Шарън не му обърна внимание:

— Сиг, тя никога няма да се качи в лимузина. Знаеш отношението й към парите. Ще се опита да натъпче целия си багаж в автобуса. Докато го прави, ще получи сърдечен удар и след това ще трябва да се грижим за нея.

Последва дълга пауза, докато тримата си представяха чутото картинно.

— Права си. Трябва да отидем всички — каза Сиг. Чувстваше се зле. Обедът не бе минал добре, а Брус я бе скандализирал с…

— Решено. Какво ще правим с нея, след като пристигне? — попита Брус, смачка фаса си в безупречно чистия кристален пепелник на сестра си и запали нова.

— Имам идея. — Шарън вдигна поглед от канапето, което бе хлътнало под тежестта й. Въпреки страха в очите й, тя се усмихна с надежда на брат си и сестра си. Брус, потънал в креслото, все още се възстановяваше след тежката петъчна вечер. Приближаващите празници, незначителните продажби и новината за пристигането на майка му го бяха накарали да прекали.

Сиг, потънала в мисли, стана и започна припряно да вдига микроскопични трохички от килима, да намества декоративните свещници и салфетките, да бърше невидимите петна, останали от обеда на първокласните си клиенти. Трябваше да поддържа нещата в ред заради второкласните клиенти утре. Нито Сиг, нито Брус поглеждаха към Шарън, но Сиг — с глас, който далеч не беше безразличен — най-накрая попита:

— Е?

— Мамче, мога ли да получа малко сок? — намеси се Джеси, докато триеше бузата си с меката кашмирена покривка на Сиг. Въпреки че я бе помолила да не го прави, Шарън бе довела Барни и дъщеря си, а Барни не се грижеше за нея, както Шарън бе обещала.

— Ето какво ми хрумна — каза Шарън, без да обръща внимание на безмилостната си дъщеря. — Ще оставим мама в старчески дом.

— Да. Точно така — подметна Брус с отвращение.

— Шарън, в никой дом няма да я искат, защото физически е здрава — отбеляза Сигорни. — Не е саката или болна…

— … Освен емоционално — съгласи се Брус. — Никоя ясла няма да я задържи. Ще започне бунтове заради храната. Ще изгризе тунел с изкуствените си челюсти и ще избяга.

Замълчаха.

— Можем да им кажем, че е душевно нестабилна — предложи Шарън.

— Ей, може и да се получи — възкликна Брус и присви очи. — Ще я заведем в някой добре охраняван дом за възрастни и ще кажем, че има сенилна деменция.

— Тя винаги е имала деменция, Брус. Това не е свързано с възрастта й — припомни му Сигорни. — Така или иначе, тя знае кой ден от седмицата е и кой е президент. — Сиг се засмя горчиво. — Когато й зададат този въпрос, в отговор ще изслушат петнайсетминутна тирада.

— Мамо! Мога ли да получа малко сок? — попита Джеси отново.

— Барни, ще дадеш ли на Джеси да пийне нещо? — Шарън почти изпищя. Сиг и Брус се сепнаха и се свиха отвратени. Барни бе настанил собственото си туловище в кухнята, гледаше мач на „Овните“ по телевизията и лакомо гълташе остатъците от обеда. Брус се хвана за главата. Шарън не забеляза, нито пък стана от канапето. Не намали и силата на звука.

— Джеси, бъди търпелива или ще се наложи да седнеш на стола за размисъл в ъгъла. — Каза го с гласа на малко момиченце. Джеси наведе глава и отиде да се скрие зад копринените пердета на Сиг, по осемдесет долара метъра. Взе покривката със себе си. — Какво ще стане, ако кажем, че страда от заблуди? — продължи Шарън отчаяно. — Можем да обясним, че не ни е майка, а само си мисли, че е.

Брус за първи път отвори очи изцяло и седна изправен.

— Шарън, Боже, гордея се с теб. Идеята ти е наистина коварна. Обичам коварството у хората. — Замълча за момент. — Като в стар криминален филм. Мама е старата богата еврейка, ние сме лошите измамници. „Но, лельо Филис, нали знаеш, че нямаш деца?“ След това скриваме шапката й в шкафа.

— Сигурно се забавлявате с тези глупости — намеси се Сиг. — Мама няма шапка, вие не сте в никакъв шкаф, а кошмарът започва след три дни. Брус, не насърчавай Шарън. — Сиг се обърна към по-малката си сестра: — Шари, никой старчески дом няма да вземе мама, а дори и да я вземе, тя не може да си го позволи. Знаеш ли какви са цените? В „Де Уит“ искат по двайсет хиляди долара на месец.

— Е, не е нужно да е на такова тежкарско място — обади се Барни, който най-накрая се появи със сока. Голият му корем се виждаше под издутата памучна фланелка с емблемата на „Овните“. Въпреки собствените си тлъстини, той продължаваше да укорява Шарън заради теглото й. — Не й трябва нищо префърцунено. Не е маркизът, нали?

— Млъкни, Барни — казаха му Сиг и Брус едновременно.

— Изтикайте я в някоя лудница — продължи той и подаде препълнената чаша на Джеси. — Заведение за смахнати престъпници. Там й е мястото и без друго. Побъркана е.

— Не е побъркана, Барни — започна Сиг с глас, калибриран така, че да бъде разбран и от четиригодишно дете. — Не е побъркана, а мрази. Мрази теб. Има разлика.

— Добре, аз пък твърдя, че е побъркана.

Брус повдигна вежди и погледна Шарън.

— Може би е време тъкмо Барни да седне на стола за размисъл в ъгъла? — каза той с глас на малко момиченце. Без да каже дума, Барни се обърна и тръгна към кухнята. — Ах, така е по-добре. — Брус въздъхна и затвори очи. — Сега мога да умра спокоен.

— Брус, престани. Ти имаш ли някаква идея? — попита Сиг, която поглеждаше нервно към Джеси със сока. Нима племенницата й се стремеше да пробие дупка в покривката? И защо се безпокоеше за материални неща, когато целият й живот щеше да рухне?

— Мисля си, че майка ни е нещо като отрицателна леля Мама. — Замълча. — Еврика! Това е то! Анти-мама. Не бива да се бърка с Антихриста, макар че както разбирам, там, на юг, е била точно това. Какво да правим? Какво да правим? Може би трябва да я поръсим със златен прашец и да я продадем като лампион на битака на Двайсет и шеста улица? Тя е типичен продукт на петдесетте години.

— Ще се държиш ли сериозно? — сопна му се Сиг. Брус не беше глупав. Лошото бе, че непрекъснато се шегуваше, до самия си фалит. Замисли се по какъв начин да го накара да се концентрира.

— Обади ми се и госпожа Кац. Изглежда мама й е казала, че смята да отседне в „Челси“.

— О, Боже! — извика Брус и едва не изпусна цигарата си. — Та това е само на три преки от апартамента ми!

— Не беше ли това мястото, където умряха от свръхдози няколко рок звезди?

Брус кимна. Обземаше го истински дълбок страх.

— Де да имахме същия късмет! От какво би могла да умре? Свръхдоза бонбони? Единственият начин подобно нещо да те убие, е на главата ти да падне цял кашон.

Сигорни не обърна внимание на приказките им. Щеше да й се наложи да се справи с майка си, празниците и раздялата с Норман едновременно.

— Вие двамата, ще престанете ли? Защо не опитате за момент да се съсредоточите?

Брус погледна най-голямата си сестра с кървясали очи.

— Само ако престанеш да се държиш толкова високомерно. — Стисна болната си глава. — Знаеш, че в момента, в който мама се появи тук, ще започне отново да те нарича „Сюзън“ и ще капитулираш. Ще те нарече „Сюзън“ пред всичките ти обядващи, търгуващи с акции приятели. Ще те следва в банята, след като си се нахранила, за да е сигурна, че няма да повърнеш. Ще надебелееш до деветдесет килограма за нула време.

— Пфу! Пфу! — започна да плюе Джеси и изпопръска пердетата с портокалов сок. — Пфу! В чашата има разни неща!

— Да, скъпа. Нарича се пулп. Това е част от портокала — обясни Шарън спокойно.

— Прясно изстискан е — каза Сиг през стиснати зъби, за да избегне мозъчен кръвоизлив. — Барни, би ли донесъл малко книжни салфетки и бутилка сода? — извика тя, като все пак съумя да не се разпищи. — Ще избърша лицето ти и ще взема сока — каза на племенницата си.

Джеси започна да скимти. Тогава, за изненада на Сиг, майката на Джеси също започна да скимти. Сиг и Брус се обърнаха към Шарън и после се спогледаха изумени. Сиг повдигна вежди, което по целия свят означава „Какво става?“. Брус сви рамене в отговор: „Кой знае?“. Дори Джеси престана да плаче и погледна майка си. Сиг забрави пердетата и навъсено седна до Шарън на канапето.

— Какво има, Шари?

— Знам, че искате мама да дойде да живее при нас. Затова е цялата работа. Знам го! Само че не може да дойде, просто не може! — Разрида се. — Нямаме къде да я сложим. Не можем да й дадем кола. Барни използва свободната стая за кабинет, докато си намери нова работа, а и на мен самата ще ми дойде твърде много.

Шарън продължи да плаче и вдигна края на кашмирената покривка, за да избърше сълзите си.

— Знам, че ще се опитате да ме убедите, но няма да се съглася. Просто не мога. Не мога да я оставя да живее при Джеси и Травис — изхленчи тя. Затършува в издутата си чанта, за да намери помпата за дишане. Когато се разстроеше, винаги посягаше към лекарството против астма. — Миналия път, когато беше при нас, трябваше да се подложим на шест двойни сеанса при семейния психотерапевт. Знаете ли колко струва? — Шарън избърса носа си в покривката, а Сиг трепна. — Травис сънуваше кошмари всяка нощ. Мисли, че думата „на-ни“ е ругатня. А Джеси онемя.

— Е, това би било облекчение — промърмори Брус. — Струва си усилията.

Барни дойде във всекидневната отново. Твърде късно — Джеси бе избърсала устата и езика си с другия край на кашмирената покривка. Риданията на Шарън станаха по-силни и бурни. Тревогата на Сиг сега се разпредели по равно между сестра й и покривката. Потупа месестото рамо на Шарън и й подаде салфетка.