Ан Фортие - Жулиета

На Умберто му бяха нужни три дни, за да ме намери. Като се има предвид ловкостта ми в изкуството на изчезването, учудена съм, че въобще успя да ме открие. Но пък той беше единственият човек на света, който винаги успяваше да ме намери и да ме измъкне от кашата, когато се налагаше. „Тайната е тук“, казваше той, като потупваше носа си — този фин, чувствителен нос, чиито качества не бихте могли да изразите точно на английски, тъй като италианската анатомия направо настръхва от ограниченията на англосаксонската лексика.

Не знам от колко време стоеше и ме наблюдаваше от дъното на залата. Бях прекалено погълната от хлапетата на сцената и притеснена за репликите им, за да забележа нещо друго около мен преди спускането на завесата. Следобед, след репетицията някой беше затрил шишето с отровата. Поради липса на нещо по-добро, Ромео трябваше да се самоубие с бонбонки „Тик-так“.

— Но от тях получавам киселини — изхленчи момчето, отпуснало ръце настрани.

— Чудесно — отвърнах, като нагласих кадифеното кепе на упоритата му малка глава. — Това ще ти помогне да се вживееш в ролята.

Чак когато ме изкараха на сцената, за да ми благодарят за летните шекспирови спектакли, забелязах познатата фигура близо до изхода. Умберто ме наблюдаваше внимателно. Стегнат и красив в тъмен костюм и вратовръзка, той изпъкваше като самотна тръстика на цивилизацията сред блатото на първобитната тълпа. Винаги беше такъв. Откак се помнех, никога не го бях виждала небрежно облечен. За Умберто шортите и тениските бяха дрехи за мъже без никакви добродетели, дори без срам.

Докато вървях към него и се ръкувах с благодарните зрители, за момент ме спря директорът на лятната програма, който ме хвана за раменете и ме разтърси здраво — познаваше ме прекалено добре, за да се опита да ме прегърне.

— Чудесно работиш с децата, Джули! — похвали ме той. — Мога да разчитам на теб и следващата година, нали?

— Абсолютно — излъгах, като продължих напред. — Ще бъда тук.

Приближавайки Умберто, потърсих в очите му щастието, което обикновено струеше от тях, когато ме видеше отново след по-дълга раздяла. Тогава всичко в света изглеждаше наред. Но напразно! Нямаше дори и следа от усмивка. Внезапно осъзнах защо бе дошъл. Потънах безмълвно в обятията му и си пожелах, както безброй пъти преди, да имах силата да обръщам действителността наопаки като пясъчен часовник, така че животът да няма край, а да се превърне в постоянно подновявано пътуване през малка дупка в космоса.

— Не плачи, принцесо — прошепна той в косата ми. — На нея нямаше да й хареса. Не можем да живеем вечно. Тя беше на деветдесет и две години.

— Знам, но… — Отдръпнах се назад и си избърсах очите. — Джанис беше ли там?

— Как мислиш? — отвърна той, като отмести очи към тълпата родители и деца и се намръщи, за да прикрие чувствата си.

Едва сега, отблизо, забелязах, че изглеждаше измъчен и огорчен, сякаш последните няколко нощи бе пиянствал здраво, за да заспи. Това бе естествена реакция. Без леля Роза, какво ли щеше да стане с Умберто? Откак се помнех, двамата бяха свързани в необходимото партньорство на пари и мускули — тя играеше ексцентричната стара дама, а той — екзотичния иконом и, въпреки че непрестанно въртяха очи в знак на неодобрение (любим спорт в детството ми), очевидно никой от двамата никога не бе искал дори да опита да живее без другия.

Линкълнът беше паркиран дискретно зад ъгъла и никой не видя, как Умберто прибра вехтата ми раница в багажника, преди галантно да ми отвори задната врата.

— Искам да седна отпред. Моля те.

Той поклати глава неодобрително и отвори предната врата.

— Знаех си, че всичко ще се разпадне.

Но леля Роза никога не бе държала на официалностите. Да, Умберто бе неин служител, но винаги се бе отнасяла с него като с член от семейството. Той обаче никога не отвръщаше на жеста. Когато леля Роза му предлагаше да седне да вечеря с нас, той просто я поглеждаше развеселено, сякаш не можеше да се начуди защо тя продължаваше да го кани. Хранеше се в кухнята, винаги го бе правил и винаги щеше да го прави. Дори името на Христос, подхвърлено обвинително към него, не можеше да го убеди да седне да вечеря с нас.

Леля Роза определяше странността на Умберто като нещо типично европейско и се впускаше в лекция за тиранията, свободата и независимостта, която неизбежно завършваше с насочване на вилицата й към нас и категоричното решение:

— Ето затова няма да ходим на почивка в Европа. Особено в Италия. Край.

Лично аз бях убедена, че Умберто предпочиташе да се храни сам, тъй като считаше собствената си компания за много по-приятна от това, което ние можехме да му предложим. Седеше си в кухнята, слушаше любимите си опери и се наслаждаваше на вино и идеално узряло сирене „Пармезан“, докато ние — леля Роза, сестра ми Джанис и аз — се разправяхме и мръзнехме в официалната трапезария. Ако имах възможност, и аз щях да прекарвам всяка минута в кухнята.

Вечерта, докато пътувахме към огряната от луната долина Шенандоа, Умберто ми разказа за последните часове на леля Роза. Починала спокойно, в съня си, след като цяла вечер слушала любимата си музика, една вехта плоча след друга. След като последните ноти затихнали, станала и отворила френските прозорци към градината. Вероятно е искала да усети уханието на жасмина за последен път. Докато стояла там със затворени очи, дългата дантелена завеса се увила около слабото й тяло безшумно, сякаш вече била призрак.

— Правилно ли постъпих? — попитала Умберто.

— Разбира се — дипломатично отговорил той.

Беше вече полунощ, когато подкарахме по частния път на леля Роза. Умберто ме бе предупредил, че близначката ми Джанис бе пристигнала от Флорида следобед, въоръжена с калкулатор и бутилка шампанско. Това обаче не обясняваше втората спортна кола, паркирана точно пред входа.

— Леле, леле — изсумтях, като си грабнах раницата от багажника, преди Умберто да успее да я вземе. — Джан е работила до късно тази вечер.

— Да — кимна Умберто, като оправи сакото си по начина, по който се наглася бронирана жилетка преди битка. — Доста е заета през последните няколко часа.

Веднага щом влязохме в къщата на леля Роза, разбрах какво имаше предвид. Всички големи портрети в коридора бяха свалени и сега стояха с гръб към стената като осъдени на смърт, очакващи да ги разстрелят. Голямата ваза от венецианско стъкло, която винаги бе украсявала кръглата масичка под полилея, вече бе изчезнала.

— Хей! — извиках, обзета от ярост, каквато не бях изпитвала от последното си посещение тук. — Има ли някой жив?

Гласът ми отекна в тихата къща, но след като шумът замря, чух тичане в коридора на горния етаж. Но въпреки виновната й забързаност, сестра ми се появи по обичайния си бавен начин на широкото стълбище. Прилепналата й рокля подчертаваше щедрите й извивки повече, отколкото ако не бе облякла абсолютно нищо. Тя се закова на място, сякаш позираше за световната преса, отметна назад дългата си коса и се усмихна самодоволно. Едва тогава забелязах мъжа на тази седмица, който пристъпи на пръсти зад нея и метна на раменете й шал в интерес на общоприетото благоприличие.

— Я гледай — каза тя с глас сладък като захар. — Девственицата е още жива.

— Съжалявам, че те разочаровах — изсумтях, като безцеремонно метнах раницата си на пода. — Мога ли да ти помогна да опразниш къщата от ценни предмети или предпочиташ да работиш сама?

Смехът на Джанис напомняше на вятърни звънчета, окачени на терасата на съседа ти, за да те дразнят.

— Това е Арчи — уведоми ме тя по обичайния си делови начин. — Той ще ни даде двайсет бона за всички тези вехтории.

— Колко щедро от негова страна. Очевидно си пада по боклуците.

Джанис ме изгледа вбесено, но бързо се усети. Знаеше много добре, че не ми пука за мнението й, а гневът й само ме забавляваше.

Бях родена четири минути преди нея. Независимо какво правеше или казваше, винаги щях да съм четири минути по-голяма. Ако й кажеха, че по тази причина щях да умра точно четири минути преди нея, сигурна съм, че щеше да очаква минутите с ентусиазма на дете, чакащо дядо Коледа. Според нея, тя беше свръхзвуковият заек, а аз — влачещата се костенурка. Побесняваше при мисълта, че можеше да обикаля в кръг около мен колкото си иска, но никога нямаше да ме настигне.