Планира първите си две седмици като истински генерал. Хелън Гамън й даде списъка на гостите си — Даяна, разбира се, не би направила нещо толкова вулгарно като да запише телефонните им номера по време на партито, затова внимателно обмисли как да подходи към всеки. Последва цял куп обеди, посещения в салоните за красота и обиколки из бутиците на „Прада“ и „Дона Карън“. Някои от дамите бяха забавни, повечето — завистливи и злобни, но всички бяха богати, кльощави и отегчени.



— Искам да организирам парти — заяви тя, когато Ърни се прибра.

Съпругът й я погледна разсеяно. Откакто пристигнаха, Даяна почти не се задържаше у дома, това го устройваше чудесно. Във фирмата му имаше толкова излишни хора, толкова служители, които не реализираха продажби, не си вършеха работата. Беше зает да решава кого да уволни по-напред. Революционният му подход постепенно разчистваше корпоративните паяжини, а това бе истински възбуждащо за Ърни. Нека Даяна се занимава със своите си неща, стига да не го притеснява. Не го бе правила преди сватбата. Защо да се променя, след като са женени?

— Парти. Необходимо ли е? — въздъхна Ърни. — Зает съм.

— Знам, скъпи. Толкова си отговорен. Но подобни неща помагат на бизнеса. Няма нужда да го организираш, само гледай да си свободен на двадесет и първи вечерта. Ще ми трябват малко пари, разбира се.

— Каква изненада — изсумтя Ърни.

Даяна се нацупи.

— Но скъпи, ще бъде внушително.

Това бе пътят към сърцето му или поне към портфейла. Ърни обичаше да харчи пари, но само показно. Бързи коли, бляскави бижута. Годежният й пръстен наистина е донякъде показен, беше толкова голям, но Даяна не се оплака. Нима един диамант можеше да е прекалено голям?

— Добре. — Ърни кимна. — Тогава го направи.

Не обърна внимание на многозначителната усмивка на съпругата си. Тя си мислеше, че едно парти лесно ще доведе до второ и трето. Но ако не му харесаше, нямаше да се повтори.

Даяна поне първо му поиска пари. Някои американски съпруги първо харчеха, после питаха. Неговото момиче си знаеше урока.

„Ще стане каквото аз пожелая“, каза си Ърни и отвърна на усмивката на жена си също толкова многозначително.

— Хайде да вечеряме.

* * *

Трапезарията бе истинско постижение. Даяна избра самия Ричард Хесън, най-търсения и ухажван дизайнер в града. Беше прочут с изключително мъжественото излъчване на обзаведените от него стаи, може би за да компенсира женствения си външен вид, но пък коя ли е тя, че да съди известните? Цялата стая бе в тъмна дървена ламперия, с масивна орехова маса, донесена от провинциално френско имение от XVIII век, тъмночервени завеси и яркочервен килим. Камериерката подреди масата за двама, като в срещуположните краища сложи искрящо бели салфетки от ирландски лен, малки сребърни вази с кремавожълти рози и восъчни свещи в античен сребърен свещник, които грееха подканващо. Даяна въздъхна от удоволствие, докато заемаше мястото си в единия край на масата, срещу съпруга си. Всичко бе толкова… цивилизовано. Много по-хубаво от мрачния й лондонски апартамент. Липсваше й само малко интимност, но Ърни вероятно щеше да се отпусне, след като се установи по-добре в работата си.

— Разкажи ми как мина денят ти — предложи тя, докато Консуела сервираше ордьоврите — печени в масло картофчета и късчета трюфели.

— Няма много за разказване. — Ърни тъпчеше храната в устата си, без да поспре, за да й се наслади. — Показвам им как се ръководи един модерен бизнес. В книгите пише пълни глупости.

Съпругата му кимна и изчака Консуела да отвори бутилката мерло. Щяха да вечерят спокойно, а после сигурно да се потопи във ваната, където да остане до насита, и да гледа „Приятели“, докато Ърни се оттегли в кабинета си, където да търгува с акции по интернет или нещо подобно. Даяна мислено се зае да планира първото си парти, твърдо решена да предизвика фурор.

Ърни продължи да бъбри с жена си, разказваше й скучни истории за новия си офис, за некомпетентността на асистентите си. Нищо важно, но пък и защо да разказва на Даяна за бизнеса? Тя не е от жените, които се интересуват от подобни неща. Вярно, макар и рядко, понякога срещаше някоя жена, която да разбира от пари. Обикновено бяха грозни, потиснати момичета. Джанет Дженсън, една от новите му подчинени, бе чудесен пример. Ърни се опита да си представи как Джанет прекарва дни наред в избора на идеалния бледосин кант за банята за гости — невъзможно за стара мома с изсечено сурово лице. Жени като Джанет имаха мозък; тези като Даяна бяха за украса, а имаше и развратни жени — любимият вид на Ърни.

След вечеря той целуна съпругата си по бузата и отиде в кабинета си. Нямаше да му навреди да поглезят малко янките. Нали това бе една от причините да сложи на пръста й този трикаратов камък от „Тифани“.

Ърни затвори масивната махагонова врата зад гърба си. Стилът, в който Даяна обзаведе кабинета, бе типичен за аристократите от Стария континент; тъмнозелена кожа на мебелите, персийски килим, етажерки, отрупани с викториански томове, които биха могли да са в семейството му от поколения. Подобни стаи сигурно имаха бащите на приятелите му от „Итън“; това бе кабинет на джентълмен — имаше си даже и картина с маслени бои, изобразяваща възрастна дама в костюм за езда, на отсрещната стена. Ърни едновременно го харесваше и ненавиждаше. Ако бе поровил по-дълбоко в душата си, сигурно щеше да разпознае непоносимото чувство за несигурност, което винаги изпитваше заради доброто потекло на Даяна. Но той не обичаше да се задълбава. Предпочиташе моментните удоволствия.

Съпругата му щеше да отдели поне час и дори повече на вечерния си тоалет. Ърни не искаше да я притеснява. Кой ли би искал да гледа как жените вършат своите интимни процедури? Как си бръснат краката и подмишниците, скубят вежди и махат излишни косъмчета, пилят си ноктите… направо му се гадеше, като се сетеше за тези женски занимания. Изобщо не разбираше традиционното преклонение пред женското тяло. Повечето надебеляваха, отпускаха се, порастваха им брадавици, косми и кожата им се набръчкваше. Макар да му се носеше слава на безскрупулен бизнесмен, съвсем нямаше такава на плейбой, както много от отраканите хлапаци, които се разпореждаха със съдбите на хиляди хора в корпоративния свят на големия град. Беше потентен и спеше с много жени. Освен това знаеше, че да имаш подходяща жена е също толкова важно, колкото и точната кола. Затова избра Даяна. Тя е най-добрата, а тъкмо това трябваше да има той. Но не го привличаше особено.

Ърни отпусна слабото си тяло в старинния кожен фотьойл и включи компютъра си, единствената модерна вещ в стаята. Акциите му се появиха на екрана и той прегледа портфолиото си. Колко дълго щеше да продължи тази лудост с индекса „Дау Джоунс“? Може би безкрайно. Тази вечер не можеше да се съсредоточи върху търгуването. Мислите му непрекъснато се връщаха към „Блейклис“: не към уморените, високоплатени и недостатъчно натоварени с работа стари служители на компанията, а към жената, която отговаряше за връзките с обществеността на „Хейстингс инк“, новите им партньори.

Мира Чен. Вероятно бе на двадесет и пет, но изглеждаше по-млада, ако не се брои ледената й усмивка. Беше слаба като вейка, с малки стегнати гърди, които стърчаха под неестествен ъгъл и очевидно бяха изкуствени. Именно това го възбуждаше. Беше жена, която обичаше да се изтъква. Роклите й бяха прилепнали, тъмни, с дълбоко деколте и носеше толкова тесни сака, че той се питаше дали не си слага корсет под тях. Да, корсет, който да спира кръвообращението й, стяга, повдига нагоре малките като ябълки гърди в опит да изглеждат по-големи. Дългите й нокти бяха лакирани в яркочервено. Как, по дяволите, успяваше да работи на клавиатурата с тях. Тънките й устни също бяха яркочервени. Ърни си представи бледата й матова кожа, веждите, които бе оскубала толкова много, че се налагаше да ги изписва с молив. Беше напълно изкуствен, изрисуван вид. Страхотно.

Освен това, докато Мира прелистваше документите пред себе си и се преструваше, че слуша как шефът й прави презентацията си, погледна към Ърни. Той умееше да разчита угодническите физиономии на подчинените си. Госпожица Чен не показваше нито страх, нито притеснение. Погледът, който му хвърли, бе по-скоро преценяващ и хладен. Той огледа крадешком слабичките й мускулести крака, които се подаваха изпод прилепналата й пола. Носеше прозрачен черен чорапогащник и чифт черни обувки с много висока извивка на стъпалото и тънки метални токчета. „Краката сигурно ужасно я болят“, помисли си Ърни през замъглено от страст съзнание. Когато представянето приключи, каза на Дик Хейстингс, шефа й, че трябва отново да се срещнат.

— Имам още въпроси.

— Тогава ще се прегрупираме — веднага реагира Дик. — За съжаление имам среща в три часа в центъра.

— Няма проблем. Някой от вашите сътрудници може да ми помогне. Вие. — Ърни се обърна към Мира. — Свободна сте сега, нали?

— Разбира се, господин Фокстън. — Имаше гърлен бруклински акцент и беше енергична. Представяше си я като страстна любовница. Начинът, по който я гледаха колегите й, подсказваше на Ърни, че не я харесват. Но имаше дребно, стегнато дупе, плоско като на момче. Кого го интересуваше колко е харесвана от колегите си?

Преливащата му от любезност секретарка изпрати останалите костюмирани типове, които се покланяха и усмихваха угоднически, Ърни затвори вратата след тях и се обърна към Мира.

— Интересна презентация.

— Забелязах, че сте впечатлен — отвърна тя.

Ърни се намръщи. Не бе свикнал на такъв тон в собствения си офис, още по-малко от жена. Понечи да я скастри, но тя вдигна ръка с дълги и заострени нокти.