Ребека, Каролайн и Емили внесоха толкова много страст и увереност в работата и с подкрепата на вестниците на мистър Тейт успяха да постигнат толкова много от желаните резултати в полза на областта и хората й, че местните започнаха да се шегуват, че трябва да издигнат кандидатурата им за Парламента. Дейността им беше привлякла вниманието и на някои видни личности, които бяха писали да ги поздравят за успеха. Никой не можеше да отрече, че бяха отличен екип.

* * *

В началото на 1837 г. смъртта на крал Уилям IV доведе до възкачването на една много млада кралица на английския престол. Този момент беше приет като особено светъл в историята на Англия. Започна Викторианската епоха, съпътствана от нови вълнения извън пределите на страната. Постепенно цялата държава пое към възход. Изкуството, музиката и литературата се възраждаха за нов живот, търговията процъфтяваше и макар някои от социалните цели все още да изглеждаха трудно постижими, имаше надежда за промяна и напредък, най-вече заради това, че Парламентът беше принуден да работи в защита на социалната реформа, а не само в полза на икономически и политически интереси. Поземлената аристокрация вече не беше доминиращата сила сред управляващите, голяма част от британския народ вече имаше свое представителство, чиято дума тежеше и пораждаше съответни действия.

Джонатан и Амелия-Джейн се ожениха и се установиха в района, който той възнамеряваше да представлява. Съгласи се да заеме мястото на Фицуилям в изборите през 1838 г., от които се очакваше да изведат новите консерватори на мистър Пийл на предна позиция.

В писмото си до Джейн, която от известно време беше в Лондон с дъщеря си Ема, Елизабет пишеше:

„Мила Джейн,

Всички сме единодушни, че Джонатан ще бъде много добър кандидат — с удоволствие държи публични речи, а Амелия-Джейн е чудесна в ролята на съпруга и поддръжник. Той е интелигентен и напет, тя — обаятелна и красива. Полковник Фицуилям предвижда, че ще бъдат впечатляваща двойка в Уестминстър.

Шарлот винаги е била прагматична, способна да разпознае възможността и да се възползва от нея, без да изглежда непочтена или алчна. И явно е предала това качество на дъщерите си. Досега и трите сестри Колинс са съумели да използват по най-добрия начин всички възможности, появили се на пътя им.

Може би ще се радваш да научиш, че семейство Тейт — Антъни и Ребека — подкрепят безрезервно Емили, чиято работа за училището и лечебницата й спечели завидна репутация за служба в общината. Вестниците им с готовност прокламират множеството благородни цели, които тя защитава, тъй че връзката им се оказва полезна и за двете страни. Що се отнася до преподобния Джеймс Кортни, който отново спечели благоразположението на енорията в Кимптън, той намира време да помага в много от начинанията, с които Емили и Каролайн са се захванали. Милата ни леля е изключително доволна и обнадеждена.

И с право, разбира се. Той е добър човек, а Емили заслужава другар като него. Ричард високо оценява грижите му за бедните и болните енориаши, които постоянно се стичат към лечебницата в Литълфорд.

Предай голямата ми обич на Ема и й кажи, че много ми се иска да видя красивата й къща в Лондон, която ти така впечатляващо беше описала в писмото си. За жалост Джулиан е още твърде малък, за да пътува до Лондон, така че ще трябва да изчакам търпеливо още някой и друг месец, преди да посетя скъпата си племенница. Двамата с Дарси се надяваме да се видим с вас с Бингли скоро — не се застоявай твърде дълго там!

Твоя любяща сестра, Лизи.“

За Елизабет и Дарси животът също беше започнал да се връща към нормалния си ход. Гордостта и удовлетворението, които будеше у тях дъщеря им, сега бяха допълнени от щастието, което им донесе малкият син. Немислимо беше Джулиан да замени Уилям, чието светло присъствие беше неразделна част от живота им. Споменът за него никога нямаше да бъде изместен от друго дете, колкото и обичано да беше то. Независимо от това те бяха благодарни за чистата радост, с която Джулиан ги даряваше. Той наруши тягостната тишина и оживи пустите ъгли, в които се беше стаила неизличима тъга. Сега друг детски глас ехтеше из коридорите на Пембърли, разнасяше се навън из огрените от слънцето градини и постепенно отгръщате спусналия се над къщата скръбен покров.

По-късно през годината те купиха Удландс, след като получиха отлично (по единодушната преценка на Дарси и мистър Гарднър) предложение. Елизабет се съгласи, че би било хубаво фермата да остане на разположение на семейството — всъщност това беше мястото, където сърцето й най-сетне беше започнало да заздравява. Затова не беше изненадващо, че започнаха я да наричат „Фермата на Лизи“ и тя се превърна в сцена на много щастливи семейни събирания.

* * *

Едва през есента на 1837 г., когато се състоя сватбата на Касандра Дарси и д-р Ричард Гарднър, част от магията, която беше напуснала Пембърли в онази скръбна нощ преди три години, се възвърна наново. Сватбата беше изключително събитие. Благословено от всички и най-вече от двете семейства, обединени чрез него.

В съюза на двете си обични деца семействата Дарси и Гарднър намериха най-голяма радост. Обичали се дълбоко в продължение на много години, Ричард и Касандра бяха доказали себе си с проявеното постоянство, себеотрицание и озаряващ пример за преданост към семействата и близките си. Сега бяха готови да пристъпят към най-благословения от съюзите — брака на сърцата и умовете.

Отново бяха произнесени думите на Шекспир: „Обич не е това, което времето мени…“67, когато двамата бяха венчани от д-р Грантли в Пембърли — в ден, много напомнящ на онзи, в който преди близо двадесет и пет години Дарси и Елизабет се бяха врекли един на друг.

Сякаш за да компенсира мъчителния спомен за деня на годежа им — завинаги белязан от смъртта на Уилям и Едуард, сватбеният им ден сияеше с особена тържественост, започнал с прекрасна утрин, огласена от камбанен звън. Когато излязоха от църквата, младоженците пожелаха да вървят, вместо да се качат в каретата, и поеха надолу по алеята сред събралото се множество от роднини, приятели и гости, а щастието им се понесе — като леко вълнение по повърхността на тихо езеро — нататък през църковния двор и над земите на Пембърли.

Застанали заедно с родителите си на стъпалата на къщата в Пембърли, преди да влязат вътре за разкошното сватбено угощение, Ричард и Касандра съзнаваха, че са част от една голяма традиция, която почитаха и продължаваха с радост. Гордостта на мистър Дарси от красивата му дъщеря можеше да се сравни единствено с уважението и привързаността, които изпитваше към Ричард. Ако трябваше сам да си избира зет, едва ли щеше да намери друг, който да обича повече. Елизабет, подкрепяна от любовта на съпруга си и семейството си, гледаше дъщеря си и зет си с неизмеримо щастие, виждайки в тях едно ново поколение, на което Пембърли, с неговите достойни традиции, спокойно можеше да бъде поверено.

Няколко седмици по-късно Елизабет писа на леля си Гарднър, която беше на пътешествие във Франция заедно с Емили. Наложило се беше тя да посети завещаната й от Пол ферма и й беше хрумнало, че може да вземе и родителите си със себе си.

Осведомила леля си за обичайните домашни дела, Елизабет се беше отдала на размисли. Само с нея и с Джейн можеше да споделя така открито съкровените си мисли. Писмото гласеше:

„Сигурно ще си спомниш, мила лельо, колко възхитени бяхме от Пембърли, когато дойдохме тук за първи път в онова лято преди много години. Беше изумително! Никога няма да забравя първите си впечатления при гледката на това величествено място — възправяше се като Камелот в някакъв романтичен парк на отвъдната страна на пробиващо езеро — истински рай, където пошлостта и злото не могат да докоснат онези, които са имали щастието да го посетят.

Помниш ли как двамата с чичо се шегувахте с мен за Пембърли? Аз си спомням, че бяхте напълно сигурни, че господарката на имението няма да бъде никоя от познатите ни девойки. Колко често сме се забавлявали с тези думи! Дарси особено харесва забележката на чичо за «неприятния господар на Пембърли». Не ми се иска да си призная, но аз бях напълно съгласна с това мнение. Всъщност за мен идването тук и тогава, и по-късно — когато влязох в Пембърли като съпруга на мистър Дарси беше равнозначно на бягство от изкривеното и изкривяващо общество в Меритън, от дребнавите страсти, които така ни задушаваха в Лонгборн.

Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че начинът, по който възприемам Пембърли, е станал много различен през годините? Което не означава, че изключителната му красота или очарованието му са се изменили или че съм започнала да ги ценя по-малко, просто за мен това място вече не е убежище, а различна реалност, на която се научих да се наслаждавам.

От съпруга си разбрах, че животът в Пембърли изисква приобщаване и отговорност. Това е същността на неговата връзка с имението и с всички хора, които живеят и работят в него. Открих също, че вече не се боя от спомените за Уилям, които ни заобикалят тук. Сега те са част от живота ни. Когато се върнеш в Англия, непременно трябва да ни навестиш — искам да ти покажа колко добре съм събрала парчетата от живота си. Уверявам те, ще се гордееш със своята племенница.“

Елизабет признаваше, че макар и трудно, двамата с Дарси са се научили да живеят със спомените си — така, както се бяха научили да приемат (и в моменти на съкровена близост споделяха един пред друг) безсмислието на високомерието и гордостта, които им бяха причинили толкова болка и едва не ги бяха лишили от щастие за цял живот.