— Чип? Ти ли си?

О, Господи… Тя се спря и се заслуша.

— Гейб?

Гласът бе тих и до болка познат. Идваше някъде отляво.

Гейб се втурна напред и тя го последва с разтуптяно сърце.

Стигнаха до някакво дере и Рейчъл се подхлъзна по внезапно стръмния бряг, но бързо възстанови равновесие. Гейб изчезна от погледа й. Тя продължи по пътечката между боровете и излезе на едно открито място, през което минаваше малък поток.

И в този момент ги видя.

Едуард беше седнал до дънера на стар, черен евкалипт на около тридесет метра от тях, а Роузи се беше свила в скута му.

— Чип! — Гейб се завтече през полянката към децата.

Роузи стоеше тихо, но веднага след като го видя, започна да плаче. И двете деца бяха мръсни, със следи от сълзи по бузите. Тениската на Едуард беше разкъсана, а на едното му коляно се виждаше рана. Гейб приклекна до тях, грабна Роузи с една ръка, а с другата обгърна Едуард.

— Гейб! — Едуард се притисна към него.

Рейчъл изхълца мъчително и се втурна напред. Гейб пъхна Роузи в ръцете й и притисна Едуард към гърдите си, след това го отдръпна леко, за да може да види лицето му.

— Добре ли си? Боли ли те някъде?

— Ушите.

Гейб веднага извъртя главата му на една страна.

— Болят те ушите?

— Роузи е страшно гласовита. Направо ме проглуши.

Гейб видимо се отпусна.

— Това ли е всичко? Нещо друго не те ли боли?

Чип поклати глава.

— Много се бях уплашил. Онова момче беше лошо — той се разплака.

Гейб го притисна леко към себе си, след това го подаде на Рейчъл и взе Роузи, за да я прегледа.

Едуард потреперваше в ръцете й и говореше заврял глава в корема й.

— Мамо, толкова се изплаших. Колата се преобърна и аз се страхувах, че онова лошо момче ще се събуди и ще побегне отново с нас, затова измъкнах Роузи от седалката й и я понесох, но тя беше тежка и непрекъснато ревеше, щото и тя беше уплашена, но най-накрая спря.

— Постъпил си много храбро — промълви през сълзи Рейчъл.

Междувременно Гейб бе укротил бебето. Рейчъл погледна въпросително към него и той кимна.

— Добре е. Ще ги заведем и на преглед в болницата, но мисля, че са добре. Слава Богу, че са били с предпазните колани, когато колата се е преобърнала.

Роузи отпусна глава на гърдите на чичо си и си захапа пръста. Едуард протегна ръка и я потупа по крака.

— Видя ли, Роузи? Нали ти казах, че ще ни намерят!

Рейчъл здраво притискаше Едуард към себе си, когато се отправиха през полянката обратно към пътя. Не бяха минали и няколко метра, когато от устата на Роузи излезе пронизителен писък.

— Виждаш ли, мамо! Нали ти казах, много е гласовита.

Гейб я потърка по гърба.

— Тихо, миличка…

Но Роузи не искаше да стои тихо. Започна да мърда в ръцете на Гейб, размахваше ръце и крака и пищеше.

Рейчъл проследи погледа й и видя Хорс да лежи до дънера на дървото, до което бяха намерили децата. Роузи си го искаше.

— Аз ще го взема.

Тя се запъти към дървото, но когато стигна на крачка от него, забеляза, че задният шев на заека се беше скъсал и част от пълнежа на играчката се беше разсипала.

Блестящ, искрящ пълнеж.

Гейб ги видя почти едновременно с нея. Забърза към дървото и се втренчи в малката купчина искрящи камъни. Повечето лежаха на земята, някой се бяха задържали в мръсната козина на заека.

Гейб изпусна дъха си.

— Диаманти.

Тя гледаше онемяла към искрящите диаманти. Дуейн ги беше скрил в заека на Едуард. Раклата на Кенеди и библията са целели единствено да отвлекат вниманието й. Когато я беше помолил да доведе сина им до летището, той не беше го направил заради сбогуването, а защото е бил сигурен, че Едуард ще дойде при него с Хорс. Дуейн бе искал диамантите, а не сина си.

В този момент Рейчъл реши, че Г. Дуейн Сноупс вече не е баща на детето й.

Гейб я хвана за ръката.

— Май най-после намери съкровището си, Рейч…

Тя побутна едно от камъчетата с крак, мислейки си, че Гейб греши. Тези диаманти не бяха нейното съкровище. Истинското й съкровище стоеше точно до нея, но тя нямаше право да си го поиска.

Двадесет и шеста глава

Рейчъл успя да си вземе душ едва към десет часа вечерта, когато Едуард най-после бе заспал. Спря водата и докато се подсушаваше, изпрати още една благодарствена молитва за това, че и двете деца бяха останали живи и здрави.

Имаше толкова много неща да се направят, след като бяха открили децата. Кал бе заключил диамантите, открити от Рейчъл, в някогашния сейф на Дуейн, след това всички бяха разпитани от полицията. Бяха се заинтересували от състоянието на Боби Денис, който се намираше в болницата, а Рейчъл бе разговаряла с Керъл. Майката на Боби беше много разстроена и отчаяно се нуждаеше от опрощение. Рейчъл й го даде, без да се поколебае дори и за миг.

Но сега не й се искаше да мисли за Боби, затова концентрира вниманието си върху сресването на косата си с гребена на Гейб. Нямаше закъде да бърза. В момента Гейб и неговата прекалено развита съвест седяха там навън и я очакваха. Беше сигурна, че господин Храбрия Скаут се е приготвил да извърши достойната постъпка. Гребенът се заплете в косата и тя го хвърли на масичката.

Ако зависеше от нея, двамата с Едуард щяха да прекарат нощта в апартамента на Кристи, но Едуард и Гейб бяха отказали да се разделят. Все още не можеше да проумее как отношенията между тях се бяха променили толкова драстично. Изглеждаше като някаква ирония на съдбата. Това, което преди изглеждаше като непреодолим проблем в отношенията й с Гейб, сега бе изчезнало, но една не по-малка бариера все още стоеше на пътя й. Гейб не я обичаше, а тя не искаше да живее в сянката на Чери.

Посегна, за да вземе чистите дрехи, които Етън и Кристи й бяха донесли от апартамента, но с изненада установи, че те не са на мястото, където ги беше оставила. Уви хавлията около кръста си и отвори леко вратата.

— Гейб? Трябват ми дрехите.

Тишина.

Не й се искаше да излиза извън банята в този вид.

— Гейб.

— Във всекидневната съм.

— Къде са ми дрехите?

— Изгорих ги.

— Какво си направил? — тя бързо излезе в коридора.

Чувстваше се достатъчно беззащитна да се изправи срещу него дори и ако не беше облечена само с една хавлия, затова бързо влезе в спалнята му и навлече една от работните му ризи. Закопча нервно всички копчета и едва тогава влезе във всекидневната.

Той се бе разположил удобно в едно кресло, с крака вдигнати върху старинното шкафче, което използваха за масичка за кафе. В ръката си държеше кутийка с лимонада.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя подуши остра миризма на изгоряло и забеляза пушещите въглени в камината.

— Искам да знам защо ми изгори дрехите?!

— Недей да говориш толкова високо. Ще събудиш Чип. Изгорих ги, тъй като не можех да ги гледам дори и минута повече. Ти нямаш нито една дреха, която да не е страшно грозна, Рейчъл Стоун. С изключение на бикините ти. Те ми харесват.

Държеше се така, сякаш бе най-безгрижният човек на света. Къде беше напрегнатият, труден мъж, с когото беше свикнала?

— Гейб, какво ти става? Нямаш никакво право да постъпваш така.

— Като твой настоящ и бъдещ работодател аз имам много права.

— Работодател ли? Киното е затворено и аз заминавам утре. Ти вече не си мой работодател.

По упоритото му изражение разбра, че нямаше да се отърве толкова лесно от него.

— Ти отказа да се омъжиш за мен — започна бавно той. — Затова не виждам никакъв друг начин да подходя към теб, освен да те преназнача. Между другото, изгорих и автобусните билети заедно с дрехите.

— О, не — тя се стовари на кушетката, изведнъж почувствала се много изморена от всичко. Дали Гейб си въобразяваше, че само защото най-накрая е успял да спечели благоразположението на сина й, всичко вече е наред? — Как си могъл да го направиш?!

В следващите няколко секунди той не каза нищо. След това я изгледа с ленива, пресметлива усмивка.

— Познавам те прекалено добре, мила. Ти няма да задържиш онези диаманти. Което означава, че е време да сключим сделка.

Тя го изгледа предпазливо. Той също я погледна над ръба на кутийката с лимонада, след това отпи. Наведе кутийката надолу и продължи да я разглежда втренчено. Погледът му я накара да си припомни, че е чисто гола под ризата, която беше облякла набързо.

— Имам намерение да направя някои промени в живота си — каза Гейб.

— О, така ли?

— Ще се лицензирам за Северна Каролина и ще отворя кабинет тук, в Салвейшън.

Колкото и да беше ядосана, тя не можеше да не изпита радост от тази новина.

— Много се радвам. Това е точно работата, с която трябва да се занимаваш.

— Но ще ми трябва помощ.

— Каква помощ по-точно?

— Ами… Ще трябва да назнача администратор, който да ми помага и в работата.

— Аз вече имам работа във Флорида — напомни му тя. — И нямам намерение да ставам твой администратор — защо трябваше да усложнява нещата? Толкова ли не можеше да разбере колко й беше трудно да го напусне и без да се стига до всичко това?

— Това не е работата, която ще ти предложа — продължи той сериозно. — Макар че ако понякога решиш да ми помагаш на доброволни начала, бих го оценил високо. Но не, това, което мисля за теб, е по-скоро кариера, отколкото работа.

— Кариера? И какво по-точно ще правя?

— Неща, които искам да бъдат свършени.

— Например?

— Ами… — той сякаш се замисли. — Пране. Не ми тежи да готвя и да мия чинии, но никак не обичам да пера.

— Искаш да те пера?

— Да, наред с другите неща.

— И какви са те?

— Да вдигаш телефона вечер. Когато не работя, не обичам да вдигам телефона. Затова ще трябва ти да се нагърбиш с тази задача. Ако е някой от семейството ми, ще говоря с него. Иначе ти ще трябва да се погрижиш за това.