Ребека Ан Колинс

Хрониките на Пембърли

Предговор

Почитателка на Джейн Остин още от дете, Ребека Ан Колинс прочита за първи път „Гордост и предразсъдъци“ на дванадесетгодишна възраст и се влюбва в героите й. Оттогава тя е успяла да събере богата информация за авторката и произведението, опитвайки се да си изгради възможно най-пълна представа за епохата и бита на семействата от имението Пембърли.

Две са причините очарователната й страст да намери днешния си израз: великолепната продукции на ВВС1, която така живо пресъздава брилянтно остроумните истории и герои във впечатляващ визуален контекст, и нароилите се продължения, предлагани в книжарниците. Някои от тях превръщат живота на героите в сапунена опера, в които изведнъж Елизабет и Дарси, към които читателят изпитва трайна обич и възхищение, започнат да се държат като герои от сериала „Династии“. Това е контекстът, в който мис Колинс започна да работи върху хрониките, разполагайки любимите си герои в тяхната естествена среда — Англия от XIX век.

Тя нито за миг не опитва да копира стила на Джейн Остин, нито пък да нарушава основната същност на главните действащи лица, които са така добре обрисувани в романа — с толкова сложни характери и особености в поведението, че почти не е за вярване. Ребека Колинс ги вписва в контекста на тогавашната епоха на дълбоки икономически, политически и социални промени — може би най-динамичният и със сигурност най-интересният период в историята на Англия.

Тя проследява пътя им на фона на променящия се пейзаж, като се намесва от позицията на разказвач само в отделни моменти — промяна и посоката, акцентите или пък времето на действието. В основните си черти всички главни герои си остават познатите герои на Джейн Остин, с единствената особеност, че променят възрастта си, съзряват, улягат и понякога напускат сцената.

Раждат се деца, а други от героите — и млади, и стари, умират — така, както се е случвало във всяко едно семейство, което мис Остин е познавала лично. Трагедиите отстъпват място на триумф. Както е било винаги. Докато семействата се изправят пред промените, с които се сблъскват всички хора в Англия, мис Колинс, за която не е достатъчно да прикачи над тях сладникавото обобщение „и заживели щастливо“, наблюдава въздействието на промените върху живота им. Как Елизабет, за която Пембърли е въплъщение на изтънченост, стабилност и любов, превъзмогва личната си трагедия, е също толкова важно, колкото влиянието на новите посоки на развитие в търговията на мистър Гарднър върху поземлената аристокрация, изправена пред рецесия в селскостопанския живот.

Посредством псевдонима си авторката възприема името и идентичността на Ребека Колинс2 и това се оказва находчив похват, който й позволява свободата на вътрешен наблюдател и разказвач, който черпи информация от биографични, анекдотични и документални източници за хората, свързани с Пембърли, но без да си позволява твърде лични наблюдения.

Сюжетните линии са ясно очертани, а героите наблюдавани със съпричастност и внимание, каквито биха се очаквали от човек от тяхното близко обкръжение. Всички, заинтригувани от историята в „Гордост и предразсъдъци“ и от историческия и социалния й контекст, ще харесат това продължение.

Ако и вие, както милиони други зрители, сте гледали запленени как двете двойки младоженци се отдалечават в каретите си, докато на телевизионния екран текат финалните надписи и звучи вълшебната музика, и сте се питали накъде ли би ги повел животът, тогава прологът от Емили Гарднър, с който започват хрониките, ще ви поведе на това пътешествие.

Ребека Ан Колинс е създала „Хрониките на Пембърли“ за тези читатели, а не за специалистите по творчеството на Джейн Остин или за литературните критици. Книгата се посвещава колкото на тях, толкова и на самата обичана мис Джейн Остин.

Ноември, 1997 г.

С признателност

Използвани са цитати от Уилям Шекспир; Уилям Блейк; Емили, Шарлот и Ан Бронте; Шарлот Смит и „Песен на песните от Соломон“. Авторката се обръща с голяма признателност към всички тях и най-вече, разбира се, към самата мис Джейн Остин, чиито персонажи са „заимствани“ с любов.

Изказвам благодарност на мисис Клаудия Тейлър, библиотекар, за помощта й при издирването на много от материалите.

Специална благодарност и към Бевърли Фароу от „The Pink Panther“, на чиято инициатива и кураж, проявени в един прекрасен неделен следобед през 1997 г., дължа първото издание на тази книга и чиято подкрепа беше жизненоважна за успеха на това начинание.

Пролог

Сватбеното тържество е вече приключило. Навсякъде са пръснати листенца розов цвят. Джейн и Елизабет Бенет са венчани за господата Дарси и Бингли в един сияен есенен ден и всички присъстващи греят в усмивки, съпричастни на тяхното щастие.

— Бяха по-прекрасни от принцеси — въздъхнаха малките шаферки Каролайн и Емили Гарднър, които, заедно с Кити Бенет и Джорджиана Дарси, бяха придружавали булките.

— Е, имаше ли някой, който да изглежда по-щастлив от Лизи! — възкликна леля й.

— Нямаше — съгласи се полковник Фицуилям, — с изключение на Джейн, която направо светеше цялата.

Младоженците бяха чудесни. Естествено, в центъра на вниманието на всички беше чаровният мистър Бингли. Но дори и онези, които имаха извести резерви по отношение на мистър Дарси, смятайки го за високомерен и необщителен още от първата му поява в Недърфийлд, не можеха да отрекат, че е безупречен — строен и хубавец, с радостно озарено лице, когато двамата с Елизабет пристъпиха в слънчевата светлина навън.

Сър Уилям Лукас не спираше да повтаря, че графството се прощава с най-гиздавите си украшения и че мистър Дарси се е оказал голям дявол, защото никой не бил предполагал, че Лизи му е била на сърцето, за разлика от Бингли, за когото още от първата вечер всички били разбрали, че си е загубил ума по Джейн. Сър Уилям дори си приписа и заслуги за сватбата им — той пръв бил посетил мистър Бингли и поканил него и компанията му в Меритън. Изтъкна се дори и пред мистър и мисис Гарднър, които знаеха доста повече по въпроса, тъй като бяха близки приятели и на мистър Дарси, и на Елизабет, те обаче само се усмихнаха и го оставиха да си приказва.

По-късно, на път към вкъщи си казаха, че ако сър Уилям знаеше, че и мистър Дарси тогава е забелязал за първи път красотата на Лизи и е пожелал да се запознае с нея, вероятно би си внушил още по-безумната идея, че е изиграл роля и за тяхното събиране.

Джейн и Чарлс Бингли отпътуваха за Лондон, където Чарлс искаше да представи съпругата си, а Лизи и Дарси се отправиха първо към Оксфорд, преди да продължат към именията по границата между Чешър и Уелс, които бяха част от фамилното наследство на Дарси. Докато помагаше на Лизи и Джейн да приготвят багажа си за пътуването, мисис Гарднър беше отбелязала, че самата тя никога не е била в Уелс и мечтае да го види. Всички щяха да се срещнат в Лондон след около шест седмици на вечеря у семейство Гарднър.

Слугите са захванаха да разчистват ливадата и гостите започнаха да се разотиват. Но имаше и такива, които не бързаха да си ходят. Мистър Бенет беше готов за тръгване, мисис Бенет обаче продължаваше да бърбори захласнато в присъствието на мисис Лонг, леля Филипс, лейди Лукас и всички, които нямаха нищо против да я слушат, като в подробности описваше радостта си от това, че двете й най-красиви дъщери са се омъжили и наредили така сполучливо. Беше се информирала добре за Джейн и Чарлс и за пътуването им до Лондон и искрено съжаляваше, че не е разбрала почти нищо за плановете на Елизабет и Дарси, с изключение на това, че ще си бъдат в Пембърли за Коледа. Все още беше твърде респектирана от него, за да го попита направо.

И така, семейство Бингли се отправиха към Лондон, а Дарси се надяваше времето и красивата природа на граничната област да им дадат възможност най-сетне да останат с Лизи насаме, далеч от суетнята на роднините и приятелите в Лонгборн.

В началото прекъснаха пътуването си за няколко дни и отседнаха в една доста прилична странноприемница в близост до университетската част на Оксфорд. В Оксфорд Дарси, сам той възпитаник на Кеймбридж, запозна съпругата си с един свой стар приятел — свещеник, който беше служил известно време в Кимптън в Дарбишър, преди да се върне в Оксфорд, за да продължи образованието си по теология. Д-р Франсис Грантли беше две години по-възрастен от Дарси, образован и остроумен и съвсем не така мрачен и надменен, както повечето духовници. „Бедната Шарлот!“ — въздъхна Елизабет, потръпвайки при спомена за празноглавия мистър Колинс. Д-р Грантли беше напълно различен. Това писа тя и на мисис Гарднър, преди двамата с Дарси да отпътуват от Оксфорд:

„Сигурна съм, мила ми лельо, че ти безспорно много би го харесала. С мистър Дарси са много близки приятели — познават се от доста години — откакто Грантли е бил на служба при свещеника в Кимптън (красивата малка енория, която посетихме миналото лято в Дарбишър). Прекарахме целия ден с него и той ни разведе из някои от прекрасните библиотеки и църкви на колежите, показа ни и своя колеж — «Сейнт Джонс», в който има известен църковен хор и прекрасни градини: Мистър Дарси покани д-р Грантли да дойде през ваканцията си в бенефиция в Кимптън, който в момента е свободен и аз лично бих го приела с удоволствие — няма да ни натежи още един джентълмен с образование и вкус в Пембърли.“

На това място Елизабет беше прекъсната от съпруга си, който влезе да се преоблече за вечеря, след като беше дал нужните нареждания за отпътуването им за Бристол на следващия ден. Носеше й роза, откъсната току-що от градината със затрогващото намерение да я изненада (както често щеше да прави в бъдеще). Разказвайки за това на леля си, Елизабет сподели, че такива неочаквани и спонтанни изрази на привързаност я радват много повече от показната вежливост, демонстрирана от много от мъже от светските кръгове.