Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

— Айра, отивам си. — За Филис не бе лесно да съобщи новината на съпруга си от четирийсет и седем години, но го направи. Винаги бе казвала истината. През целия й живот хората я наричаха „груба“, „безчувствена“, „трудна“, но в действителност тя само бе честна. — Не издържам, Айра — каза му тя. — Знаеш, че никога не съм харесвала Флорида. Дойдох тук заради теб, защото ти го искаше. — Замълча. Не искаше да обвинява. Живееха в свободна страна и Айра не я бе довел насила. — Да, винаги си ме подкрепял — призна тя. — Да бъдем честни: ти печелеше парите, така че съм ти задължена. Само че ти се пенсионира, не аз. Не бях готова да се пенсионирам. Ти обаче даде ли ми избор?

Айра не каза нищо. Разбира се, тя и не очакваше. Истината бе, че през четирийсет и седем годишния им брак той не бе говорил много. Въпреки това, благодарение на някаква брачна осмоза, тя винаги знаеше какво мисли по даден въпрос. Сега си даде сметка, че вълната на неодобрение, която очакваше да почувства, не се материализира. Това означаваше или че Айра се цупи, или че изобщо не я е чул. Замълча. Дори за нея, която всички смятаха за устата през целия й живот, дори за нея бе трудно да каже това. Но трябваше да се каже.

— Ти не им обръщаше достатъчно внимание, Айра. Имаше нужда от мен във фирмата и аз правех каквото трябваше. Децата обаче имаха нужда от нас. Не мисля, че им дадохме достатъчно от себе си, Айра. Нещата с тях се объркаха. Шарън с Барни… Сюзън неомъжена… и Брус! — Филис замълча и прехапа устни. Имаше някои неща, които е по-добре да останат неизречени. — Не искам да те упреквам, но не мисля, че те те имаха, Айра. Плащаше за най-добрите училища, но те не се научиха как да живеят. Не знаеха кое е важно. И мисля, че се нуждаят от майка си. Смятам да се грижа за децата, Айра. Тогава не бях достатъчно добра майка, но сега мога да опитам да поправя нещата.

Филис въздъхна дълбоко. Слънцето беше безмилостно и тя си помисли за кожния рак, който се бе появил на плешивата му глава. Тя трябваше да носи шапка, но не понасяше шапки, слънчеви очила или каквито и да било допълнителни финтифлюшки, с каквито се разнасяха хората във Флорида — козирки, балсами за устни, очила, шапки. Кой имаше време? Флорида приличаше на рай, но всъщност бе смъртоносна.

— Айра, Денят на благодарността беше непоносим. Ядене на пуйка в ресторант вчера и обаждането на децата само по задължение. Що за празник беше това? Не беше добре за тях, не беше добре и за мен. Беше потискащо, Айра.

Филис не беше суетна, но лъжеше за възрастта си.

— Седемдесетият ми рожден ден е на дванайсети, Айра. Това ме плаши. След това идват Ханука, Коледа и Нова година. Няма да оцелея, ако опитам да направя всичко това тук. Разбираш ли?

Нищо. Никакъв отговор. Филис си каза, че не би трябвало да се изненадва. Винаги говореше тя, той само слушаше. Поне на времето слушаше. Във Флорида, през последните няколко години, сякаш се бе затворил в себе си. Неговият свят беше голям колкото кухината на гръдния му кош и болестта, настанила се в нея. Филис се грижеше да си взема хапчетата, следеше да спазва диетата, а той правеше упражнения. Разговори обаче? Лукс. Филис въздъхна пак. Какво очакваше?

Обърна му гръб и избърса влагата от очите си. Не беше ревла. Беше нелепо да се поддаваш на чувствата. Знаеше го и гневно си заповяда да престане. Пак се обърна.

— Няма да си сам тук — каза тя. — Айрис Блумбърг е ето там, до върбата, Макс Фигълбом също не е далече. — Замълча за момент. — Знам, че не понасяш Силвия, но тя ще идва всяка седмица да ти чисти.

Нямаше какво повече да се каже. С Айра имаха добър брак. Някои хора я смятаха за прекалено напориста, пряма, егоцентрична. Айра — не. Той обаче грешеше, защото тя наистина беше такава. Човек не би могъл да стане на шейсет и девет, размишляваше тя, без да научи поне малко за себе си. Освен ако не си дебелоглава или мъж. Айра, мъжът, така и не разбра и не научи нищо за нея, нито пък за себе си. От друга страна, какво пък толкова можеше да се научи за един мъж?

Мъжете или имат работа, или нямат, или мамят, или не, или те очароват или не. Преди да се пенсионира Айра беше счетоводител — преди близо десетилетие. Беше добър човек. Работеше и носеше заплатата си у дома, не лъжеше и не очароваше. Но я харесваше. Ако не я бе разбирал, поне й се бе наслаждавал. И й бе дарил три прекрасни бебета.

Филис се замисли за Сюзън, Брус и Шарън. Бяха толкова прекрасни, великолепни. Чудно как бебетата израстват и стават също толкова несъвършени, колкото останалите възрастни.

Тръсна глава и прогони страничната мисъл. С възрастта, слава богу, не бе загубила паметта си. Напротив, спомняше си твърде много неща, твърде често.

— Така че, както и да е, Айра, надявам се решението ми не те стряска. Знаеш, че мразя това място. Тук има само туристи, стари евреи и бачкатори. Трябва да те напусна. Става дума за душевното ми здраве. — Каза го, макар и да си даваше сметка, че за Айра това не беше приемлив претекст. „Кога стана нормална?“ — бе един от въпросите, които й задаваше често. Въпреки тази шега и двамата знаеха, че тя е гласът на разума.

— Не съм казала на децата. Знам, че ще се разстроят, но не мога да живея само за тях или за теб, Айра.

Филис се наведе и взе едно камъче от земята до гроба. Отиде до надгробната му плоча и го пусна на купчинката при другите, останали от предишни посещения — нейни или на децата. Кой щеше да идва на гроба сега? Единствено приятелката й, Силвия Кац? Пазачът на гробището, на когото винаги даваше по пет долара, когато дойдеше? Който и да е, тя знаеше, че Айра няма да одобри.

— Айра, трябва да го направя. — Взе чантата си и се приготви да тръгва. — Ще умра, ако остана още малко.

Буквално всеки ден в продължение на девет години и три месеца Айра и Филис Герономос се бяха разхождали по асфалтовата ивица по крайбрежието, която всички в Дания, Флорида, наричаха „Широката алея“. Сега, след смъртта му преди близо две години, Филис продължаваше да се разхожда по-скоро по навик, отколкото, защото имаше желание. Днес, Черния петък, денят след Деня на благодарността, хубавото време не съответстваше на настроението й, макар и да се чувстваше по-добре след разговора с Айра. Морето, карибско синьо, й намигна, когато излезе от сенчестия участък на алеята и тръгна по правата част, която водеше към естрадата за оркестъра, бутиците за евтини бански костюми и фланелки, закусвалните и мръсните ресторанти. От другата страна на асфалта рязко контрастираше ивицата девствено чист пясък, който пресрещаше водата. Никой, дори най-смахнатите плажуващи, не бе дошъл тук толкова рано. Алеята вече бе поръсена с пешеходци — десетки хора на повече от шейсет и пет, за които бе невъзможно да спят след пет сутринта и правеха утринното си раздвижване преди жегата да е станала непоносима.

Филис не знаеше защо се разхожда сега. Правеше го с Айра, защото беше нужно — при инфаркта и стеснените му кръвоносни съдове той трябваше да поддържа кръвообращението си, да не допуска наднормено тегло и появата на течности в дробовете. Айра не би се разхождал без нея, така че всяка сутрин тя ставаше и изминаваше петте километра до паркинга и петте километра обратно, покрай заведението на Хауард Джонсън, покрай палмите и евтините мотели, чак до хотел „Калифорнийска мечта“. След това се прибираха.

Сега мина покрай парка „Пайнхърст“ и, както обикновено, видя там да чака Силвия Кац, седнала на алуминиев стол, с вездесъщата си огромна черна лачена чанта, кацнала в скута й. Силвия Кац беше на седемдесет и пет, а може би и повече, макар че не го признаваше. Беше закръглена, ниска, с оредяла коса. Носеше я тупирана и боядисана в червено — отровния червен цвят на черешките, които слагаха върху храната в лошите китайски ресторанти наоколо. Беше от Куинс — Кю Гардънс — и бе прекарала последните петнайсет години от брака си тук. Не беше нито умна, нито остроумна, но беше лоялна и търпелива — най-доброто в областта на приятелството, което Филис бе успяла да постигне в момента. Приятелите й бяха измрели или изчезнали в диаспората на старците.

— Може ли да се разхождам с теб? — попита Силвия, както винаги.

— Живеем в свободна страна — отговори Филис и сви рамене, за да завърши сутрешния ритуал както обикновено.

Силвия Кац се надигна от стола и прекрачи бетонната оградка, която отделяше парка от простолюдието по алеята. Известно време вървяха мълчаливо и единственият звук, който чуваха, беше тътренето на сандалите на Силвия и триенето на чантата в шортите й. Филис многократно я бе умолявала да остави чантата и да си купи чифт маратонки като всички други. Силвия не желаеше. Не можеше да се разбере дали мразеше промените или не желаеше да похарчи тези пари. Филис сви рамене. Какво значение имаше, че Силвия мъкне чанта и влачи краката си? Така ходеше по-бавно. Голяма работа. И без това не бързаха за никъде.

— Казах на Айра — обяви Филис.

— Мислиш ли, че се е разстроил? — попита Силвия.

— Откъде да знам? — Филис чу как в гласа й се прокрадва раздразнението, което Силвия често я караше да изпитва. — И когато беше жив, човек трудно би могъл да каже дали изобщо чувства нещо. В болницата, когато дробовете му бяха пълни с течност, не се оплакваше.

Минаха покрай естрадата, която сега беше пуста, ако не се брои плакатът, който обявяваше концерта на някакъв суинг оркестър същата вечер. Веднъж седмично алеята се изпълваше от танцуващи двойки. Силвия, чийто съпруг я бе изоставил преди няколко години след двайсет и една години брак, идваше редовно и гледаше, здраво стиснала в скута си черната лачена чанта. Бе канила Филис многократно и Филис неизменно бе отказвала. Силвия не забелязваше и продължаваше да я кани.