— Да, говорихме и затова, но…

Майкъл вдигна ръка вбесен.

— Направо супер, Даяна. Да ме обсъждаш с колеги в офиса. Предполагам, че това слага край на възможността да я осъдим за клевета. Кажи ми, стана ли дума, че излизаш с много богат мъж?

— Да, но, Майкъл, изобщо не е така, както тя твърди.

— Сигурен съм. — Той свъси гъстите си вежди. Тя забеляза колко е разгневен. Контролираше се, но презрението, изписано по лицето му, направо я разкъсваше. — Знаеш ли, днес ми се обади бившият ти съпруг. Той е негодник. Не каза нищо особено, освен едно нещо, твърди, че Тина е права и ти никога не си го обичала и си се омъжила за него само заради парите му. Отвърнах му, че това са лъжи. Той ми каза да питам теб. — Майкъл я погледна съсредоточено. Имаше чувството, че някой е стиснал сърцето му в желязна хватка. „Моля те, Господи, нека да отрече. Никога повече няма да те моля за каквото и да било.“ — Е, отговори ми. Каква е истината, Даяна? Омъжила си се за него, защото си го обичала, нали?

Последва мълчание.

Майкъл си пое с мъка въздух. Знаеше какъв ще е отговорът й, преди да го изрече. Даяна отново отиде до прозореца и опря ръце на перваза, с наведена глава.

— Грешиш — отвърна тя накрая. Гласът й тежеше като олово. — Омъжих се за Ърни заради парите му. Мислех, че двамата си подхождаме. Той се ожени за мен, защото имаше нужда от съпруга, която да се грижи за дома му. Мислех, че сделката е справедлива и за двете страни.

— Да. Много справедлива. И много романтична също — отбеляза Майкъл. Направо му се повдигаше. — Ами Брад? Предполагам, че те е зарязал, нали? Знаеше ли предварително за сделката с „ДженКорп“?

Даяна не вярваше на ушите си. Усети как кръвта се оттегля от лицето й. Отиде до бюрото си и взе розовата си кожена чанта „Прада“. Знаеше, че положението й е тежко, но не очакваше да е толкова зле. Не и с Майкъл, мъжа, когото обичаше.

— Разбира се, че знаех за сделката. — Говореше много тихо; струваше й се, че гласът й идва отдалеч, сякаш принадлежи на друг човек. — Аз съм директор на тази компания. Или поне бях. Подавам си оставката.

— Какво? — не повярва на ушите си Майкъл. Беше напълно шокиран. — Защо? Не можеш да си тръгнеш. Нуждаем се от теб. Тук става дума само за личните ни отношения и нищо друго.

— Да, вярно. — Даяна усещаше безкрайна умора. — Може би не умея да разграничавам бизнеса от личния си живот, както правиш ти. За мен всичко е много лично. Вероятно е така просто защото съм жена. Както и да е, няма да остана повече тук с теб.

— Само ти зададох няколко въпроса — упорито настоя Майкъл.

— И аз ти отговорих. Вярно е, че съм постъпвала по определен начин. Но вече не съм такъв човек. Промених се. — Даяна усети предателска сълза да се търкулва по бузата й към брадичката. — Няма защо да се оправдавам пред теб. Защото ако ти не вярваш в онова, което имаме помежду си, значи никога няма да се получи. Мислех, че ме обичаш. Явно съм сбъркала.

Той стоеше като закован на мястото си. Дори не я поглеждаше. С пронизваща болка в сърцето си, Даяна мина покрай него. Дори не се сбогува с Елън. Излезе направо във фоайето на етажа и се спусна с асансьора до паркинга, където можеше да вземе някоя от колите на компанията.

Беше необичайно да се връща у дома по средата на деня. Успя да сдържи сълзите си, докато пътуваше. Щеше да даде воля на мъката си, когато няма никой около нея. Даяна гледаше през прозореца към улиците на Манхатън и се опитваше да мисли позитивно. Този път не е разорена, имаше възможност да избира. Единият вариант е да се върне в родината си. Все пак разполага с премията си от четвърт милион долара. Може да вземе тези пари и да се захване с нов бизнес, лично нейно дело. Клеър й предложи да започне да работи като интериорен дизайнер при нея. Имаше талант за това. Какво като не е свързано с издирването на скрити таланти и най-подходящите хора за различни постове в голяма компания? Сигурно ще се справи.

Но всичките й усилия сама да си даде кураж бяха обречени на неуспех. Не искаше сама да успее. Искаше Майкъл. Беше влюбена в него. А сега го бе загубила.

Колата съвсем намали скоростта си и спря, скована в задръстванията на големия град. Даяна не можа да се сдържи повече. Започна да плаче, възможно най-тихо. Защо не си носи голяма кутия със салфетки в красивата и много непрактична дамска чанта?

Най-накрая пристъпи като замаяна във фоайето на жилищната си сграда почти половин час по-късно. Беше напъхала в ръцете на шофьора петдесетдоларова банкнота, оставяйки му прекалено голям бакшиш, но единственото, което искаше, бе той да си тръгне и да я остави на мира, без да й задава добронамерените си въпроси за това как се чувства и дали всичко е наред. Даяна се запъти направо към асансьора, като се постара да избегне любезното посрещане от страна на служителя от охраната. Днес просто нямаше сили. Всичко, което искаше, е да се пъхне в горещата вана, после да си наметне пухкавия халат и да поплаче на рамото на Клеър. Може би ще е най-добре да изключи телефона. Медиите сигурно щяха да надушат за оставката й. Това щеше да послужи за потвърждение, че историята на Биг Сити е самата истина. Но мисълта за новото публично унижение, за присмеха на Фелисити и Наташа — а може би дори Брад щеше да си помисли, че се е отървал на косъм — всичко това не е нищо в сравнение с болката от загубата на Майкъл. Той беше толкова ядосан. През дългото време, откакто го познаваше, Даяна не помнеше да е виждала подобен израз на лицето му. Такава силна ярост. Бе й се искало да го докосне и да го помоли за прошка, но очите му я отблъснаха. „Господи, каза си тя, мислех си, че е голямо постижение да се омъжиш за милионер. Но всъщност това само ме отдалечи от мъжа, когото наистина обичам.“

Сега окончателно изгуби контрол над себе си. Закри лицето си с длан и заплака, хлипаше високо и сърцераздирателно. Гримът й се размаза. В лъскавото огледало на асансьора се отразяваше бледото й лице със зачервени и подпухнали очи.

И тогава вратите на асансьора се отвориха на нейния етаж.

Озова се лице в лице с Майкъл.

Даяна пристъпи в коридора и автоматично извърна глава. Нямаше как да скрие ужасния си вид.

— Как, по дяволите, стигна дотук? — прошепна тя. — Какво искаш? Да ме измъчваш ли? Не можеш да ме разубедиш да се върна в компанията. Моля те, не си хаби думите напразно. Просто си върви, Майкъл.

— Ще си тръгна. Само ме остави да кажа каквото имам и повече няма да ме видиш. — Майкъл измъкна кърпичка от джоба на костюма си и й я подаде. — Пусни ме да вляза за минутка, за да не се налага да говоря на стълбищната площадка.

Даяна въздъхна; беше едва единадесет сутринта, а се чувстваше безкрайно изморена.

— Добре. Само за минутка.

Пусна го вътре и затвори вратата.

Майкъл стоеше пред нея; облечен в делови костюм. Не знаеше откъде да започне. После я погледна в очите и си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам за всичко — каза той. — Бях полудял. Ревнувах. Никоя друга жена не ме е карала да се чувствам толкова щастлив и затова не можех да понеса мисълта, че ме желаеш само заради парите ми. След онова, което ми каза онзи негодник по телефона, направо ми идваше да го убия. А после ти потвърди думите му. Но след като си тръгна, осъзнах, че просто си откровена с мен. Ти си друг човек, знам, че се промени. Работиш прекалено усърдно и не може да е само заради парите. И щяхме да сме заедно през цялото време, ако аз не се бях държал толкова арогантно с теб отначало. Мразех това, че излизаш с Брад Бейли, но едва след като вратата се затвори зад гърба ти, разбрах защо. Най-обикновена ревност. Защото те обичам и искам да се омъжиш за мен.

— Какво? — не разбра Даяна. Цялата трепереше.

Майкъл се приближи до нея, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Изглеждам ужасно — измърмори Даяна. Само това можеше да каже в момента.

— Прекрасна си. — Взе я в прегръдките си и започна да целува устните й, мокрите й от сълзи страни, трапчинката на шията й. — Винаги си изглеждала прекрасно. За мен си най-красивата жена на света.

— Майкъл…

— Просто кажи „да“. — Тъмните му очи се взираха в нейните. — Просто кажи „да“. Само това искам да чуя от теб.

— Да — прошепна Даяна. Отвърна страстно на целувката му. — Да. Да. Да.

— Точно това исках да чуя — каза Майкъл.

Вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.