— И ще бъда — отвърна тя с най-дружелюбния си глас, опитвайки се да не си спомня как се бе събличала за него предния ден. — Имам още петнадесет минути.

Той бе облечен с чиста бяла тениска и поизтъркани джинси. Беше гладко избръснат, а тъмната му коса бе още влажна от сутрешния душ. В разстояние на няколко кратки мига предишния ден тя бе видяла маската да се изплъзва от лицето му, но сега тя отново беше там: мрачен, груб, безчувствен.

— Не искам да идваш тук, когато мен ме няма.

Всичките й добри намерения да бъде уважителна и изпълнителна сякаш се изпариха.

— Стига, Бонър! Всичко, което притежаваш и което си струва да се открадне, е прекалено голямо, за да мога да си го отмъкна просто така.

— Чу какво ти казах.

— Аз пък си мислех, че може би си непоносим само следобедите.

— Не, може да се каже, че съм на денонощен ритъм — отговорът му би трябвало да прозвучи шеговито, но тези безчувствени сребърни очи не позволяваха да се получи такъв ефект. — Къде спа снощи?

— При една приятелка. Защото все пак са ми останали няколко приятелки — излъга тя.

Дуейн й бе забранил да поддържа всякакви контакти, освен най-официалните, с хората от Салвейшън.

Гейб извади чифт жълти работни ръкавици от задния си джоб и й ги подхвърли.

— Използвай ги.

— Мили Боже, трогната съм… — тя притисна ръкавиците към гърдите си и се зарече да не казва нищо повече.

Още преди да е свършил денят, трябваше да му се примоли да й даде аванс и затова не можеше да си позволи да го антагонизира. Но той изглеждаше толкова отнесен докато се настаняваше обратно зад волана, че Рейчъл не успя да се стърпи да не го подкачи.

— Хей, Бонър, знаеш ли, че малко кафе може да ти пооправи настроението. С удоволствие бих направила една каничка и за двамата.

— Аз ще си направя сам.

— Чудесно. Донеси ми една чаша, когато е готово.

Той затръшна вратата и потегли рязко към снекбара, оставяйки я сред облак прах. Задник! Тя напъха изранените си ръце в ръкавиците и отново се захвана за работа, макар всеки мускул в тялото й да протестираше.

Не можеше да си спомни някога да е била по-изморена. Единственото нещо, за което си мечтаеше в момента, бе да легне под някоя сянка и да спи сто години. Не беше трудно да проумее защо бе толкова изтощена: недостатъчно сън и прекалено много тревоги. Тя с копнеж си спомни за прилива на енергия, който обикновено придобиваше с чаша сутрешно кафе.

Кафе… Бяха минали седмици, откакто не бе пила. Обичаше всичко в него: вкуса, аромата, топлината му. Тя затвори очи и само за миг си позволи да си представи как течността се плъзга по езика й.

Взрив от ужасен рок се разнесе откъм снекбара и сложи край на мечтите й. Тя погледна към детската площадка, където Едуард тъкмо се измъкваше изпод бетонната костенурка. След като Бонър бе проявил такова недоволство задето бе дошла по-рано на работа, какво ли щеше да направи, когато забележи Едуард?

Веднага след като бе дошла тук сутринта, тя бе почистила детската площадка от всякакви парчета стъкло и ръждясали тенекиени кутийки от напитки, всичко, с което едно дете би могло да се нарани, след което включи и Едуард в работата, възлагайки му да събира боклуци в една голяма торба за смет. В храстите точно под огромния екран бе оставила запас от храна и вода, както и една плажна хавлия, с която да завие момчето, ако заспи.

— Бас хващам, че няма да успееш да се криеш цял ден от господин Бонър — беше му казала тя.

— Ще успея.

— Хайде да видим — тя го бе целунала и се бе захванала за работа.

Рано или късно Бонър щеше да го забележи и тогава нямаше да е никак приятно. Фактът, че трябваше да крие скъпоценното си дете, сякаш беше нещо отблъскващо, я караше да изпитва омраза към Гейб Бонър. Чудеше се дали е толкова враждебно настроен към всички деца, или просто изпитва антипатия към нейното.

След един час Гейб й пъхна един чувал за смет в ръцете и й нареди да събере боклуците около входа, така че мястото да не изглежда толкова зле откъм пътя. Това бе много по-лесна работа, отколкото събирането на плевели, и тя се зарадва на промяната. След като Гейб влезе вътре, Едуард се присламчи към нея и двамата свършиха работата за нула време.

Тя отново се върна към плевенето, но едва беше започнала, когато с периферното си зрение забеляза близо до нея чифт изцапани с боя ботуши.

— Мисля, че ти казах да събереш боклуците около входа.

Искаше й се да отговори учтиво, но езикът й просто не я послуша.

— Вече е свършено, Коменданте. Всяко ваше желание е заповед за мен.

Очите му се присвиха.

— Влез вътре и започни да чистиш дамската тоалетна, за да мога след това да я боядисам.

— О, получавам повишение! А е едва първият ми работен ден…

Той я изгледа продължително и в този момент й се прииска да има някакъв чеп подръка, с който да запуши устата си.

— Внимавай, Рейчъл! Недей забравя, че поначало не те исках тук.

Преди да успее да отговори, той вече бе заминал.

Хвърляйки крадлив поглед настрани, колкото да се увери, че Едуард я вижда къде отива, тя се отправи към сградата. В едно килерче се намираха пособията и препаратите, които щяха да й бъдат необходими за чистенето, но в момента тя бе много по-заинтересувана от каната с кафе, която беше съвсем близо до нея. Освен ако Бонър не беше много голям кафеджия, изглеждаше, че е направил достатъчно и за двамата, и тя си напълни една пластмасова чашка чак до горе. Не успя да намери мляко или сметана, а кафето беше много силно, но въпреки това тя се наслаждаваше на всяка глътка, отправяйки се с чаша в ръка към дамската тоалетна.

Водопроводните тръби бяха стари и плесенясали, но все още годни за използване. Тя реши първо да свърши с най-неприятната част и започна да почиства кабините, стържейки вече хванали кора мръсотии, за чийто произход дори не й се и помисляше. След малко чу зад себе си приближаването на нечии крака, обути в маратонки.

— Какъв ужас!

— Ти го казваш.

— Спомням си, когато бяхме богати.

— Ти беше само на две годинки. Не би могъл да си спомняш.

— Аха. По стените на моята стая имаше нарисувани влакчета.

Рейчъл бе поставяла сама синьо-белите тапети на ивици, с нарисувани по тях цветни влакчета. Детската и нейната спалня бяха единствените стаи в онази ужасна къща, които бе имала възможността да обзаведе по собствен избор, и тя бе посветила голяма част от времето си на това.

— Аз ще изляза навън — промърмори Едуард.

— Напълно те разбирам.

— Той още не ме е видял.

— Много си ловък, приятелче.

Той се изхили доволно, провря глава навън, за да се увери, че Задника не се вижда наоколо и изчезна.

Рейчъл се усмихна и отново се захвана за работа.

Много отдавна не беше чувала сина си да се смее. Явно му харесваше тази игра на криеница, а и това, че стоеше на чист въздух, бе много добре за него.

До един часа бе изчистила всичките шест кабинки, като междувременно бе проверявала къде е Едуард поне десетина пъти. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Точно зад себе си чу един груб глас.

— Няма да имам никаква полза от теб, ако пак припаднеш. Почини си.

Тя инстинктивно се стегна и се обърна, за да види силуета на Бонър, очертан на входната врата.

— Ще си почина, когато се изморя. Но това още не се е случило.

— Добре, добре. В снекбара има един сандвич и малко пържени картофи за теб. Ако държиш на здравето си, най-добре ги изяж — той се обърна и след малко се чу звукът от ботушите му, изкачващи металните стъпала, които водеха към прожекционната кабина над снекбара.

Тя нетърпеливо изми ръцете си и се отправи към снекбара, където върху барплота бе поставен един плик на „Макдоналдс“. В продължение на няколко мига стоя неподвижно, наслаждавайки се на така познатия аромат, който се носеше от него. Беше работила от шест часа сутринта на празен стомах и наистина трябваше да хапне нещо, но не и това. Беше прекалено ценно.

Оглеждайки се предпазливо за Бонър, тя понесе безценния си товар към скривалището на детската площадка, където я чакаше Едуард.

— Изненада, момчето ми. Днес имаш щастлив ден.

— Макдоналдс!

— Само най-доброто.

Тя се засмя, когато видя как Едуард разкъсва торбичката и се нахвърля върху хамбургера. Докато той ядеше, тя си намаза много тънък слой фъстъчено масло от скритите им запаси върху една филия хляб, сгъна я на две и я приближи към устата си. Беше й много съвестно, че трябва да вземе част от скромните им запаси за себе си. Вече се чувстваше виновна пред детето си по толкова много причини, а яденето от неговата храна я караше да изпитва още по-голяма вина. За щастие не й бе необходимо кой знае колко, за да може да поддържа енергията в себе си.

— Искаш ли малко пържени картофи?

Устата й се напълни със слюнка.

— Не, благодаря. Пържената храна не е здравословна за жена на моята възраст — тя отхапа още един залък от своя сандвич и мислено си обеща, че когато намери петте милиона на Дуейн, никога повече няма да яде фъстъчено масло.

След два часа вече бе приключила с почистването на дамската тоалетна и беше започнала да стърже боята от очуканите метални врати на кабините, когато чу гневен вик.

— Рейчъл!

Какво ли пък бе направила сега? Пред очите й се замержеляха звездички, когато се наведе прекалено рязко, за да остави шпатулата на пода. Вместо да й минава, отпадналостта й ставаше все по-голяма.

— Рейчъл! Ела веднага тук!

Тя се отправи към външната врата. В първия момент слънцето я заслепи, но когато очите й привикнаха с ярката светлина, тя издаде приглушен вик.

Едуард бе провиснал в ръката на Бонър, който го бе хванал за старата му оранжева тениска. Прашните му черни маратонки се поклащаха безпомощно във въздуха, а ризата му се беше събрала под мишниците, откривайки малкото му хилаво тяло и синята мрежа от вени, които прозираха през тънката кожа. Хорс лежеше на земята, точно под краката му.