Нае си секретарка и се свърза с един приятел от колежа — Джо. Неговият баща имаше печатарска преса и се съгласи да отпечата малък тираж, стига Майкъл да намери нещо, което да си струва. В това бе проблемът. Пусна обяви, че търси писатели, във Вилидж Войс и получи куп небивалици, пълни с правописни грешки. Огромна грешка. Майкъл си смени телефонния номер, за да не си губи времето да обяснява по цял ден на така наречените детски автори защо произведенията им нямат шанс.

След два месеца кредиторите му почнаха да стават нетърпеливи, секретарката му скучаеше, а на него не му оставаше много време.

Франческо му даде спасителна идея.

— Разбира се, че има и добри неща — каза, след като се замисли дълбоко, тъй като той самият четеше предимно менюта. — Само че повечето добри писатели вече са починали. Преди векове. Никой не пише като тях.

Това е отговорът. Майкъл скочи от мястото си и се втурна към офиса. Можеше да преиздава класически произведения и да не се налага да плаща нищо на авторите. Едуард Лиър бе починал отдавна и след известно време творбите му минаваха в така нареченото „публично пространство“ — не се налагаше да плащаш за тях. Отне му седмица да намери Сет Грийн — умно хлапе, гей, студент в Нюйоркския университет, с невероятен талант да рисува. Илюстрира Совата и котаракът само затри дни. Бащата на Джо им позволи да използват печатарската преса и „Грийн Егс“ отпечата първата си книга.

Оставаше да я продаде.

Нямаше никакви средства за реклама, но не му липсваха желание и енергия. Майкъл натъпка куп книжки в една раница и обиколи с велосипеда си всички детски градини и библиотеки в Манхатън. На всеки девет отрицателни отговора получаваше и по един положителен. След месец бе продал и последната бройка.

Сега печелеше горе-долу достатъчно, за да плаща на секретарката си, разходите на офиса и наема си, дори можеше да си позволи малко лукс, като например прилично кафе. Големият удар едва ли е далеч. Знаеше го. Слезе по скърцащите стълби на жилищната сграда отпреди войната, в която живееше, и излезе на улицата, за да прекара поредния ден в търсене на успеха.

Трета глава

Даяна се облегна на черната кожена седалка в мерцедеса, управляван от униформен шофьор, стисна леко ръката на съпруга си и се замисли за Ню Йорк.

Багажът с малкото й вещи вече бе изпратен: торбички с истинска лавандула и други дреболии, които да й напомнят за Англия, няколко тоалета на „Клое“ и „Хюсеин Чалвар“, както и сватбената й рокля, почистена, изгладена и прибрана в кутия, за да се запази евентуално за дъщеря им, ако някой ден двамата с Ърни намереха свободно време и започнат да работят по въпроса. Иначе бе взела съвсем малко неща отвъд океана. Само тоалетите на „Прада“ и „Шанел“. Какво по-добро оправдание да си обновиш основно гардероба от преместването в нова държава? Ърни бе затънал в новите си доклади и финансовите отчети на „Блейклис“ и подписваше чек за каквото и да му поискаше тя. А за да се покори Ню Йорк, бе нужно само най-доброто.

Годежният й пръстен с набиващ се на очи диамант, проблясваше до платинената й сватбена халка. Даяна я погледна доволно. Положението й се подобри значително. Сега бе Даяна Фокстън, госпожа Ърнест Фокстън. И дори в багажника, прибрана в пътната й чанта „Гучи“ — „Луи Вюитон“ отдавна не бе на мода — имаше голяма кутия с кремава хартия на „Смитсънс“, на която е гравирано името й. Даяна кръстоса крака, облечена в сиво-зелен костюм на „Джоузеф“, с перлено колие на врата, и се опита да приеме новата си фамилия. Откровено казано, предпочиташе моминското си име. Донякъде й липсваше да я наричат Даяна Верити. Но, разбира се, беше глупаво; омъжените жени не запазваха фамилното си име, особено след като не им се налага да работят.

— Мислиш ли, че вече са приготвили жилището ни, скъпи? — попита тя. — Имам нужда от истинска вана след пътуването със самолет. Винаги се чувствам толкова лепкава и подпухнала.

— Разбира се. — Ърни се бе заровил в някакъв доклад и й отвърна разсеяно. — Казах ти, че управителят на сградата е наел за нас временна камериерка. Тя трябва да е подготвила всичко, дори ще зареди хладилника.

— Обзалагам се, че няма да има соли за вана. — Даяна се нацупи. — Трябваше да се запася, преди да тръгна.

— Не бива да очакваш от мен да се грижа и за тоалетните ти принадлежности — сопна се мъжът й.

— Знам, скъпи.

Даяна се загледа през прозореца, докато прекосяваха Лондон, и се запита дали ще й липсва. Сузи я прегърна здраво в края на приема в „Браун“ и й каза, че партитата няма да са същите без нея. Може би щяха да й липсват Катрин Конър и Ема Норман, приятелките й, с които излизаше да изпият по нещо в „Граучо“ или „Сохо Хаус“. Но човек не може вечно да кисне в бар „Мет“, а и редовните истории на Лиъм и Патси, Джуд и Сейди, Тара и Тамара бяха толкова изтъркани. „Искам да се забавлявам“, нетърпеливо си помисли Даяна, като отметна тъмната коса от сините си очи, прокара изящните си пръсти с френски маникюр по деликатните скули, подчертани с лек матиращ фондьотен и едва докоснати с бронзираща пудра. Отражението й в огледалото за обратно виждане я увери, че блясъкът за устни, който избра днес, й стоеше по-добре, отколкото предишното матово червило. Реши отсега нататък да използва само блясък. Или поне докато не й омръзне.

Значи приключи с обикалянето по клубовете. Ами културният живот в Лондон? Наистина имаше страшно голям избор, но кой ли истински лондончанин някога ходеше на културни мероприятия? Британският музей, Националната галерия… просто красиви каменни фасади, покрай които всички минаваха на път за „Кингс Роуд“. Сигурно щеше да й липсва семейството й, но баща й доста се вкисна, след като започнаха да идват сметките за сватбеното тържество, а майка й още повтаряше, че Ърни не бил подходящ за нея, докато и двете й сестри — Изолд и Камила, смятаха, че тя трябва да си намери работа. Това, разбира се, е истинска лудост. Защо да работи, след като може да прекарва времето си в пазаруване, обеди с приятелки и забавления например?

Даяна отхвърли всички критични забележки. И бездруго повечето бяха породени от завист. Ърни е толкова красив и преуспял, че те просто не можеха да понесат щастието й.

Камила беше адвокат, печелеше близо сто хиляди годишно и имаше близнаци. Липсваше й всякакъв усет за мода и живееше на южния бряг на реката, в огромна викторианска къща с градина. И въпреки това майка й непрекъснато й сочеше Мила като пример за подражание.

Даяна си спомни за прощалното градинско парти, което Мила организира за нея предния следобед. Разплака се и я прегърна силно, а после й предложи домашен кейк.

— Толкова ще ти е скучно в Ню Йорк. Не познаваш никого там.

— Ще си намеря приятели, Мила. Сприятелих се с много хора, когато се преместих да живея в Лондон. Пак ще се справя.

— Приятели? Онази компания, с която излизаш ли?

— Те са ми приятели, така че бъди снизходителна.

— Питам се с колко от тях ще продължиш да поддържаш връзка, след като се установиш в Манхатън — проницателно отбеляза Мила.

— Има телефони. И си представи колко прекрасно ще е напролет в Ню Йорк. Непрекъснато ще даваме вечерни партита. Ти много обичаш да посрещаш гости на вечеря.

Мила погледна към двете си зверчета, които в момента се опитваха да унищожат дъба в градината.

— Ами работата ти?

— Не всички искат да работят. Омръзна ми във Вог, а и Ърни може да използва връзките си, ако реша да се върна на работа.

Даяна отметна кичур от кестенявата си коса и на ушите й весело проблеснаха нови обеци със сапфири и рубини, сватбен подарък от Ърни. Доста показни, но скъпоценните камъни си бяха класика. Възлюбленият й съпруг всъщност правеше някакви намеци за почасова работа, което бе голяма досада. Даяна се надяваше да си отдъхне няколко години от писането за модния бизнес и от телефонните разговори с различни дизайнери, за да се интересува от последните тоалети на Стела и Шалом. Хубавото е, че имаше и някои привилегии — безплатни мостри, големи отстъпки. Но тя вярваше, че стига да прекара малко време в компанията на дамите в Ню Йорк, ще успее да се докопа до привилегиите, без да върши никаква работа, което в общи линии бе основното й правило в живота.

— Ами добре, миличка. Но накрая ще се отегчиш, ако не вършиш нищо.

— Нищо ли? О, Мила!

Даяна се засмя и за хиляден път сестра й се възхити колко очарователно изглежда, когато се усмихне — направо грейваше като Оксфорд Стрийт преди Коледа, хубавите й бели зъби и леко гърбавото й носле, както и блесналите й очи, всичко се съчетаваше прелестно и тя ставаше неустоима. Чудесно разбираше как Лондон е покорен от чара на непоправимо лекомислената й сестра. Ако Мила имаше някакви резерви, те бяха изцяло по отношение на Ърни. Вярно, че изглеждаше отговорен човек и даваше на Ди всичко, което пожелаеше. Някои мъже харесваха момичетата от класа. Но й се струваше, че Ърни не оценява истински ослепителната усмивка на Даяна, както й се искаше на Мила. Винаги й изглеждаше малко отнесен. Е, какво пък, може би такъв му е характерът.

Наля чай на сестра си, добави мляко и захар в своята чаша и резенче лимон в тази на Даяна. Обаче нямаше никакви съмнения за сватбата. Предизвика истински фурор. Всички дребнави лондонски купонджии, които показно демонстрираха привързаност към Ди, позеленяха от завист. А Даяна се държа толкова изискано, целуваше всички, смееше се така, че озаряваше цялата зала, внимаваше никой да не остане пренебрегнат, дори и намръщените чичовци, които баща й доведе от Шроишиър. След първия танц — прекрасен класически валс — поведе всички на дансинга в истински луд купон под звуците на „Винъс“ на „Бананарама“. Ърни обикаляше залата, усмихваше се и се снимаше с гостите, без да дава вид, че забелязва жадните погледи, които много от мъжете хвърляха към Даяна. Беше толкова жизнена, очарователна, изискано кокетна! Мила въздъхна и отхапа от кейка. Сестричката й щеше да й липсва. Даяна бе истинска напаст, но човек не можеше да й устои. Започна да й разказва за познатите си в Ню Йорк и забеляза как сините й очи леко се замъгляват. Приятелките на Мила бяха адвокати и банкери; съвсем не приличаха на трофейните съпруги, с които Даяна вероятно щеше да общува.