Както писа Елизабет в писмото си до Джейн, това беше:

„… извор на утеха за изтерзаното ми сърце — всичко, от което се нуждаех в тези тежки дни.“

Не се и опитваше да отрече обаянието на това красиво място, нито силата, с която то притегляше скърбящата й душа. Осъзнал удобството му по отношение на разрастващата се търговия в областта и стремейки се да бъде колкото може по-полезен за мистър Гарднър, Дарси се възползва от възможността да прекара заедно с Елизабет няколко идилични месеца в най-прекрасната част на Южна Англия.

Веднъж в Пембърли той я беше намерил да плаче над скицника, който Уилям беше запълнил със спомени от Езерната област; друг път, след като бяха вечеряли, тя се беше опитала да изсвири на пианото една от любимите му композиции, но неспособна да сдържи сълзите си, беше избягала навън. Дарси се беше надявал, че смяната на обстановката ще й се отрази добре. След няколко седмици, прекарани във фермата в обкръжението на малък брой доверени прислужници от Пембърли, Дарси, видял колко ведра и спокойна се чувства Елизабет в Удландс, я попита дали не би желала да купят имота. Забелязал объркването й при този въпрос, той обясни откровено:

— Реших, мила моя, че това ще те направи поне малко по-щастлива и ако знаех, че мога да намаля страданието ти дори само с един ден, с радост бих продал къщата в Лондон и бих вложил парите тук, за да можем от време на време да бягаме от спомените, които витаят край нас в Пембърли.

Елизабет беше дълбоко трогната от загрижеността му и от любовта, която безспорно я пораждаше. Беше му истински благодарна за силата и подкрепата в ужасните дни и седмици след смъртта на Уилям, но най-много от всичко ценеше топлата му любов. Макар и признателна за съпричастието му към болката й, тя нямаше намерение да напуска Пембърли.

Отвърна нежно на загрижеността и на решимостта му да й помогне, но не скри желанието си:

— Не искам да бягам от спомените, което ни заобикалят в Пембърли, любов моя. Там е домът ни, там беше домът на Уилям, който той обичаше. Виждам го навсякъде — в парка, край реката, където ходеше да язди, виждам го из цялата къща. В съзнанието ми постоянно звучи музиката, която свиреше. Една неделна сутрин влязох отвън и чух из къщата да се носи Моцартовата соната, която упражняваше в деня преди бала — същата онази част, която беше обещал да ни изсвири. Завтекох се към музикалния салон, но, разбира се, музиката идваше от ума ми или може би от сърцето ми — откъдето и да е било обаче, тя винаги ще бъде с мен. Знам, че ще нося със себе си спомените за Уилям, където и да отида, но никога няма да обърна гръб на Пембърли. Там е домът ни и там трябва да се върнем.

Дарси поясни, че само се е надявал да й предложи място, където да може да лекува болезнените рани, които измъчваха и него самия. Тя се усмихна и го увери, че вече е започнала да ги лекува, благодарение на помощта му, а също така и на помощта на Джейн, Емили, Джени и всичките й скъпи приятели.

— И недей да мислиш, мили, че в скръбта си не съм забелязала твоята мъка или че съм била толкова безчувствена, че да вярвам, че само аз страдам ден и нощ. Знам колко много означава Пембърли за теб. Колко много усилия положи за изграждането на общината там. Искам да бъда до теб. Толкова се радвах на тези спокойни и безгрижни седмици на това прекрасно място, благодаря ти от все сърце, че ме доведе тук и че можах да се откъсна от всичко, но все пак искам да си ида у дома.

Дарси й отвърна с нежност и благодарност, притегляйки я в прегръдка към себе си.

Тогава Елизабет му показа писмото си до Джейн, което гласеше:

„Това е без съмнение най-красивата, най-очарователната част на Англия и аз копнея да прекараме всички заедно едно възхитително лято тук — убедена съм, че и на теб, и на Бингли много ще ви хареса. Ще говоря с Дарси и ако собствениците са склонни да ни предоставят фермата и следващото лято, ще дойдем заедно. Може би след сватбата на твоя Джонатан и Амелия-Джейн ще настане време да се оттеглим от шумотевицата и многото хора и да прекараме останалата част от сезона тук, защото, мила Джейн, това място е истински земен рай.“

Дарси се усмихна и каза:

— Чудесна идея, мила! Веднага ще се поинтересувам какво може да се направи.

Както беше настояла Елизабет, те се върнаха в Пембърли, а в късната есен им се роди син. Нарекоха го Джулиан Пол и Емили стана негова горда кръстница. Радостта на двамата родители беше споделена едва ли не от цялата област. Всички, които познаваха семейството, най-искрено им бяха съчувствали за загубата и се бяха надявали да ги видят възвърнали си поне част от щастието, което си беше заминало заедно с Уилям в онази ужасяваща нощ. Като едно от големите имения в графството, Пембърли винаги е било център на благоденствието в областта. Просперитетът на него и на господарите му означаваше просперитет и на мъжете, жените и децата от околните ферми, енории и селища. Елизабет, вече на четиридесет години, беше изключително благодарна за това дете; младата й братовчедка Каролайн, която през лятото се беше сдобила с дъщеря, още копнееше за син, който да смекчи болката от загубата на Едуард. Елизабет знаеше, че нищо, нито дори това малко момченце, не можеше да смекчи нейната болка. Споменът за Уилям беше твърде ярък. За разлика от него, Джулиан беше тъмен като баща си, но пък имаше слънчевата усмивка и ведрия нрав на майка си. С неговото раждане се върна коледната радост. За първи път след смъртта на Уилям имаше истински повод за празнуване.

Мисис Гарднър, която дойде заедно с Джейн да види Елизабет и сина й, донесе новината за пристигането на Джеймс Кортни, ученият от Оксфорд, който преди няколко години беше работил в библиотеката на Пембърли, а сега беше одобрен за свещеник в Кимптън. Завършил теоложките си изследвания и ръкоположен в духовен сан, той беше кандидатствал за поста пред мистър Дарси с препоръки от д-р Грантли и беше приет.

Елизабет знаеше за назначаването му, но не беше разбрала, че вече е пристигнал.

— Всички се радват, че отново ще бъде сред нас. Беше толкова деен и усърден младеж, докато правеше изследването. Работеше толкова всеотдайно в училището, че Каролайн беше решила, че трябва да се върне като учител — каза мисис Гарднър, добавяйки, че Емили много го е харесала.

Джейн добави, че мисис Гарднър вече е решила непременно да покани преподобния Джеймс Кортни на коледната вечеря в Оукли, за да се запознае с останалите от семейството. По-скоро усетила, отколкото разбрала, че има замислен план, Елизабет предупреди:

— Мила лельо, моля те, внимавай. Знам колко много искаш Емили да бъде щастлива, но тя преживя загубата на Пол много тежко и може още да не е готова да приеме мисълта за друг. Ние всички й желаем щастие, но, повярвай ми, малко може да се направи, когато всяка мисъл и всяко чувство са болезнено пропити от Смъртта. Нищо друго няма значение. Знам го от личен опит; при Емили едва ли ще бъде различно, сигурна съм. Съпричастността й към околните не е доказателство, че болката й е отслабнала, а просто, че има голямо сърце.

Трогната от изстрадания съвет на племенницата си, мисис Гарднър се съгласи да не предприема нищо — дъщеря й беше достатъчно умна и чувствителна млада жена.

— И все пак се надявам, Лизи, за нейно добро, да излезе нещо от това — добави тя. — Сърцето ми се къса, като виждам цялата тази тъга в очите й. Тя заслужава да бъде щастлива.

Джейн се съгласи:

— Емили заслужава щастие повече от всеки друг. Била е до нас винаги когато сме имали нужда от помощ или утеха. Децата толкова я обичат, а тя все още няма свои. Не е справедливо, Лизи.

Елизабет не можа да потисне чувствата си.

— Светът, мила Джейн, не е справедлив — каза тя. — Щяха ли иначе милите ни Едуард и Уилям да лежат в църковния двор, докато ненавистните братя Линди печелят награди на конните състезания?

Горчивината в думите й изненада и сестра й, и леля й, които я познаваха толкова добре и я обичаха толкова много. Мъката й обаче беше твърде сипна — и лелята, и племенницата останаха безмълвни, когато тя горко заплака.

Междувременно Емили всеотдайно се беше нагърбила с всичко, което трябваше да бъде организирано — хора, училището, болницата, кампанията за библиотеката, и дори беше обещала на Фицуилям да му помогне да възкреси чартистките петиции! Но Фицуилям, отстъпвайки път на Джонатан, вече беше започнал да губи интерес към активната политическа дейност. Смъртта на двамата герои — Кобет и „оратора“ Хънт, чиито речи още кънтяха в ушите му, беше за него знак за края на великата политическа ера. Можеше обаче с чиста съвест да признае, че много от каузите, които беше защитавал, сега вече бяха реализирани, макар и не в пълна степен.

След смъртта на Едуард той почувства нужда да започне да прекарва повече време заедно с Каролайн и децата. Раждането на дъщеричката им Рейчъл само увеличи желанието му да си остане вкъщи, вместо да участва в политическите борби в Уестминстър. Той реши да се прибере във фермата си в Матлок, където да води спокоен живот, помагайки на мистър Гарднър в търговските му дела и радвайки се на семейството си. Благодарен за любовта и неизменната преданост, която винаги беше получавал от Каролайн, Фицуилям се надяваше да може да й даде подкрепата и обичта, които заслужаваше. Каролайн, все още енергична и решена да работи заедно с останалите жени в полза на целите, които си бяха поставили, беше увлякла и Емили и Ребека в дейността си. Независимо дали се касаеше за образование на момичетата, или за подслон за бездомните, те бяха еднакво активни и съпричастни.