Сюзън Филипс - Знойни сънища

— Тогава ще си ги купя сам!

— Не, няма. И въобще не се надявай, че тази вечер ще излезеш с онези твои приятели нехранимайковци.

— Просто ще ходим на кино и ти не можеш да ме спреш.

— Не ме лъжи, Боби! Дъхът ти миришеше на алкохол последния път, когато се прибра след подобно излизане. Много добре знам какво правите с твоите приятели.

— Не знаеш нищо, по дяволите!

Едуард погледна към Рейчъл, в очите му се четеше някакво безпокойство.

— Това майката на момчето ли е?

Рейчъл кимна и забърза към края на реда.

— Те не се ли обичат?

— Сигурна съм, че се обичат. Но си имат проблеми, мъниче.

Докато приключваше с пазаруването, тя осезаемо усещаше вниманието, което привлича. А то варираше от объркани погледи, до осъдително мърморене. Макар да не бе очаквала да я приветстват с добре дошла, мащабите на враждебността, с която се сблъска, я разстроиха. Бяха минали три години, но хората от Салвейшън, Северна Каролина, не бяха забравили нищо.

Докато заедно с Едуард вървяха покрай пътя, носейки скромните си хранителни запаси, тя се опитваше да проумее поведението на Боби Денис спрямо нея. Двамата с майка му явно не се разбираха добре, затова тя се съмняваше, че неговата реакция е просто отражение на чувствата на Керъл. Освен това неговата враждебност изглеждаше някак си по-персонална.

Тя спря да мисли за Боби в момента, в който видя по пътя да се задава някаква огромна кола с регистрационен номер от Флорида, и вдигна красноречиво ръка. Някаква вдовица от Клиъруотър, шофираща вишневочервен краун виктория, спря и ги закара обратно до киното. Когато слизаше от колата, Рейчъл стъпи накриво и изтънелите каишки на десния й сандал се скъсаха. Сега вече тези сандали не можеха да се поправят, което означаваше, че й остават един-единствен чифт обувки. Още една загуба.

Едуард заспа малко преди девет часа. Тя седеше боса върху багажника на импалата, беше наметнала раменете си със стара плажна хавлия и се беше втренчила в старото списание, което я бе накарало да се върне обратно тук. Внимателно го разгърна, включи фенерчето, което носеше със себе си, и се загледа в лицето на по-стария брат на Гейб, Кал, който я гледаше от една снимка.

Макар доста да си приличаха, острите черти на Кал бяха смекчени от почти глуповат вид на щастие и тя се зачуди дали за това заслуга имаше съпругата му, привлекателна руса жена, която също бе на снимката до него. Бяха фотографирани в старата къща на Рейчъл, една огромна и доста претрупана резиденция в другия край на Салвейшън. Тя бе конфискувана от федералното правителство, за да се покрият неплатените данъци на Дуейн, и бе стояла празна, докато не я бе купил Кал заедно с обзавеждането по случай сватбата си.

Снимката бе направена в някогашния кабинет на Дуейн, но не сантименталността бе привлякла вниманието й върху нея. Истинската причина бе обектът, който бе забелязала във фона на фотографията. Поставена върху книгите, точно зад главата на Кал Бонър, се виждаше една малка кожена ракличка, обкована с желязо. Размерите й не надвишаваха тези на половин хляб.

Дуейн бе купил тази кутийка преди около три години и половина от търговец, който държеше в тайна скъпите покупки на нейния съпруг. Дуейн я бе харесал, защото навремето била принадлежала на Джон Ф. Кенеди — не че Дуейн бе някакъв почитател на Кенеди, той просто обичаше всичко, което по някакъв начин би могло да се свърже с живота на богатите и известните. В седмиците преди смъртта му, докато примката на правосъдието се стягаше все повече около врата му, тя често го бе засичала да се взира в кутията.

Един следобед й се бе обадил от някакво малко летище на север от града и с паникьосан глас й бе съобщил, че всеки момент ще го арестуват.

— Аз… аз си мислех, че разполагам с повече време — бе казал той, — но те ще дойдат да ме приберат от къщи тази вечер, затова трябва да напусна страната. Рейчъл, та аз не съм подготвен за това! Доведи ми Едуард, за да се сбогувам с него, преди да замина. Трябва да кажа сбогом на сина си. Трябва да направиш това за мен!

Беше усетила отчаянието в гласа му и знаеше, че се страхува, че тя няма да изпълни молбата му поради неодобрението й на начина, по който той бе игнорирал тяхното дете. Като се изключи телевизионното предаване на кръщенето на Едуард, което се бе превърнало в най-гледаното предаване в историята на храмовото духовенство, Дуейн не бе проявил почти никакъв интерес към ролята си на баща.

Нейното разочарование от съпруга й бе започнало малко след като се ожениха, но едва когато забременя, тя откри размерите на неговата поквареност. Той бе оправдавал своята алчност, казвайки й, че трябва да накара света да види богатствата, които Бог изсипва върху вярващите. И въпреки всичко тя не можеше да му откаже това, което може би щеше да бъде последната му среща със сина си.

— Добре. Ще дойда възможно най-бързо.

— И освен това… искам да взема нещо от къщи със себе си, за спомен. Вземи със себе си и раклата на Кенеди. Също и Библията ми.

Тя можеше да разбере за Библията, тъй като знаеше, че това е подарък от майка му, когато е била на смъртно легло. Но Рейчъл вече не бе наивното момиченце от вътрешността на щата Индиана, за което той навремето се беше оженил, и заръката му за раклата на Кенеди веднага я направи подозрителна. Нямаше и следа от поне пет милиона долара от духовенството на „Храма“ и едва след като счупи малката медна ключалка и се увери, че раклата е празна, тя реши да изпълни желанието му.

Беше шофирала с бясна скорост по планинските пътища заедно с двегодишния Едуард, който бе завързан в своето столче и съсредоточено смучеше ухото на Хорс. Библията, някога принадлежала на майката на Дуейн, лежеше на седалката до нея, а малката кожена ракличка бе поставена на пода на колата. Когато пристигна обаче, вече бе прекалено късно, за да се види със съпруга си.

Органите на реда бяха решили да не чакат до вечерта, за да го арестуват, и, действайки по сигнал, местните полицаи заедно с шерифа на областта се бяха отправили към летището. Но Дуейн бе забелязал приближаването им и бе излетял. Двамата заместници на шерифа я накараха да излезе от мерцедеса и конфискуваха всичко, дори и детското столче на Едуард. След което единият от тях я закара до вкъщи с полицейска кола.

Едва на следващата сутрин тя научи, че съпругът й е загинал при самолетна катастрофа.

Не след дълго бе принудена да освободи къщата, като не й разрешиха да вземе със себе си нищо друго, освен дрехи. Това бе и първият й урок, колко жесток може да бъде светът към вдовицата на един телеенвагелист мошеник.

Не бе виждала раклата на Кенеди оттогава, допреди пет дни, когато случайно бе попаднала на снимката на Кал Бонър и съпругата му в списанието Пийпъл, забравено върху една автоматична пералня. В продължение на три години тя се бе чудила каква е била съдбата на тази ракла. Когато бе счупила ключалката, тя бе хвърлила само един бегъл поглед на вътрешността на кутията. Но впоследствие си бе спомнила колко много тежеше на пръв поглед малката ракличка и се запита дали не беше с двойно дъно. А може би под меката зелена подплата лежеше ключ за някой банков сейф?

Придърпвайки старата плажна хавлия по-плътно към раменете си, за да се предпази от нощния хлад, тя изпита някаква горчивина. Нейният син спеше на задната седалка на една бричка, след като бе вечерял филия, намазана с фъстъчено масло, и презряла круша, а в същото време някъде се губеха пет милиона долара. Това бяха пари, които й принадлежаха.

Дори и да платеше на всички кредитори на Дуейн, пак щяха да останат няколко милиона и тя възнамеряваше да използва тези пари, за да купи сигурност за сина си. Вместо за яхти и бижута тя мечтаеше за малка къща в някой добър квартал. Искаше да вижда как Едуард яде истинска храна и носи дрехи, които не са втора употреба. Би го записала в добро училище и би му купила велосипед.

Но тя не би могла да осъществи нито една от тези мечти, без съдействието на Гейб Бонър. Последните три години я бяха научили никога да не пренебрегва реалността, независимо колко неприятна е тя, и тя знаеше, че може би ще са й необходими няколко седмици, докато успее да се вмъкне в старата си къща и да се добере до раклата. А дотогава трябваше да преживява някак си, което означаваше, че трябва на всяка цена да запази работата си.

Листата над главата й прошумоляха. Тя потрепери и си спомни как същия този ден се бе съблякла чисто гола пред един непознат. Прилежното и вярващо в Бога момиче от Индиана, каквото тя някога беше, не би могло да намери извинение за тази постъпка, но чувството й за отговорност към детето й я бе накарало да остави скрупулите зад гърба си, както и своята непорочност. В този момент тя се зарече да направи абсолютно всичко необходимо, за да запази благоразположението на Гейбриъл Бонър.