Ан Фортие - Жулиета

— Мили боже! — извика Джанис. — Това е масов гроб!

Тя отскочи назад и притисна ръкава на блузата си към носа си.

— Чумата! Микробите! Всички ще умрем!

Паниката й уплаши и бандитите. Умберто се опита да ни успокои със строг тон. Единственият, който не изглеждаше уплашен от откритието, бе монах Лоренцо. Той просто сведе глава и промърмори нещо, което звучеше като поетична смесица от италиански и латински.

— Черната смърт пази вратата на девицата — преведе Умберто, като изгледа Джанис и мен. — Това говори ли ви нещо?

— Вратата, за която споменава мама — отвърнах — сигурно е вратата към старата крипта на катедралата, която никога не е била открита. От чумата през 1348 година криптата просто престанала да съществува. Според мама има връзка между „заразна епидемия“, „запечатани врати“ и „древен трезор“.

— Значи тук е имало врата — отсъди Умберто и се огледа наоколо. — Може да са били дори няколко. Може това да е било преддверието на криптата, но са го превърнали в гроб за чумавите. Чудесно! Това означава, че сме на прав път.

Скоро всички се заеха да оглеждат стените на пещерата и да търсят следи от запечатани врати. Накрая един от цветарите от Погибонси намери първата. Виждаше се само върхът на сводест отвор в стената, но това бе достатъчно да покаже на мъжете къде да копаят.

След двайсет минути се откри горната част на вратата и видяхме, че е зазидана с кафяви тухли и парчета мрамор. Който и да го беше направил през ужасната 1348 година, очевидно не се е интересувал от строителни материали.

Бандитите извадиха бормашините и започнаха да пробиват тухлите, а Джанис и аз се скрихме зад монах Лоренцо. Скоро цялата пещера вибрираше, а от тавана се сипеше гъст прах. Впечатлих се от спокойствието на монах Лоренцо. Изглеждаше като човек, който знае, че каквито и ужаси да го очакват в ръцете на враговете му, справедливостта ще възтържествува.

Масивната тухлена стена, разделяща масовия гроб от онова, което се криеше отвъд, бързо беше разбита. Още преди прахта да слегне, Умберто се втурна напред и насочи лъча на фенера си през големия отвор.

Чухме го ясно как подсвирква — сигурен знак на учудването му.

— Криптата! — прошепна монах Лоренцо и се прекръсти. — Съществува!

Откак пристигнах в Сиена, директор Росини ми разказа безброй истории за скривалищата на ранните християни в подземията на Сиена. Представях си, че криптата е нещо подобно на тайните пещери край бреговете на мистичната подземна река; нещо като клаустрофобично място с нисък таван, редици със саркофази и зловещи латински надписи по стените.

В действителност това беше зашеметяващо красиво помещение с пъстри стенописи и синьо небе, обсипано със звезди, изрисувани на сводестия таван. Хванали ръцете на монах Лоренцо, внимателно си проправяхме път през купчините тухли до вратата. Чувствахме се като оцелели от въздушно нападение, които се чудят дали това е началото или краят на света.

Огледах се наоколо, но не видях зловещи саркофази, а само укрепващи колони и каменни плочи покрай стените, които навремето сигурно са били красиви олтари. По стените имаше и високи отвори; покриваха ги железни решетки със златни орнаменти, а това ме наведе на мисълта, че страничните параклиси са като онези, които бях видяла в селското гробище, когато посетих гробницата на семейство Толомей с братовчеда Пепо.

Обърнах се към Джанис и забелязах как се мръщи и разглежда отломките по пода. Тя вдигна очи, а аз проследих погледа й. Тук и там части от тавана се бяха сринали, а няколко от колоните изглеждаха зловещо наклонени под тежестта на модерния свят.

— Дотук добре — отбеляза Умберто, като застана до нас. — Но къде е статуята?

— Обзалагам се, че е в един от страничните параклиси — отговорих, като посочих покритите с железни решетки отвори. — Но… вероятно не искаме да вдигаме много шум.

— Защо? — попита Умберто. — Страхуваш се да не събудиш някого ли?

— Цялото това място… — огледах се наоколо, — просто може да се срине всеки момент.

— Е — небрежно отвърна Умберто, като се отдалечи от нас, — ще трябва да почака още малко.

Бандитите започнаха да обикалят страничните параклиси, като спираха за кратко да насочат лъчите на фенерите си към това, което се криеше зад железните решетки. Джанис и аз се спогледахме нервно. Ако гробът на Ромео и Жулиета не бе тук, престъпниците със сигурност нямаше да проявят благородство към нас. Но какво можехме да направим? Хвърлихме поглед към дупката във вратата зад нас. И двете знаехме, че дори да можехме да се промъкнем обратно в помещението с масовия гроб, никога нямаше да успеем да се изкачим през дупката, откъдето бандитите ни бяха свалили. Освен това, макар Джанис винаги да бе твърдяла, че в рационалния егоизъм няма нищо лошо, как можехме да оставим монах Лоренцо зад себе си? А дори и Умберто. Все пак, той беше баща ни.

След като фалшивите музиканти огледаха всички странични параклиси без да открият търсеното, раздразнението им избухна изведнъж. Започнаха да блъскат Умберто и нямахме нужда от речник, за да разберем какво му казваха.

— Олеле боже — процеди Джанис през зъби. — Започва се.

Застанал търпеливо до нас, монах Лоренцо наблюдаваше суматохата развеселено. Това са мъжете, които го бяха овързали и метнали през дупка към центъра на земята… възмездието им вече ги бе застигнало.

— Монах Лоренцо! — каза Джанис, като сграбчи ръкава на монаха. — Моля те, помогни ни! Знаеш ли къде е статуята? Моля те!

Макар да не разбираше думите й, старецът долови смисъла им, кимна и й отговори с поредния стих.

— Хей! — извика Джанис и замаха на престъпниците. — Монах Лоренцо знае къде е!

Бандитите изслушаха монаха, пуснаха Умберто и отново заоглеждаха стените.

— Какво беше това? — обърна се Джанис към Умберто. — Нещо за статуята ли?

— И той сложи дракон да пази очите им — отговори Умберто, като оправи вратовръзката и косата си. — Да се надяваме, че драконът е тук, а не някъде другаде.

— Странното е — казах, като огледах криптата, — че ей там има пет странични параклиса на еднакви разстояния, а тук има само четири. Вижте. Средният липсва. На негово място има само стена.

— Не е само стена — възрази Джанис, като пристъпи натам. — А стена с голяма… червена… летяща змия.

Спряхме пред нея и монах Лоренцо отново се прекръсти.

— Дяволът!

— Прилича ми на дракон — казах. — Знаете ли какво си мисля? Вярвам, че гробът е зад тази стена. Вижте… — Посочих дълга пукнатина в стенописа, която издаваше формата на рамка на врата под мазилката. — Това очевидно е било страничен параклис, също като другите. Обзалагам се, че на Салимбени му е писнало да изпраща тук стражи непрекъснато и просто е зазидал вратата. Звучи логично.

Умберто не се нуждаеше от повече доказателства, че гробът наистина се намира тук и след минута бормашините завиха отново, а грохотът от сблъсъка на метал и камък отекна из криптата. Този път по нас се посипа не само прах, но и едри парчета от сводестия син таван, включително няколко златни звезди, които се сринаха около нас със съдбовен трясък, сякаш самата вселена се разпадаше.

Бормашините най-после замълчаха, пробили достатъчно голяма дупка в стената, през която можеше да мине човек. Един по един, мъжете изчезнаха в отвора и накрая, нито аз, нито Джанис можахме да устоим на изкушението да ги последваме. Минахме покрай монах Лоренцо и се пъхнахме в дупката. Озовахме се в малък параклис и едва не се сблъскахме с останалите, които стояха неподвижно, вторачени благоговейно в статуята на Ромео и Жулиета.

Беше много по-впечатляваща отколкото бях очаквала. Всъщност, беше толкова зашеметяваща, че за момент останах без дъх. Бях си я представяла много по-малка и скромна — все пак златото не беше евтино, — но тя се оказа внушителна по размери, почти заплашителна, сякаш творецът й бе искал зрителите да паднат спонтанно на колене и да молят за прошка. И едва не го направих.