В най-тъмния час на нощта, тайнствения час на ефирното време, когато воалът между този свят и света на духовете обикновено се повдига, най-сетне дойде посетителят, когото Алма чакаше. Влезе безшумно, с гумени подметки, толкова леко, че Ирина нямаше да се събуди, ако не беше дрезгавият стон на Алма, когато го усети наблизо. Ичи! Той стоеше до леглото, надвесен над нея, но Ирина, която виждаше само профила му, щеше да го познае навсякъде, когато и да е, защото тя също го чакаше. Точно така си го бе представяла, когато гледаше портрета му в сребърната рамка: среден на ръст, широкоплещест, с остра сива коса, със зеленикава от светлината на монитора кожа, с благородно и ведро лице. Ичимей! Стори ѝ се, че Алма отваря очи и повтаря името, но не беше сигурна и разбра, че при това сбогуване двамата трябваше да са сами. Стана внимателно, за да не ги смути, измъкна се от стаята и затвори вратата зад себе си. Зачака в коридора, разхождайки се, за да раздвижи скованите си крака, изпи две чаши вода от чешмичката до асансьора, после отново застана на пост до вратата на Алма.

В четири сутринта дойде дежурната сестра – едра негърка, която миришеше на дъхав хляб, и завари Ирина завардила вратата. "Моля ви, оставете ги сами още малко", помоли я момичето и започна объркано да ѝ говори за любимия човек, дошъл при Алма в последния ѝ час. Не биваше да ги прекъсват. "По това време няма посетители", възрази учудено сестрата, отстрани безцеремонно Ирина и отвори вратата. Ичимей си бе отишъл и въздухът в стаята бе наситен с неговото отсъствие.

Алма си бе отишла заедно с него.


Направиха скромно няколко часово бдение на Алма в къщата в Сий Клиф, където бе прекарала почти целия си живот. Обикновеният чамов ковчег бе поставен в трапезарията за банкети, осветяван от осемнайсет свещи в същите менора от масивно сребро, които семейството използваше при традиционните празненства. Беласко не бяха практикуващи, но изпълниха погребалните ритуали съгласно указанията на равина. Алма неведнъж бе казвала, че иска да тръгне от леглото направо към гробищата, никакви церемонии в синагогата. Две благочестиви жени от "Чавес Кадиша"[10] измиха тялото и го облякоха в скромен покров от бял лен без джобове, символизиращ равенството в смъртта и изоставянето на всички материални блага. Ирина като невидима сянка участваше в траура, застанала зад Сет, който изглеждаше оглупял от болка – не можеше да повярва, че безсмъртната му баба така внезапно ги е напуснала. Някой от близките стоеше до покойната до момента, в който тръгнаха към гробището, за да се даде време на духа да се отдели от тялото и да се сбогува. Цветя нямаше, смятаха се за лекомислени, но Ирина занесе една гардения на гробищата, където равинът отправи кратка молитва: Даян хамет, благословен е Съдникът на истината. Спуснаха ковчега в земята до гроба на Натаниел Беласко и когато близките пристъпиха да го покрият с пръст, Ирина хвърли гарденията върху своята приятелка. Тази нощ започна шива, седемте дни на траур и усамотение. Най-неочаквано Лари и Дорис помолиха Ирина да остане при тях, за да утешава Сет. Като всички останали от семейството, Ирина закачи парче разкъсан плат на гърдите си като символ на траура.

На седмия ден, след като бяха посрещнали върволицата от посетители, които всяка вечер идваха да поднесат съболезнованията си, семейство Беласко възобнови обичайния си ритъм на живот и всеки се върна към ежедневието си. Когато се навършеше един месец от погребението, щяха да запалят свещ с името на Алма, а след година, на малка церемония, щяха да поставят табелка с името ѝ върху гроба. Тогава повечето хора, които я бяха познавали, щяха вече рядко да мислят за нея; Алма щеше да живее в нейните рисувани коприни, във вманиачената памет на своя внук Сет и в сърцата на Ирина Базили и на Кирстен, която никога нямаше да разбере къде е отишла Алма. По време на шива Ирина и Сет с нетърпение очакваха появата на Ичимей Фукуда, но седемте дни изтекоха без следа от него.

Първото нещо, което Ирина направи след седмицата на ритуален траур, бе да отиде в "Ларк Хаус" да прибере вещите на Алма. Бе взела разрешение от Ханс Войт да отсъства няколко дни, но скоро трябваше да се върне на работа. Апартаментът си стоеше така, както го бе оставила Алма, защото Лупита Фариас реши да не го почиства, докато семейството не го освободи. Малкото мебели, закупени за това ограничено пространство по-скоро с практическа, отколкото с декоративна цел, щяха да отидат в магазина за забравени вещи, с изключение на креслото с цвят на праскова, където бяха преминали последните години на котарака, което Ирина реши да даде на Кати, защото винаги го бе харесвала. Тя подреди в куфари дрехите, широките панталони, ленените туники, дългите жилетки от вълна на лама, копринените шалове, питайки се кой ли ще наследи всичко това; щеше ѝ се да е висока и снажна като Алма, за да се облича като нея, за да бъде като нея, да черви устните си и да се парфюмира с нейния мъжки одеколон с дъх на бергамот и портокал. Останалото прибра в кашони, които шофьорът на семейство Беласко щеше да отнесе по-късно. Там бяха албумите, обобщаващи накратко живота на Алма, документи, няколко книги, зловещата картина от "Топаз". Ирина забеляза, че Алма е подготвила отпътуването си с присъщата си сериозност, беше се освободила от излишното, за да остане само с най-необходимото, бе подредила и вещите, и спомените си. През седмицата на шива Ирина бе имала време да я оплаче, но задачата да заличи присъствието ѝ в "Ларк Хаус" бе като повторно сбогуване, сякаш отново я погреба. Натъжена, тя седна между кашоните и куфарите и отвори чантата, която Алма винаги носеше със себе си, когато се измъкваше, и която полицията бе извадила от разбития смарт, а тя самата бе върнала от болницата. Вътре бяха тънките нощници, лосионът, кремовете, чифт бельо и портретът на Ичимей в сребърната рамка. Стъклото беше счупено. Ирина внимателно отстрани парчетата и извади снимката, сбогувайки се и със загадъчния любовник. Тогава в скута ѝ изпадна едно писмо, което Алма бе пъхнала зад фотографията.

В този момент някой бутна полуотворената врата и подаде срамежливо глава. Беше Кирстен.

Ирина се изправи и Кирстен я прегърна въодушевено, както винаги правеше за поздрав.

– Къде е Алма? – попита тя.

– На небето – бе единственият отговор, който хрумна на Ирина.

– Кога ще се върне?

– Тя няма да се върне, Кирстен.

– Никога вече?

– Никога.

Сянка на тъга и безпокойство пробягна по наивното лице на Кирстен. Тя свали очилата си, избърса ги с края на тениската си, отново си ги сложи и приближи лице към Ирина, за да я вижда по-добре.

– Сигурна ли си, че няма да се върне?

– Сигурна съм. Но тук имаш много приятели, Кирстен, ние всички много те обичаме.

Жената ѝ направи знак да почака и тръгна, клатейки се на плоските си стъпала, по коридора към къщата на шоколадовия магнат, където се намираше клиниката за болката. Върна се след петнайсет минути с раницата си на гръб, задъхана от бързането, което не се отразяваше добре на прекалено голямото ѝ сърце. Затвори вратата на апартамента, заключи я, дръпна внимателно завесите и с пръст на устата даде знак на Ирина да мълчи. Накрая ѝ подаде раницата си и зачака с ръце на гърба и съучастническа усмивка, люлеейки се на пети. "За теб", каза.

Ирина отвори раницата, видя закрепените с ластици пакети и веднага разбра, че това са писмата, които Алма редовно бе получавала и които двамата със Сет толкова дълго бяха търсили – писмата от Ичимей. Значи, не бяха пропаднали завинаги в някой банков сейф, както се страхуваха, а се намираха на най-сигурното място на света – в раницата на Кирстен. Ирина разбра, че Алма, предчувствайки смъртта си, бе освободила Кирстен от отговорността да ги пази и ѝ бе обяснила на кого да ги предаде. Защо на нея? Защо не на сина си или на внука си, а на нея? Изтълкува го като посмъртно послание на Алма, неин начин да ѝ каже колко я обича, колко ѝ вярва. Ирина усети как нещо в гърдите ѝ се счупи със звук на строшена пръстена делва и как благодарното ѝ сърце расте, разширява се и тупти като прозрачна актиния в морето. Пред този знак за приятелство тя се почувства зачетена както в невинните си години; чудовищата от миналото ѝ започнаха да отстъпват и ужасяващата власт на видео записите, направени от нейния пастрок, се смали до това, което в действителност беше: мърша за анонимни същества, без самоличност и душа, импотентни.

– Боже мой, Кирстен. Представяш ли си? Прекарах половината си живот в страх от едно нищо.

– За теб – повтори Кирстен, сочейки съдържанието на раницата, изсипано на пода.


Същия следобед, когато Сет се върна в апартамента си, Ирина се хвърли на шията му и го целуна с нова радост, която в тези дни на траур изглеждаше не много уместна.

– Имам изненада за теб, Сет – обяви.

– Аз също. Но кажи първо твоята.

Ирина нетърпеливо го заведе до гранитената маса в кухнята, където бе поставила пакетите от раницата.

– Това са писмата на Алма. Чаках те, за да ги отворим.

Пакетите бяха номерирани от едно до единайсет. Всеки от тях съдържаше десет плика, с изключение на първия, в който имаше шест писма и няколко рисунки. Двамата седнаха на дивана и ги прегледаха набързо в реда, в който тяхната собственичка ги бе оставила. В ръцете си държаха сто и четиринайсет послания, някои кратки, други по-пространни, едните по-информативни от други, подписани просто с "Ичи". Тези от първия плик, надраскани с молив върху лист от тетрадка, е детски почерк, бяха от "Танфоран" и "Топаз" и бяха така цензурирани, че смисълът им се губеше. В рисунките вече се забелязваше изчистеният стил с решителен щрих от картината, съпровождала неизменно Алма в "Ларк Хаус". Щяха да са нужни няколко дни, за да прочетат цялата кореспонденция, но при беглия преглед, който направиха, установиха, че останалите писма носят различни дати от 1969 година нататък; четиресет години нередовна кореспонденция с една константа: всичките бяха послания за любов.