Ан Фортие - Жулиета

Поставена върху огромен мраморен саркофаг и покрита със шестстотингодишен прах, статуята внушаваше усещане за разкош, който вековете не са могли да заличат. Дори на слабата светлина в параклиса четирите скъпоценни камъка — двата сини сапфира и двата зелени изумруда — грееха с почти свръхестествен блясък. Скиците в тетрадката на мама очевидно бяха резултат само на предположения. Дори най-красивите портрети на двамата герои — Ромео и Жулиета — не можеха да се сравняват с величествената статуя.

— Мислиш ли, че са сложили и двамата в един и същи ковчег? — прошепна Джанис, като кимна към саркофага. — Виж! Ето го надписа, споменат в историята. Помниш ли? „Тук лежи вярната Жулиета… С любовта и милостта на господ… Да бъде събудена от Ромео, истинския й съпруг…“ — Тя замълча, забравила останалото.

— „В час на Божия милост“ — добавих тихо все още омагьосана от златните лица.

Ако италианската история, която маестро Липи ни бе превел, казваше истината, тогава през зловещата 1340 година прочутият художник Амброджио Лоренцети лично бе проследил създаването на статуята. А той като близък приятел на влюбените със сигурност бе държал да я направят достоверна. Бях убедена, че Ромео и Жулиета са изглеждали точно като образите си от статуята.

За човек, който не знаеше историята, статуята не говореше за мъка, а за любов. Ромео бе коленичил, прегърнал Жулиета, и двамата се гледаха с напрежение, което ми напомни за собствената ми мъка.

Пристигнах в Сиена, за да намеря статуята и четирите камъка. Сега бяха точно пред мен, но вече не изпитвах желание да ги притежавам. Предпочитах да си останат на мястото. И с радост бих ги дала на бандитите, ако това можеше да върне живота на Алесандро.

Не бях единствената, омагьосана от очите на статуята. Двама от престъпниците вече се катереха по саркофага, твърдо решени да ги грабнат. Очевидно не се интересуваха от златото, а само от скъпоценните камъни. Не мина дълго време преди единият да вземе метален трион и да го опре във врата на Жулиета, подготвяйки се да отреже главата.

Монах Лоренцо се опита да ги спре с горещи молби, защото не ставаше дума само за съсипването на произведение на изкуството — монахът бе убеден, че с унищожаването на статуята ще се събуди страховито зло, което ще убие всички ни. Но бандитите не се впечатлиха от суеверните му брътвежи. Блъснаха го грубо и продължиха.

Шумът от трионите беше кошмарен. Отстъпихме назад, пъхнали пръсти в ушите си и осъзнали, че горчивият край на приключението ни приближава. Определено не си бяхме представяли нахлуването в гробницата по този начин. В мечтите си двете се отдалечавахме от статуята с камъните в джоба си и най-важното — тръгвахме си живи.

Мушнахме се в дупката и се върнахме в централната част на криптата с разтревожения монах Лоренцо по петите ни. Тук буквално всичко се разпадаше. По стените и тавана се бяха образували гигантски пукнатини и най-леката вибрация щеше да ги разшири във всички посоки.

— Мили боже! — възкликна Джанис, когато шумът от трионите затихна. — Не съм много впечатлена от зидарията тук.

— Това не е зидария — поправих я, като потърках ръката си на мястото, където една звезда ме бе ударила. — Подземието има естествени ниши. Тук пещерите са много. А Сиена седи отгоре.

— В момента предпочитам да съм отгоре, отколкото тук отдолу — отвърна Джанис, вторачена в остатъците от красивия таван. — По много причини.

След миг, бандитите изскочиха от параклиса, като се смееха и си подхвърляха четирите огромни камъка. Последният, който излезе, бе Умберто. По изражението му разбрах, че и той като нас си задава въпроса дали най-после другарчетата му от Неапол ще го оставят на мира или ще искат още нещо?

Сякаш прочели мислите ни, мъжете спряха веселбата си и се вторачиха в мен и Джанис. Единият се усмихна сухо, извади пистолет и каза нещо, което накара Умберто да пристъпи напред, да застане между тях и нас и да заговори с невъзможен за пренебрегване тон.

Изненадан от намесата в плановете им, мъжът с пистолета се приближи до Умберто и притисна дулото до челото му.

Паникьосани, Джанис и аз не знаехме как да действаме. Просто стояхме неподвижно, сковани от ужас. Надявахме се, че всичко това е само игра на надмощие. Две секунди по-късно, изстрел разтърси пещерата. Изпищяхме и се втурнахме към Умберто, сигурни, че е прострелян.

Но когато стигнахме до него, той още стоеше прав. Изглеждаше по-шокиран и от нас и ни прегърна бързо. Проснатият на пода бе нападателят му. Нещо — дали не бе светкавица — мина право през черепа му и унищожи цялата задна част на главата му.

— Света Богородице! — изскимтя Джанис. — Какво беше това?

— Залегнете на пода! — извика Умберто, като ни бутна на земята заедно с монах Лоренцо. — Покрийте си главите!

Престъпниците се втурнаха да търсят убежище, докато серия изстрели ги събаряха един след друг с учудваща точност. Без да се надигам, обърнах глава, за да видя кой стреляше. За първи път в живота си, видът на напредващи към нас полицаи в бойно облекло силно ме зарадва. Като черни плъхове те се изсипаха през дупката, заеха позиции зад най-близките колони и извикаха на оцелелите да излязат напред с вдигнати зад главите ръце.

Когато суматохата най-сетне позатихна, не можех да определя дали ехото от последните изстрели още отекваше в главата ми или звуковите вълни се разпростираха из пещерата. Тъкмо реших, че стрелбата бе предизвикала трус в подземието, когато настъпи зловеща тишина, която обикновено беше предвестник на лоши новини.

Обърнах глава и се вторачих в Джанис, която ме гледаше напрегнато. Внезапно — сякаш лепилото на земното кълбо се изпари и останаха само парченца от него — подът, върху който лежахме, се откъсна и се срина заедно с нас.

Имах чувството, че летяхме през самото време, през живота, смъртта и изминалите векове, но всъщност паднахме на не повече от метър и половина два. Проснахме се на пода на долното ниво.

Вдигнах глава, замаяна от болка, и видях полицаите, които тичаха към нас и ни протягаха ръце, за да ни издърпат от дупката. Внезапно разпознах лице в тълпата ченгета и ме обзе дива радост. Алесандро.

— Мислех, че си мъртъв! — извиках и се протегнах към ръцете му.

Тъкмо когато пристъпих напред, подът под мен се срина и ме запрати към тъмнината.

Случи се толкова бързо, че не успях да се хвана за нищо и за никого. Просто се прекатурих през ръба право към преизподнята. Но когато паднах, бях хваната не от демони, а от древната река, която те буди от сънищата ти. Реката, която само няколко човека някога бяха намирали.

Името й е Диана.

Твърдят, че съм се удавила.

Казват, че веднага щом съм пропаднала през пода, Алесандро скочил след мен, без дори да свали бронираната си жилетка. Нямал представа какво имало долу — с изключение на мен, разбира се — но никоя райска или адска сила не можела да го задържи.

Потънал в реката и минали няколко секунди преди да осъзнае, че е под водата, за да изскочи да си поеме въздух. В следващия миг започнал да ме търси. Когато най-после ме открил в тъмнината — просната на камък — вече съм била мъртва, но той не го знаел.

Веднага щом му спуснали въже, Алесандро ме взел в прегръдките си и полицаите изтеглили и двама ни обратно в криптата. Глух за света, той ме оставил на пода сред развалините и започнал да ме съживява.

Джанис наблюдавала усилията му съсредоточено, но не разбрала сериозността на положението, докато не вдигнала глава и не видяла как ченгетата се споглеждат мрачно. Всички знаели това, което Алесандро не искал да приеме: аз съм била мъртва. Едва сега Джанис заплакала и паднала на колене.

Накрая Алесандро спрял опитите си и ме прегърнал, сякаш никога вече нямало да ме пусне. Галел лицето ми и ми говорел. Казвал неща, които трябвало да каже, докато още съм била жива. Но аз не съм му отговаряла. Незабелязано монах Лоренцо се приближил, приковал очи в пръстена с орела, който Алесандро носел на кутрето си откак го бях оставила на възглавницата му предишната нощ. Без да иска позволение, монахът го свалил от пръста му и го сложил на моя, където му било мястото.

В този момент, Алесандро усетил нещо. Не повече от лека тръпка, но била достатъчна да му вдъхне надежда. Заговорил ми отначало нежно, после все по-нетърпеливо.

— Погледни ме! — настоял. — Погледни ме!

Когато най-после го чух и се подчиних, не се закашлях, нито изстенах. Просто отворих очи и го погледнах. А в мига, когато започнах да разбирам какво се случва около мен, се усмихнах и прошепнах:

— Шекспир не би харесал това.

Не помня почти нищо. Помня само очите на мъжа, който отказваше да ме изгуби отново. Мъжът, който ме измъкна от хватката на Барда, за да можем най-после да напишем собствената си история с щастлив край.