителната и обществената си дейност и беше удостоена с почит от кралицата за грижите си към децата на бедните.

Но тя никога не написа нито ред повече. Всички документи, писма, бележки, дневници и мемоари, както и прологът към „Хрониките на Пембърли“, заедно с още няколко незавършени чернови на глави, бяха изпратени на Ребека Колинс, която продължи да бъде нейна близка приятелка и довереница. В последствие материалът беше завещан на дъщеря й Джоузи, която на свой ред ги предаде на мен. Те съдържат богати и впечатляващи спомени — твърде ценни, за да бъдат заключени в някоя стара ракла завинаги. Благородството на семействата от Пембърли — на Джулиан Дарси, на Касандра Гарднър и техните деца, ми даде възможността да завърша начинанието, започнато преди време от Емили, с тяхната благословия.

За да не се къса нишката на приемствеността, използвах моминското име на Ребека като псевдоним, най-вече защото чувствам, че Емили и обичното й семейство от Пембърли биха предпочели да бъде така.

Защото ако в известна степен те може би биха били обезпокоени при мисълта, че непознат наднича в дома им (сега национална забележителност), чете писмата им и се опитва да разкаже за живота им, то вероятно едва ли биха възразили, ако това е Беки Колинс, дъщерята на Шарлот, най-близката приятелка на Лизи.

Отправям сърдечна благодарност към Лизи, Джейн, Шарлот, Дарси и всички други забележителни личности, чиито истории вдъхновиха „Хрониките на Пембърли“, а също така и към „обичната Джейн“, тяхната създателка.

Ребека Ан Колинс