В един момент, Джанис се приближи до мен и прошепна окуражително:

— Кълна се в господ, ще убия тези шибаняци със собствените си ръце…

Преди да успее да продължи, един от музикантите обви ръка около нея и я отдръпна от мен. За околните изглеждаше, че прегръща нежно гаджето си, но всъщност искаше да ни попречи да кроим планове.

Монах Лоренцо беше единственият, който нямаше празничен вид. С превръзка на очите и парцал в устата, той се препъваше в тъмното си дълго расо, но за минувачите вероятно приличаше на бъдещ младоженец, влачен из града от подпийналите си приятели.

Докато вървяхме към главния вход на „Санта Мария дела скала“, внезапно забелязах маестро Липи. Вървеше сам, разсеян както винаги, и носеше статив. Не посмях да му извикам, само сръгах Джанис и се вторачих в него напрегнато с надеждата да му внуша да ни види. Но когато художникът най-после погледна към нас, очите му ни подминаха без да ни познаят и аз изпитах диво разочарование.

Точно в този миг, камбаните на катедралата възвестиха полунощ. Нощта бе ужасно гореща и влажна и някъде в далечината започваше буря. Когато стигнахме до предната врата на старата болница, първите пориви на вятъра се понесоха из площада и разхвърляха всички боклуци, като невидими демони, търсещи нещо или някого.

Един от музикантите извади мобифон и се обади на някого. След секунди двете малки лампи до вратата угаснаха. Мъжът извади ключ от джоба си и отключи.

Умберто ни побутна напред и двете с Джанис се запрепъвахме в тъмнината. Вратата зад нас се затвори, а мъжете запалиха лампи и отвориха калъфите за инструменти.

В тях бяха подредени оръжия, фенери и инструменти. Веднага щом сглобиха всичко, сритаха калъфите настрани и всички се прехвърлиха през ниската ограда без проблем. Аз и Джанис се поколебахме, тъй като ръцете ни още бяха вързани зад гърба. Мъжете просто ни вдигнаха и ни метнаха от другата страна сякаш бяхме част от екипировката им. Единственият, към когото се отнесоха с известно уважение, бе монах Лоренцо, който получи позволение да се покатери сам през оградата.

— Защо още е с превръзка на очите? — прошепнах на Джанис.

— Защото ще го оставят жив — бе жестокият й отговор.

— Шшт! — намръщи ни се Умберто. — Колкото по-малко внимание привличате към себе си, толкова по-добре.

Тръгнахме по дълги тъмни коридори, слязохме по няколко стълбища в древно мазе и продължихме по нови коридори. Накрая пристигнахме в тясна монашеска килия с малък олтар и златна статуя, положена на каменно легло. Стените около статуята бяха боядисани в синьо и украсени със златни звезди, подобни на онези на тавана на катедралата.

— Мили боже! — възкликна Джанис. — Това ли е статуята?

— Това — отговори Умберто, като насочи лъча на фенера в лицето й, — е стаята на Света Катерина. Входът е тук, нали? А сега какво?

— Ъъъ… — изсумтя Джанис. — Подай ми железен лост.

— Какво друго?

— Забравих… — Тя се престори на дълбоко замислена. — Света Катерина… килия… легло… подай ми железен лост…

— Имаше нещо за… господ — намесих се бързо, опитвайки се да скрия факта, че указанията на мама стигаха само до железния лост.

И двете с Джанис знаехме, че ако бандитите откриеха, че вече не сме им полезни в начинанието, животът ни нямаше да струва и пукната пара.

Изпълнен с нетърпение, Умберто се обърна към монах Лоренцо и му каза нещо на италиански. Старецът отговори с треперещ глас.

— Хвалете не мен, а разпнатия Христос — преведе Умберто и се огледа наоколо. — Разпнатия Христос… разпнатия Христос…

— Там! — каза Джанис и кимна енергично. — Кръстът под олтара.

Всички погледнахме огромната мраморна плоча с черен кръст, която стоеше до стената като врата към гробница. След секунди бандитите се нахвърлиха върху нея с лостове и бормашини. Най-после плочата падна на пода и никой не се изненада, когато видя, че зад нея се криеше вход към тунел.



Преди два дни, когато Джанис и аз изпълзяхме от пещерата, не си представях, че ще се върна в „Ботини“ толкова скоро. И определено не предполагах, че с нас ще бъдат дванайсет въоръжени мъже и един монах, които ни крещяха да се задвижим или да забавим — в зависимост от наклона на тунела. Единственото положително бе, че Умберто свали въжетата ни преди да ни изпрати начело на групата.

По-точното определение на тунела щеше да е „дупка за червеи“. Отначало завиваше остро под деветдесет градуса, после деветдесет градуса надолу и нови деветдесет градуса надясно. Имах чувството, че навлизаме в някаква сложна средновековна климатична инсталация.

След малко стигнахме до сериозно предизвикателство, но и двете изпитахме облекчение, когато видяхме, че поне не беше стена, която да блокира пътя ни и да ни принуди да се върнем в килията на Света Катерина. Вместо това беше вертикално спускане от два метра към пода на голяма пещера. Умберто отново започна да проявява нетърпение.

— Какво става? — извика той. — Защо спряхте?

— Някаква пещера — отговори Джанис. — Но не можем…

Огледахме се наоколо и най-после видяхме светилник на стената вляво. Протегнах се към него и го сграбчих. Стори ми се достатъчно здрав, за да удържи тежестта ми. Измъкнах се от дупката, увиснала на светилника и, макар да се строполих на пода на два метра под мен, поне не паднах на главата си. Джанис, разбира се, успя да се справи грациозно, но все пак се наложи да й помогна, когато се търколи долу.

— Благодаря — каза тя и оправи дрехите си. — Не казвай и дума. Остави всичко на мен. Знам как да се оправя с тия шибаняци.

Зад нас останалата част от групата повтори упражнението ни бързо, с насочени напред оръжия, сякаш бяха командоси. Единственият, който бе удостоен със специално отношение, отново бе монах Лоренцо. Бандитите го измъкнаха елегантно от тунела без да го наранят.

— Сега какво? — попита Умберто недоволно. — Задънена улица.

Но грешеше. Пещерата имаше два изхода: един на тавана и друг на пода. Онзи на тавана бе невъзможен за достигане. Беше тъмна шахта, блокирана на върха от нещо, което напомняше на бетонна плоча. А най-вече ми заприлича на шахта за боклук. Това впечатление се подсилваше от факта, че другият изход се намираше точно под него. Всичко, хвърлено отгоре, ако и двете дупки бяха отворени, щеше да мине през помещението без да спре в него.

— И сега? — повтори Умберто упорито.

— Търси, търси — отвърна Джанис спокойно. — Погледни под краката си. Защото Жулиета лежи тук.

След като погледна монах Лоренцо за потвърждение, Умберто нареди на бандитите да се захванат с металната плоча, която покриваше дупката на пода. Те се нахвърлиха върху нея толкова енергично, че монах Лоренцо, чиято превръзка милостиво бе свалена преди да го набутат в тунела, започна да се моли усърдно за всички присъстващи.

Докато стояхме и чакахме, Джанис ме погледна и направи гримаса. Да, ръцете ни бяха свободни, но и двете знаехме, че сме хванати в още по-ужасен капан от преди. От пещерата имаше само един изход и можехме да стигнем до него само слизайки надолу заедно с останалите.

Бандитите отместиха най-после металната плоча, Умберто пристъпи напред и насочи лъча на фенера си в дупката. След кратко колебание, останалите постъпиха по същия начин. Накрая Джанис и аз също се приближихме да погледнем. Миризмата от дупката беше адски противна, но не непоносима. Вече свиквахме с вонята на разложение.

— Просто кал — отбеляза Джанис, като сви рамене. — Пръст. Погледни.

Беше права. Мястото приличаше на съвсем празна пещера и, макар подът й да изглеждаше твърд и неравен, спускането не беше повече от два и половина — три метра.

— Да вървим! — каза Умберто и махна на мъжете.

Всички скочиха в дупката един по един, без дори да си направят труда да спуснат оръжията поотделно. Последните бяхме Джанис, аз и Умберто и, когато сестра ми се смъкна през дупката, сума ти ръце се протегнаха да й помогнат. Тя отвърна с женствена благодарност и неизречена покана. Знаех, че трябва да постъпя по същия начин. Не защото изпитвах нежност към бандитите, а тъй като те бяха единственият ни изход оттук.

Усмихнах се престорено на поелите ме, но когато един от тях прокара ръка под блузата ми, не издържах и го шамаросах. Той, разбира се, не прие отказа ми мило и преди да успея да се измъкна, двама от приятелите му ме хванаха здраво и ме задържаха неподвижна, за да му дадат възможност да ми направи каквото си иска. Джанис се развика да ме оставят на мира, а когато не й се подчиниха, се метна върху тях изотзад и започна да ги дере и скубе.

Оглушителен шум, по-точно изстрел, сложи край на борбата. Обля ни душ от пръст и кал и бандитите ни пуснаха толкова бързо, че Джанис и аз паднахме на пода. Вдигнах глава и видях как Умберто с пистолет в ръка, чакаше да види дали още някой би посмял да докосне дъщерите му. Предупредителният му изстрел произведе желания ефект. Предизвиканите вибрации в пещерата сринаха части от тавана. Бандитите бяха прекалено заети да почистват главите и дрехите си от мръсотията, за да се нахвърлят върху Умберто. Доволен от резултата, той върна оръжието на единия цветар, който кимна и го пъхна в колана си.

Раздрусана, но необезсърчена, Джанис ми помогна да се надигна и ме побутна към монах Лоренцо, който разтвори ръце и прегърна и двете ни нежно. Не проговорихме, тъй като нямаше нужда. И тримата знаехме, че оттук нататък нещата можеха само да се влошат.