Не че Филис не обичаше музиката, освен може би тази петък вечер, когато на плаката бе написано, че първият оркестър за сезона ще свири весели мелодии. Имаше нужда от печени кестени колкото от меланома. Обикновено обичаше да слуша музика. Сега обаче музиката я правеше неспокойна и тъжна. Някак си Силвия можеше да седи отстрани и да се чувства добре, но за Филис бе болезнено да си дава сметка, че никога вече няма да танцува. Хората танцуваха на алеята и след това, сякаш само след миг, бяха мъртви, изчезваха. Все едно бяха отдолу, заровени в пясъка. Филис потисна една въздишка. Айра не си падаше по танците. Тя, някак си, се бе отказала отдавна. Беше нелепо да мисли за това на нейната възраст, но в музиката имаше нещо, което влизаше под кожата й и не й позволяваше да седне — без да съжалява, без да чувства каквото и да било — заедно със Силвия.

— Идваш ли довечера? — попита Силвия, предсказуема като банков скандал на републиканците.

— Не мога — отговори й Филис. — Канена съм на вечеря в Бъкингамския дворец.

— Не се шегувай с мен — укори я Силвия, но в гласа й имаше достатъчно съмнение, за да знае Филис, че може.

— Бети е много нещастна — продължи Филис. — Децата й я разочароваха. До едно. Казах й: „Бети, децата са за това“. Довечера ще поприказваме за тези неща. Знаеш ли, говори се, че Едуард е като моя Брус. „Лява резба, дясна резба — казах й. — Почакай малко да си намери някоя фуста и да се установи.“

— Принц Едуард е като твоя Брус? — попита Силвия, снишила глас.

— Събуди се и вдъхни нитроглицерина — каза Филис на приятелката си, която имаше проблеми със сърцето.

— Каква трагедия — зацъка с език Силвия. — И в такова семейство.

— Има го и в моето — тросна се Филис. — Какво сме ние? Помия? В това няма нищо лошо.

Имаше предостатъчно, според Филис, според Сюзън и Шарън също, но не беше ничия работа да го изтъква, освен нейна.

Ако Филис вземеше Силвия насериозно, трябваше да се обиди. За щастие, тя знаеше колко нелепо би било да се обиждаш от приказките на Силвия. Тази жена имаше силно телосложение, добро сърце и слаб ум.

— Чух, че Кралицата майка била оперирана от рак на дебелото черво — каза Силвия тихо. — Като моя Сид. — Последното десетилетие, преди Сид да я напусне, Силвия се бе справяла не само с болното си сърце, но и с рака на Сид. — Представяш ли си? Всичките тези градински увеселения! — Нямаше логична връзка, но Силвия не обърна внимание. Кой би могъл да каже как работи мозъкът на Силвия?

Стигнаха до края на алеята и, както винаги, Силвия трябваше да докосне бетонния стълб, побит в асфалта, за да не влизат автомобили.

— Какво ще стане, ако поне веднъж стигнем до края на алеята и ти не докоснеш стълба? — попита Филис.

— Всички го докосват — отвърна Силвия. — Трябва да го докоснеш.

— Не, не трябва. Аз не го правя.

— Ти. Ти си различна.

— Сериозно? Кажи ми нещо, което не знам.

Филис въздъхна. Различна — добре. Проблемът бе, че това означаваше самотност. Не знаеше откога бе самотна. Със сигурност дълго преди Айра да умре. След известно време самотата се превръща в част от живота и просто не й обръщаш внимание. В това беше опасността. Все едно да дишаш газ — не го усещаш, а той може да те убие. Във Флорида Филис нямаше истински приятел, който да я разбира и да схваща шегите й. Дори Айра, дълго преди да умре, бе престанал да реагира. Но и никой не разговаря със съпруга си. Какво можеш да кажеш след четирийсет и седем години? „Все още ли харесваш циците ми?“ „Мислиш ли, че трябва да скъся тази пола?“ „Трябва ли да изтеглим войските си от Босна?“

Филис все още можеше да каже много, но кой искаше да слуша? И кой би могъл да каже нещо интересно в отговор? Затова сега се разхождаше по Широката алея със Силвия Кац. Силвия не беше Мария Кюри и не разбираше и половината от това, което й говореше, но поне не се обиждаше от шегите й.

Повечето жени, които Филис познаваше, се обиждаха. Трябваше да го признае — наистина имаше голяма уста. Открай време. И ако успяваше да обиди повечето жени тук, във Флорида, на свой ред те я отегчаваха. Говореха за рецепти, внуци, пазаруване, пак рецепти. Отегчаваха я до смърт. Силвия бе нещо като облекчение. Никакви деца, никакви рецепти, никакви усложнения.

Филис проявяваше интерес към собствените си деца, но не обичаше да се хвали с тях. Проявяваше интерес, защото бяха интересни, а не защото бяха нейни. Сюзън беше брилянтна, Брус беше забележително остроумен, а Шарън… е, нямаше как да не признае, че Шарън приличаше на баща си. Въпреки всичко ги обичаше. Както кралица Бети би трябвало да обича потомството си. Това не означаваше, че одобрява поведението им или пък че те одобряват нейното.

— Значи през празниците ще си с децата. Това е хубаво. — Прозвуча тъжно. — Хубаво е и за тях. — Силвия замълча за миг. — Знаят ли, че отиваш при тях? — попита тя.

Филис мълчеше.

— Не си им казала, така ли? — попита Силвия с укор.

— Още не — призна Филис.

— Трябва да го направиш. Трябва — каза Силвия. Собственият й син бе отказал на поканата й за Деня на благодарността, не бе поканил и нея. — Ако не им кажеш ти, ще го направя аз.

— Да не си посмяла — предупреди Филис.

— Кога ще им кажеш?

— За следващия Пурим — отговори Филис и отвори портичката на парка „Пайнхърст“, за да мине приятелката й.

Две

— Шегуваш се.

— Ще ти се.

— Хайде стига — каза Сиг Герономос пренебрежително. — Това е поредната празна заплаха. Едно от смахнатите неща, които говори, за да ни разиграва за нищо. Помниш ли как си кореспондираше с онази азиатка, за която искаше да те омъжи по обява?

— Сега не се шегува — увери я Брус, брат й. — Тод, ела тук и й кажи, че е истина.

Брус не живееше с Тод, но прекарваха доста време заедно. Винаги, когато Сиг го питаше дали е сериозно, той отбягваше отговора.

— Брус има доказателство — извика Тод в слушалката.

— Какво доказателство?

— Дала е на госпожа Кац камъшитената поставка за списания.

— Поставката за списания? О, Боже! — Сюзън Герономос, понастоящем известна на приятелите и сътрудниците си в бизнеса като Сигорни, без да иска изпусна телефонната слушалка. Тя се удари толкова силно в гранитния плот, че брат й, Брус, трепна от другата страна на линията.

— Какво беше това? Удари ли се?

— Ще ми се. — Сигорни отново бе овладяла телефона. Сега трябваше да овладее себе си. Не й се вярваше, че всичко това се случва наистина… нищо не би могло да е толкова лошо, колкото изглежда… отсъствието кара сърцето да се привързва… твърде много готвачи. Престана. Изглежда полудяваше. Не би могло да е истина. Коледа и майка й идват едновременно? Вече би могла да извади бръснарските ножчета. Сиг погледна елегантната си китка критично. — Значи каза, ей така, че дава поставката за списания?

— Колко повече знам от теб! — пропя Брус в слушалката. — Не ми каза мама. Не е заговор. Обади се госпожа Кац.

— Кога?

— Преди двайсет минути.

— Може мама да я е накарала.

— Обадих се на собственика на къщата. Потвърждава. Освен това тази седмица ще има гаражна разпродажба.

— Гаражна разпродажба? Тя няма гараж, за бога.

— Дворна разпродажба, ливадна разпродажба, каквото искаш. Сигорни, да не играем на думи точно сега. Истина е. Какво ще правим?

Сигорни опита да възвърне част от самообладанието си.

— Какво ти каза госпожа Кац? Точно. Дума по дума.

— Че мама напуска Флорида завинаги. Че взема нещата си и се мести в Ню Йорк. Днес си купува билет. Иска да пристигне в сряда.

— В сряда! Това е само след шест дни!

— Ммм. Умееш да броиш, Сиг. Затова печелиш толкова пари. Всъщност, дните са пет, ако не броим…

— Не бъди толкова педантичен, Брус. И сарказмът никак не е уместен точно сега. След сряда на плещите ни ще легне повече, отколкото можем да понесем. — Сигорни забарабани по плота. Майка й отново да живее в Ню Йорк. Да й се обажда. Да гледа в шкафовете й. Да коментира. Да критикува. Боже! Страхът стегна гърдите й като сутиен. — Брус, това е краят на живота такъв, какъвто го познаваме. Как можем да я спрем?

— Хммм. — Замълча и се замисли. Брус беше умен. Може би щеше да измисли решение. — Какво ще кажеш за малко пластичен експлозив в багажното отделение? Ще лишим от живот множество невинни хора, но пък, както знаем, това е малка цена.

— Брус!

— Хайде стига, Сиг. Това ще е милостив акт. Хората обичат трагедии по празниците. Така има какво да гледат по телевизията. Така приемат по-леко трагедиите, които се разиграват под собствените им коледни елхички.

— Амин, братко — извика Тод някъде встрани. Тод бе възпитан като баптист южняк в Тулса, Оклахома, след това бе избягал в Ню Йорк, за да стане фотограф агностик.

— Брус! — Сигорни се насили да издиша въздуха от дробовете си, докато едновременно с това гледаше безупречния син таван на кухнята си за седемдесет и пет хиляди долара. Нейният дом, нейният прекрасно обзаведен, луксозен и удобен дом, бе нейният пристан, убежището, в което царуваше съвършенството. Той я успокояваше както нищо друго. Пое дълбоко въздух. Погледът й спря върху едва забележимо очертание. Пукнатина ли беше това, точно в ъгъла? Нима боята вече си отиваше, въпреки уверенията на Дуарто, че четиринайсетте нанесени на ръка пласта ще издържат поне десет човешки живота? Взе химикалката, започна да си отбелязва, че трябва да му се обади и едва тогава си даде сметка какво прави. Новината, тази съкрушителна новина бе дошла, а тя пишеше бележка да се обади на дизайнера! Къде бяха стойностите й, приоритетите? Намесваше се отрицанието. По-добре да се съсредоточи.