— Обади ли се на Шарън? — попита брат си.

— Наистина не разбираш. Не си правя труд да й се обаждам за добрите новини… не че напоследък е имало много такива. — Брус, на своя край на телефонната линия, огледа неугледния си тухлен апартамент. Двете стаи, макар и да бяха уютни и спретнати, съдържаха не само всичките му земни богатства, но и остатъците от целия му бизнес — серията поздравителни картички за хомосексуалисти, които бе произвеждал и продавал, преди партньорът му да избяга с повечето пари миналата година. Сезонът не вървеше така добре, както се бе надявал. Наистина, той едва бе започнал, но вече започваха да му връщат партиди от магазините в Гринидж Вилидж. Обратният Дядо Коледа не се продаваше според очакванията му. Брус въздъхна. Сиг продължаваше да жужи в ухото му. Обожаваше по-голямата си сестра, макар че понякога тя ужасно обичаше да се налага, особено когато беше уплашена. Прекъсна бърборенето й:

— Сиг, ако се обадя на Шарън, а няма да го направя, тя чисто и просто ще ми каже, че нейното положение ще е още по-лошо, отколкото нашето. Тя винаги е по-зле. — Брус въздъхна пак, този път с пухтене. — Знам, че това е синдромът на средното дете, но човек би си помислил, че на трийсет и седем би трябвало да го е преодоляла.

Шарън беше тяхната разочарована и разочароваща сестра — четири години по-млада от Сиг и само година по-голяма от Брус, но изглеждаше два пъти по-стара от него. Беше се занемарила — не само наднормените килограми, но и посребрената й коса, която изглеждаше с десет години изостанала от модата, впитите дрехи, с които не би минал метър дори кльощав янки от Кънектикът и най-вече успоредните, увиснали в двата края дъгообразни линии, които описваха очите, устата и раменете й.

— Трябва да се обадим на Шарън — каза Сигорни, без да обръща внимание на брат си. — Само двамата няма да се справим.

— Е, да, тя е по-голяма от двама ни заедно. — Брус се засмя. — Не че ще имаме някаква полза от нея.

Сиг знаеше за какво става дума. Брус трудно изтърпяваше Шарън, а самата тя изпитваше съжаление към дебелата си, скимтяща, объркана по-малка сестра. Може би, защото Шари я караше да се чувства виновна. Може би, защото Сиг бе успяла. Независимо от причината, сега нямаше време да слуша обичайните заяждания на Брус.

— Аз ще й се обадя — каза тя. — Можем ли да се срещнем тук в събота? Давам предколеден обяд за първокласните си клиенти в единайсет. В неделя с остатъците ще посрещна второкласните. В три, събота, е окей.

— Ей, не си създавай главоболия. Ние какви сме… третокласни клиенти?

Сиг знаеше, че е обиден, защото не бе поканила него и Тод. Брус не знаеше колко зле върви собственият й бизнес напоследък, а тя бе твърде горда, за да му каже. Освен това се чувстваше неудобно заради малките икономии, които беше принудена да прави — например, с една поръчка от фирмата доставчик да осигури необходимото и за двата обяда. Осемдесетте години обаче бяха минало и тя не можеше да си позволи Тод и Брус да отблъскват клиентите и да развалят плановете й.

— Ще дойда — съгласи се Брус накрая. — Само че не можем да направим кой знае какво. — Започна да рецитира напевно: — Розата червена е, кокошката перната, ако мислиш, че ще й попречиш, нямаш ум в главата.

— Не е за чудене, че не ти потръгна с картичките. — Сиг можа да отговори само това. — Затварям и ще се обадя на Шарън.

— Добре, поне не допускай да дойде Барни — каза Брус умолително, победен. Барни не беше само неуспелият съпруг на Шарън — освен това бе и самохвалко. Беше едър, с цилиндричен гръден кош и плешив. Брус и Сиг обаче не понасяха факта, че не бе успял да се задържи на нито една работа, с която се бе захващал, като в същото време караше Шарън да се чувства пълна неудачница. Барни беше от хората, които са в състояние на чашка да разясняват на някой кардиохирург новата техника, за която са чели в случайно попаднало им научно-популярно списание. С една дума, беше задник.

Сега бе ред на Сиг да въздъхне.

— Ще опитам да сме само ние, но напоследък Шарън не шофира. Когато се наложи да мине по мост, я обземат пристъпи на страх.

— О, стига. Шарън страда от фалшива агорафобия. Просто я мързи да кара в града. Или се опитва да си издейства разрешително за паркиране за инвалиди. Пълен фалш.

— Брус, това не е истина.

— О, Сиг, Сиг. Сиг! Животът понякога има нужда от украшения.

— Боже мой! Говориш точно като майка ни тогава.

— Не е така.

— Така е.

— Започна се — пропя Брус.

Сиг замълча и преглътна необходимостта да му каже, че вината е негова.

— Прав си — призна тя. — Добре. Събота, в три. Сега ще се обадя на Шарън.

— Доскоро. Не ми се ще да съм на твое място — пусна фалцета си брат й и тя затвори.



Сиг остана няколко секунди в средата на безупречната си всекидневна. Знаеше, че не бива да го прави, но тоалетната масичка в спалнята й я привличаше неудържимо. Огледа стаята и красивата мебелировка. Трябваше да продаде апартамента, нямаше никакво съмнение. Изоставаше с плащанията за поддръжка и председателят на жилищната кооперация вече я гледаше накриво, когато го засечеше във фоайето.

Клиентите й намаляваха, комисионните й спадаха, бе принудена да продава от акциите си. Добре дошла в новото десетилетие. Сиг бе направила всичко възможно, за да намали разходите си — не беше използвала кредитните си карти от месеци, плащала бе сметките за електричество и вода навреме, давала бе пари само за най-необходимото. Не беше достатъчно. Бизнесът бе намалял застрашително и ако продадеше акциите си сега, щеше да загуби много и да отреже възможностите си за бъдещето. Просто трябваше да продаде апартамента.

Този апартамент обаче беше нещо повече от актив — беше нейното убежище. Може би, защото смяташе, че майка й никога не й бе създала дом. Както Филис често казваше: „Ще съм доволна, дори да живея в мотел и нещата ми да се побират в един куфар“. Дори само мисълта караше Сиг да потрепери. Освен това апартаментът бе видим признак за успех, нейна сигурност, място, където можеше да се прибере след уморителните и рисковани операции с чуждите пари, за да си ближе раните. Беше красив. Беше съвършен, а тя трябваше да се примири с факта, че не може да го поддържа и се налага да го продаде. Парите щяха да се изпарят по-бързо от добър парфюм от отворено шишенце и тя щеше да стигне до отчаяние. Или, още по-лошо, щеше да заживее в апартамент във Форт Пий, Ню Джърси.

Сиг се погледна в огледалото, защото знаеше категорично, какво ще трябва да направи. Това, което видя, не й хареса. Беше ли прав Брус? Че тя не само остарява, но и се вкисва? Това в ъгълчетата на устата й нови бръчки ли бяха? Вгледа се по-внимателно. Тогава очите й се спряха на отражението й в едната странична част на тристранното огледало. За момент меката извивка на брадичката й напомни за… какво? Сбръчкваше се, разлагаше се, вехнеше. Бе тръгнала по пътя на всяка плът. Потрепери. Но не само възрастта я караше да трепери. Беше заприличала на… майка си.

Сиг помръдна главата си, но светлинният ефект или ъгълът вече го нямаше. Боже, щеше да остане сама. Нямаше да има дори утехата да ядосва и да бъде ядосвана от три деца. Сълзи на самосъжаление и нещо друго — по-дълбока тъга — се появиха в очите й. Наистина остаряваше, но освен това се вкисваше. Мисълта за Филип Норман я натъжи. Сиг знаеше, че той не е гений, но пък беше представителен, бе постигнал значителен успех — ако подобно нещо би могло да се каже за фирмен адвокат — а топлотата му към нея донякъде компенсираше собствената й студенина. Беше приятно да се чувства желана, а Филип изглежда искаше брак и дете. От нея се искаше поне да направи компромис — да се откаже от идеята за духовен приятел, за да има приятел, партньор и семейство. Започваше обаче да вярва, че Филип бе нещо по-малко от приятел — беше празен костюм. Той и всички останали празни костюми и лоши момчета преди него накараха устните й да затреперят. Изглеждаше гадно и се чувстваше още по-зле.

Не че не се бе опитвала да си намери някого — някого, с когото да се установи, за когото да се омъжи. Дори да създаде семейство, ако не е твърде късно. Майка й се държеше така, сякаш самата Сиг не желаеше това да се случи. Истината бе, че просто нямаше мъже, които да проявяват интерес. Въпреки добрата й прическа, видимия успех, добре сложения грим, костюмите „Армани“ — или може би заради тях — Сиг не бе в състояние да си спомни кога за последен път някой мъж бе показал интерес към нея. Истината бе, че нямаше избор, освен Филип. Е, да, би могла да има връзка с всеки от по-интересните, но дълбоко женени мъже, с които работеше, но тя не беше като героинята на Глен Клоуз от „Фатално привличане“. Не смяташе да краде съпрузите на другите жени. А освен съпрузите на другите жени, кой я бе поглеждал напоследък? Момчето от фирмата за доставки? Операторът на асансьора? Жените, прехвърлили трийсет и пет ставаха невидими. Губеше всичко и го губеше бързо.

Взе червилото, за да придаде малко цвят на устните си, но ръката й замръзна във въздуха. Защо да си правя труда, помисли си. Защо да оцветявам? Губеше, беше загубила. Цветът на младостта, намекът за плодовитост, който привличаше мъжете и им въздействаше дори подсъзнателно, изчезваше. Може би мъжете на нейната възраст търсеха по-млади момичета не само заради вида им, но и заради хормоналното послание, което изпращаха — че могат да износят децата им. Че могат да демонстрират пред света тяхната мъжественост с набъбналите си гърди и издути кореми. Цикълът й все още беше редовен. Още колко време обаче щеше да е така? Тя не беше за разплод. Цветът на младостта си бе отишъл и тя щеше да остарее сама.