— Много му липсват, Лизи, особено Уилям, и аз си мисля, не внезапното му увлечение по Амелия-Джейн се дължи, поне отчасти, на самотата, която го измъчва — каза Джейн с натъжено от спомена лице. — Допускам, че и Ема се сгоди по-скоро, отколкото очаквах, за да преодолее тези тежки чувства от загубата първо на Уилям и Едуард, а само няколко месеца след това — и на Пол. О, Лизи, толкова жестока беше тази година за всички ни! — проплака тя.

По-късно, когато седнаха да пият чай заедно, те заговориха за младостта си и за времето, когато почти не знаеха що е тъга. Някое разочарование тук, някоя клюка там — какво бяха те, ако не само дребни неприятности, в сравнение със сполетялата ги неотдавна трагедия? Джейн разказа на Елизабет за това как Антъни Тейт беше ухажвал Ребека Колинс и за връзката, която беше довела до сближаването на Джонатан и сестра й Амелия-Джейн.

— Тя идваше на гости на Ребека, а пък Джонатан се срещаше с Антъни, за да обсъждат политическите си планове — обясни тя, добавяйки: — Знаеш ли, Лизи, мистър Тейт, който в момента е собственик на „Трибюн“ и „Ривю“, възнамерява да застане с двете си издания зад някои от по-младите кандидати за Парламента. Казват, че мистър Пийл е въздигнал консервативната партия и витите се нуждаят от свежи сили, за да й се противопоставят. Според мистър Тейт Джонатан е подходящ кандидат.

— А Джонатан склонен ли е да се съгласи? — попита Елизабет.

— Казва, че има желание. Бингли също смята, че идеята е добра. Той твърди, че е време средното съсловие, на което се крепи просперитетът на Британия, да бъде по-добре представено в Парламента.

Елизабет не можеше да не се съгласи с тази идея — чувала беше често от Дарси и чичо си.

— Ами скъпата ти Ема и мистър Уилсън? — смени темата тя, искайки да узнае повече за годежа на племенницата си.

— Ема и мистър Дейвид Уилсън ще се оженят наесен, когато тя навърши седемнадесет — поясни Джейн.

— Кажи ми, Джейн, доволна ли си от годежа на Ема? Тоя мистър Дейвид Уилсън може ли да направи милата ми племенница щастлива? — настоя Елизабет, знаейки, че сестра й рядко се изказва негативно за някого, но все пак обезпокоена от факта, че не беше казала и нищо добро за бъдещия си зет.

Джейн се усмихна и подчерта, че все повече съвременни млади хора сами вземат решения за себе си и че ако Ема смята, че ще бъде щастлива с Дейвид Уилсън, тогава тя, Джейн, ще се радва заедно с нея.

— Неувереност ли долавям? — загатна Елизабет, чувствителна към всеки нюанс в гласа на сестра си.

Джейн веднага понечи да се защити:

— Не, Лизи, не бива да мислиш така. И Бингли, и особено Джонатан много харесват двамата братя, само дето аз винаги съм предпочитала мистър Джеймс Уилсън — вероятно защото ми напомня на Бингли. От години не бях виждала толкова мил младеж. Той е чувствителен и ведър, без следа от нахалство или надменност. От онова лято, когато мистър Бингли дойде за първи път в Пембърли, не съм срещала толкова приятен, скромен и очарователен млад мъж като мистър Джеймс Уилсън — подчерта тя и не остави никакво съмнение у сестра си, че Ема беше избрала неподходящия мистър Уилсън, поне според мнението на майка й.

Сравняването на мистър Джеймс Уилсън с обичния и Бингли беше възможно най-високата оценка.

— А мистър Дейвид Уилсън? Не е ли и той също толкова приятен и възпитан? — настоя Елизабет.

— Разбира се, а също така и интелигентен и красив, което е в негова полза. Но аз повече си харесвам Джеймс. Все пак това е изборът на Ема и тя обича своя мистър Уилсън, така че, Лизи, трябва да бъда доволна.

Когато мистър Дарси дойде, придружен от Бингли, след като беше пътувал да нагледа делата си, той с радост установи, че Елизабет и Джейн са възвърнали близостта помежду си. Взаимната им привързаност винаги е била в основата на отношенията им. Той знаеше, че те черпят сила и обич една от друга и се беше притеснявал дали Елизабет ще може да се съвземе, ако не успее да възстанови тази съкровена връзка. От своя страна, колкото и трудно да му е било да се бори със своята собствена мъка и същевременно да бъде до Каролайн и Фицуилям в тяхната, Дарси беше положил всички усилия да даде опора на съпругата си с личния си пример. Съпричастието и всеотдайността му й бяха вдъхнали сила да надмогне непоносимата мъка от загубата на Уилям и усещането, че е ограбена и опустошена. Макар да не беше лесно, той беше намерил начин да я довежда до по-спокойно състояние, в което можеше по-лесно да бъде утешавана.

До момента, в който Елизабет беше готова да се завърне у дома, Емили беше възобновила отношения си с родителите си и със сестра си Каролайн. Решила беше да остане в Пембърли и да помага на Ричард за лечебницата в Литълфорд. Предстоеше още много работа — да се намерят средства, да се подсигури оборудване и обзавеждане, да се назначи персонал. Възвръщаше се и интересът на Елизабет към проблемите на общината, които дълго бяха съставлявали основна част от живота й в Пембърли. Ричард беше много благодарен за помощта й. Подкрепата на господарката на Пембърли беше гаранция за успех на всяко благородно начинание. Лечебницата в Литълфорд се нуждаеше от нейното покровителство и тя на драго сърце се съгласи да бъде неин патрон. Междувременно Каролайн и Ребека работеха за създаването на местна библиотека и търсеха гласност във вестниците и на общинските събрания. Нуждата на младите жени от достъп до добри четива и образование беше една от основните теми в творчеството на станалата известна авторка Мариан Лорънс. Емили не се нуждаеше от убеждаване да се присъедини към тези каузи.

Сватбата на Ема Бингли през есента на 1835 г. — месец преди да се навърши година от смъртта на братовчед й, беше първото празнично събитие, на което Дарси и Елизабет присъстваха след трагедията. Младата двойка беше заобиколена от множество приятели от Лондон и техният престиж даде на мистър и мисис Дарси възможност по изключение да останат встрани от всеобщото внимание. Уилям ужасно им липсваше и всичко, което желаеха, беше да се дистанцират от празничното настроение. Никога нямаше да се отърсят от тези болезнени чувства. С времето щяха да се научат да живеят с тях, но сега беше още рано.

* * *

Тази зима се случи още едно, донякъде очаквано, тъжно събитие — мистър Бенет, който така и не можа да приеме ненавременната смърт на обичния си внук, внезапно загуби желание за живот и кротко издъхна в съня си. Това беше жесток удар за всички, най-вече за Джейн и Елизабет, но също така и за Дарси, който изключително много уважаваше своя тъст, чието остро чувство за хумор винаги беше в готовност да атакува недъзите на обществото. Обикнал библиотеката на Пембърли и самото имение, той беше прекарал много лета там и между него и зет му се беше развила сърдечна близост.

Само Елизабет знаеше колко болезнена е тази липса за Дарси, когото беше намерила в библиотеката да разгръща десетките познати книги, които баща й беше обичал да чете, и да се спира на онези от тях, из страниците на които се натъкваше на кратки бележки, нахвърляни с неговия почерк.

Сър Уилям Лукас също започна да боледува все по-често и Шарлот се опасяваше, че може да не доживее да види Ребека омъжена. Доживя, но скоро след това се спомина, поради влошаването на дихателните проблеми, от които години наред беше страдал.

По ирония на съдбата смъртта на двамата съседи и стари приятели доведе до последствия, които Елизабет шеговито коментира така:

— Осъзнаваш ли, Джейн, че при всичките мрачни предчувствия на мама за това, че мистър Колинс и Шарлот ще я изхвърлят от дома й, сега не друг, а тяхната дъщеря, младата Амелия-Джейн, ще бъде господарка на Лонгборн като съпруга на Джонатан, който наследява татко!

Джейн призна, че и тя си е помислила същото и двете сестри дружно се засмяха при спомена за възмущението на майка им от възможността Шарлот Колинс да заеме нейното място в Лонгборн. Кръгът се беше затворил. Нито Бингли, нито Дарси, които хранеха най-добри чувства към Шарлот и децата й, отгледани от нея с кураж и достойнство, бяха очаквали такъв обрат на събитията.

— Смятам, че мисис Колинс заслужава малко щастие — каза Бингли.

Дарси се съгласи.

— Изглежда ми като някакво епическо въздаване на справедливост — допълни той, — особено след като комичният мистър Колинс беше лишен от правото си на наследство.

Независимо от привързаността си към Шарлот, Елизабет не можа да се сдържи да не отбележи:

— При положение че и двете й дъщери случиха на сполучлив брак, а най-голямата се радва на покровителството на лейди Катрин де Бърг, Шарлот няма от какво вече да се оплаче.

Всички се засмяха, дори и Джейн, макар да смъмри сестра си за саркастичната забележка. Хубаво беше да чуят смеха на Лизи отново.

* * *

През пролетта на 1836 г. мистър Дарси, обезпокоен от тъгата, обзела Елизабет след смъртта на баща й, реши да я разсее, като я отведе далеч от Пембърли за известно време. Случи се така, че получи предложение да наеме за година един имот край Олбъри66 недалеч от Гилфърд, където двамата с мистър Гарднър имаха важни търговски връзки.

Разположена посред плодородни обработваеми земи в гориста долина, фермата Удландс включваше къща, не много по-голяма от тази в Лонгборн, но доста по-удобна — невисока и закътана, заобиколена от прекрасна градина. Ливадата под къщата се спускаше към река, която лъкатушеше през пролом, врязан между варовикови възвишения и затревени хълмове. Докъдето поглед стигаше, се разкриваше красива и успокояваща гледка. Цялото графство се виждаше като на длан — гори с вековни тисови дървета, зелени поля, ябълкови градини и поляни, обсипани с диви цветя и пеперуди.