Позволи му да прочете писмото й, докато тя се приготви. За първи път позволяваше на друг, освен на Джейн, да види някое от писмата й и добре съзнаваше какво говори това за отношенията помежду им. Че е доволен от прочетеното, тя разбра по усмивката му, когато й върна листа, и по топлотата, с която я прегърна, преди да излязат от стаята за вечеря. Помежду им щеше да има откритост, която щеше да увеличи близостта в брака им, и тя беше развълнувана от този добър знак за общото им бъдеще.

По-късно вечерта, когато съпругът й заспа, Елизабет тихичко се измъкна от леглото и довърши писмото си до мисис Гарднър:

„Сигурно ще се радваш да научиш, мила лельо, че моят скъп съпруг одобрява отличната ми преценка — не само симпатията ми към д-р Грантли, но най-вече любовта и уважението ми към него самия, той ме уверява, че тези чувства са напълно взаимни. Няма нужда да повтарям колко сме щастливи заедно, но се опасявам че ако не го кажа, може да не узнаеш колко безусловно сигурна съм в правилността на решението си да се омъжа за мистър Дарси. Знам, че любимият ми татко имаше известни съмнения, но ти, сигурна съм, не ги споделяше. Всъщност след ужасното бягство на Лидия в писмото си до мен ти беше изключително щедра в оценката си за мистър Дарси по отношение на ролята му за разрешаването на проблемите, причинени от глупостта на Уикъм и Лидия, и аз, все още неосъзнала, че го обичам, бях, разбира се, принудена отново да видя колко ценно е това. Толкова съм щастлива, че макар да не се нуждаех от такова убеждаване, бях принудена да разбера колко дълбоко ме вълнува той; добре беше, че имах и твоето потвърждение за добродетелите му. От тогава насам всяка наша среща, насаме или в присъствието на други, е била в подкрепа на доброто ми мнение за него. Мила ми лельо, той е изключително щедър и благороден джентълмен, а от сватбата ни насам открих и един истински любящ съпруг.

Благодаря ви отново, скъпи мои лельо и чичо, за това, което направихте, за да се съберем, за това, че ме убедихте да посетя Пембърли в онази прекрасна сутрин. Често сме говорили за онези летни дни в Дарбишър и мистър Дарси е съгласен с мен, че те винаги ще бъдат част от най-скъпите ни спомени. Той ви изпраща обичта и почитанията си.“

Изненадващ звук навън стресна Дарси в съня му. Страхувайки се да не го обезпокои, Елизабет побърза да довърши писмото си:

„Мистър Дарси казва, че д-р Грантли се е съгласил да прекара следващата си ваканция в Пембърли, където ще може да ползва библиотеката за работата си. Разбрах, че е теолог с добро име. И което е още по-хубаво, той ще бъде с нас по Коледа и ще можете да се запознаете с него, което, уверявам ви, ще бъде удоволствие за вас. Джорджиана също ще е с нас — още по-приятна компания, която да очаквате с нетърпение.

Утре задминаваме за Бристол, където ще отседнем в Клифтън3 в «Ричмънд Теръс» за десет дни, така че ще имаш време да ми върнеш отговор.

Вече е късно и трябва да завърша писмото и да си лягам, тъй че то ще бъде в ръцете ти възможно най-скоро. Предай обичта ни на децата и им кажи, че нямаме търпение да ги видим отново. (Каролайн и Емили бяха най-очарователните малки шаферки и въпреки че Джорджиана и Кити бяха много красиви, всички погледи бяха обърнати към тях!)

Пожелавам ви лека нощ с обич!

Ваша любяща племенница, Лизи“

На следващата сутрин след закуска те потеглиха за Бристол Елизабет с трепет чакаше пътуването, по време на което щяха да минат през графство Глостършър4, което тя не познаваше. Дарси пък често беше минавал от там на път за Челтнъм, Глостър и фамилните имения в Уелс. Затова беше добре информиран и можеше да подготви Лизи за гледките, които предстоеше да видят, и да й разкаже за местата, които щяха да посетят.

Всичко наоколо беше ново и интересно за нея — имаше толкова възхитителни неща да се видят. Дарси беше чудесен учител, а пък Елизабет беше любознателна. Това беше толкова удовлетворяващо и вълнуващо преживяване за нея. Търпението, с което съпругът й отговаряше на всичките й въпроси, я очароваше и обезоръжаваше и тя с удивление осъзнаваше колко й харесва да бъде зависима от него.

Когато късно следобед пристигнаха на уреченото място, Елизабет беше капнала от умора, затова Дарси, с безгранично внимание към нея, настоя тя да се качи направо в стаята им, докато той донесе багажа. В следващия половин час тя не само беше настанена в просторен и удобен апартамент с изглед към реката, далеч от оживлението на Бристол, но и една приветлива млада жена и се представи, предлагайки й услугите си като камериерка. Малко по-късно дойде Дарси, а с него се появи прислужник, който носеше поднос със студено месо, сирене, хляб и плодове за пътниците, както и вино и голяма кана с ободряващ чай.

И за да бъде щастието й пълно, Дарси държеше писмо от Джейн, което беше пристигнало в „Ричмънд Теръс“ преди тях. Елизабет нададе радостен вик и в прилив на силни чувства скочи да прегърне съпруга си, което доста го изненада, но и го зарадва — той беше напълно непривикнал към такива явни прояви на привързаност. За Лизи обаче и най-бурният израз на благодарност изглеждаше недостатъчен в сравнение с вниманието и щастието, които той й даряваше.

Както писа на сестра си Джейн по-късно:

„Не бих могла да желая нищо повече, с изключение може би на това да споделя удоволствието си с теб, мила ми Джейн, което и правя сега.“

След като се нахраниха, Дарси излезе да се поразходи из търговската част, като настоя съпругата му да остане да си почине. Елизабет въобще и не помисли да му възрази. Удобно сгушена върху канапето в затоплената от камината стая, в която влизаше приятният полъх на есенния бриз, тя отвори писмото на Джейн. Точно както беше очаквала, то преливаше от щастие, загриженост и съпружеска любов. Джейн с мъка беше търсила подходящите думи да предаде на сестра си насладата от всички свои нови изживявания. Бракът й, вълненията, предлагани от живота в Лондон с неговите балове, приеми и препълнени магазини, изобилието от нови места и хора — всичко това я беше оставило почти без дъх. Едва ли не с облекчение тя съобщаваше на Лизи, че ще прекарат една седмица извън Лондон — в Мейдънхед, по покана на приятели на Бингли.

„О, Лизи, трябва да ти призная, че и двамата очакваме пътуването с нетърпение, най-вече заради спокойствието и тишината. Били сме насаме толкова малко време, тъй като винаги сме заобиколени от любезни приятели, които настояват да вечеряме или да идем на бал заедно с тях. Те всички са много мили и изключително очарователни, но вече се уморих от всичко това и копнея да се сгуша на дивана и да помечтая как двете с тебе…“

Елизабет звънко се разсмя точно това правеше и тя в момента. Продължи да чете, знаейки прекрасно какво е имала предвид Джейн:

„Скъпи ми Лизи, помниш ли разговора ни от вечерта преди сватбата?“

Разбира се, че го помнеше. Когато в онази вечер сестрите се прегърнаха на раздяла, независимо от увереността, че и двете са взели правилното решение, омъжвайки се за двама от най-достойните, изтънчени и красиви млади мъже, които някога биха могли да срещнат, в тях все още се прокрадваше безпокойство. Че обичат избраниците си, те не се и съмняваха, тъй като бяха носили тайната в сърцат си месеци наред. Убедени бяха, че са дълбоко влюбени в двамата мъже, които ги бяха превърнали в обект на завист на дамите на мили разстояние в околността.

И все пак тревога имаше. Вероятно поради липсата на пример за щастлив брак в собствения им дом — въпреки че рядко говореха за това, Джейн и Елизабет знаеха, че липсата на взаимно унижение и разбирателство, както и очевидната несъвместимост на родителите им бяха допринесли за един окаян брак. Двете сестри се бяха зарекли никога да не попадат в такава клопка, колкото и голямо да е изкушението.

Елизабет си спомни мъдрия съвет на леля си, когато тя, доста притеснена, беше помислила, че Лизи може да се влюби и Уикъм, и потръпна при мисълта за бягството на Лидия.

Щастието на Джейн и увереността й в любовта, която беше открила у Чарлс Бингли, изпълваха страниците на писмото й:

„Мила ми сестрица, много ми се иска да не се тревожиш за мен. Аз съм така благословена, че нямам дори и най-малкото съмнение и наистина не мога да си представя как съм могла да се съмнявам. Мистър Бингли ме направи толкова щастлива! Лизи, аз съм най-щастливият човек на света!“

Елизабет отново се засмя, този път тихичко и с доволство, а умът й плавно се прехвърли върху собствената й женитби и щастието, което тя и мистър Дарси откриваха във всеки нов ден, който прекарваха заедно. Писмото падна на пода загледала се беше в далечината отвъд реката, оставила мислите си да се реят свободно. В такъв блажен унес я намери Дарси, когато се върна от разходката си.

След като прочете писмото на Джейн, той разбра настроението й и охотно го сподели с нея през останалата част от вечерта. Както и друг път, когато бяха оставали насаме, никой от тях нямаше нужда от много думи, за да изрази съхранените дълбоко чувства — чувства, срещу които Дарси се беше борил месеци наред, и Елизабет не беше предполагала, че може да изпитва. И сега, след като биха открили колко много копнеят един за друг, тези чувства се изляха естествено и леко. И както винаги, помежду им имаше и плам, и игривост, и любов, и смях, което беше доказателство, че страстта им няма да натежи от излишество и пресищане. Отличното чувано за хумор на Елизабет и сдържаното чувство за достойнство на Дарси винаги щяха едновременно да разведряват и да балансират брака им.

Елизабет реши да отложи с никой и друг ден отговора си до Джейн. Нуждаеше се от време да осмисли и да се наслади на изживяванията, които споделяше със съпруга си. Чувстваше се неспособна да прехвърли емоциите, които изпиташе, на белия лист. Едва можеше да ги обясни дори на съпруга си, при това с немалко стеснителност и много любящо насърчаване. Искаше й се да сподели радостта си с обичаната си сестра, но сега имаше нужда да я задържи по-дълго в собственото си сърце.