– Ти умираш, нали? – прошепна тя.

– Да, Алма, но не плачи за мен.

– Не плача само за теб, а и за себе си. И за нас, за всичко, което не съм ти казала, за пропуските и лъжите, за изневерите и за времето, което ти отнех.

– Какво говориш, за бога! Ти не си ми изневерила, защото обичаш Ичимей. Има необходими пропуски и лъжи, както има истини, които е по-добре да премълчаваш.

– Ти знаеш за Ичимей? Откога? – изненада се тя.

– Открай време. Сърцето е голямо, възможно е да обича повече от един човек.

– Разкажи ми за себе си, Нат. Никога не съм се задълбочавала в твоите тайни, за да не се налага да ти разкривам моите.

– Толкова много се обичахме, Алма! Човек винаги трябва да се жени за своята най-добра приятелка. Аз те познавам по-добре от всеки друг. Мога да отгатна това, което не си ми казвала, ти обаче не ме познаваш. Имаш право да знаеш кой съм аз в действителност.

И тогава той ѝ заговори за Лени Бийл. През остатъка от тази дълга безсънна нощ двамата си разказаха всичко, подтиквани от съзнанието, че няма да са още дълго време заедно.


Откакто се помнеше, Натаниел бе изпитвал някаква смесица от сляпо обожание, боязън и желание към хората от своя пол, първо към съучениците си, после към други мъже и накрая към Лени, с когото останаха заедно осем години. Беше се борил срещу тези чувства, разкъсван между поривите на сърцето и неумолимия глас на разума. В училище,когато още нямаше ясно съзнание какво чувства, другите деца интуитивно усещаха, че той е различен, и го наказваха с бой, подигравки и изолация.

Тези години, преследван от побойници, бяха най-тежките в живота му. Когато завърши училище, разкъсвайки се между скрупулите и неконтролируемите страсти на младостта, той разбра, че не е изключение, както си бе въобразявал; навсякъде се сблъскваше с мъже, които го гледаха право в очите с покана или молба. Посвещението дойде от друг възпитаник на „Харвард“. Тогава Натаниел откри, че хомосексуалността е паралелен свят, съществуващ съвместно с приетата действителност. Запозна се с хора от различни класи. В университета: преподаватели, интелектуалци, студенти, един равин и един футболист; на улицата: моряци, работници, чиновници, политици, търговци и престъпници. Това беше отворен, безразборен и все още потаен свят, защото срещаше категоричното осъждане от страна на обществото, морала и закона. Гейовете не се приемаха в хотели, клубове и църкви, не им се сервираше алкохол в баровете и можеше да бъдат гонени от обществени места с обвинението, справедливо или не, в разпуснатост; гей баровете и клубовете бяха в ръцете на мафията. При завръщането си в Сан Франциско, с дипломата за адвокат под мишница, Натаниел забеляза първите признаци на зараждаща се гей култура, която щеше да се прояви открито едва години по-късно. Когато се появиха социалните движения от шейсетте години, сред тях и гей освобождаването, той беше женен за Алма и синът му Лари беше десетгодишен. "Не се ожених за теб, за да прикрия моята хомосексуалност, а защото бяхме приятели и се обичахме", каза той на Алма през онази нощ. Бяха шизофренични години: безукорен и успешен обществен живот и друг, незаконен и таен. С Лени Бийл се запозна през 1976 година в една турска мъжка баня, най-подходящото място за крайности и най-неподходящото за начало на любов като тяхната.

Натаниел беше на прага на петдесетте, а Лени – с шест години по-голям, красив като мъжките божества от римските статуи, арогантен, екзалтиран и склонен към прегрешения, пълна противоположност по характер на Натаниел. Физическото привличане бе мигновено. Двамата се затвориха в една от кабинките и се отдадоха до зори на удоволствието, налитайки си един на друг като борци и джапайки заедно, преплели тела в делириум. Уговориха се да се срещнат на другия ден в един хотел, където пристигнаха поотделно. Лени донесе марихуана и кокаин, но Натаниел го помоли да не ги използват – той искаше да изживее срещата с незамъглено съзнание. Седмица по-късно двамата вече знаеха, че лумването на желанието е било само началото на една колосална любов, и отстъпиха без съпротива пред повелята да я изживеят пълноценно. Наеха студио в центъра на града, където поставиха минимален брой мебели и най-добрата музикална уредба, с уговорката, че само двамата ще стъпват там. Натаниел завърши започналото преди трийсет и пет години търсене, но в живота му привидно нищо не се промени: той продължи да бъде същият образцов гражданин; никой не заподозря какво се случва с него, нито забеляза, че часовете в кантората и за спорт претърпяха драстично съкращение. Лени от своя страна се преобрази под влиянието на своя любим. Той за пръв път преустанови разгулния живот и се осмели да замени шума и лудешката дейност със съзерцание на току-що откритото щастие. Ако не беше с Натаниел, той мислеше за него. Не стъпи повече в никакви бани и гей клубове; приятелите му рядко успяваха да го изкушат с някое тържество, не желаеше да се запознава с никого, защото Натаниел му стигаше, той беше слънцето, центърът на дните му. Лени се настани в спокойствието на тази любов с предаността на пуритан. Той прие музиката, храната и напитките, които Натаниел предпочиташе, неговите кашмирени пуловери, палтото от камилска вълна, лосиона за след бръснене. Натаниел поръча да монтират лична телефонна линия в кабинета му, чийто номер се ползваше само от Лени, и така общуваха; плаваха с яхтата, предприемаха екскурзии, срещаха се в далечни градове, където никой не ги познаваше.


Отначало необяснимата болест на Натаниел не се отрази на отношенията му с Лени; симптомите бяха различни и спорадични, появяваха се и изчезваха без видима причина и връзка. После, когато Натаниел взе да линее и да се превръща в призрак на предишния мъж, когато му се наложи да приеме ограниченията си и да потърси помощ, забавленията свършиха. Той загуби желание за живот, почувства, че всичко около него избледнява и отслабва, отдаде се на носталгията по миналото, като старец, разкаян за някои неща, които бе направил, и за много, които не бе успял да направи. Беше наясно, че животът му бързо се скъсява, и се боеше. Лени не го оставяше да изпада в депресия, поддържаше го с престорено добро настроение и със силата на любовта си, която в тези времена на изпитание непрекъснато растеше. Двамата се срещаха в малкия апартамент, за да се утешават взаимно. Натаниел нямаше сили и желание да се люби, но Лени не настояваше, той се задоволяваше с миговете на близост, когато можеше да го успокои, ако трепереше от треска, да му дава йогурт с бебешка лъжичка, да ляга до него да слушат музика, да маже язвите му с балсам, да го подкрепя в тоалетната. Накрая Натаниел вече не беше в състояние да излиза от дома си и Алма пое ролята на медицинска сестра със същата непреклонна нежност, както и Лени, но тя бе само приятелка и съпруга, докато Лени беше голямата му любов. Това разбра Алма в нощта на изповедите.

Призори, когато Натаниел най-сетне заспа, тя потърси номера на Лени Бийл в указателя и му се обади, за да го помоли да дойде да ѝ помага. Двамата заедно щяха да понесат по-леко мъката от тази агония, каза му тя. Лени пристигна след по-малко от четиресет минути. Алма, все още по пижама и халат, му отвори вратата. Той се озова пред жена, съсипана от безсънието, умората и мъката; тя видя красив мъж, с влажна от скорошния душ коса и най-сините очи на света, зачервени.

– Аз съм Лени Бийл, госпожо – прошепна смутено той.

– Наричайте ме Алма, моля ви. Чувствайте с като у дома си, Лени – отвърна тя.

Той понечи да ѝ подаде ръка, но не успя да до върши жеста и двамата се прегърнаха разтреперани.

Лени започна да идва в къщата в Сий Клиф всеки ден, след работата си в денталната клиника. Казаха на Лари и Дорис, на персонала, на приятелите и познатите, които идваха на посещение, че Лени е медицинско лице. Никой не зададе въпроси. Алма повика дърводелец, който поправи заялата врата на спалнята и ги оставяше насаме. Изпитваше огромно облекчение, когато очите на мъжа ѝ светваха при появата на Лени. Привечер тримата пиеха чай с кексчета, а понякога, ако Натаниел имаше желание, играеха на карти. По това време диагнозата му вече беше ясна, най-страшната от всички: СПИН. Само от няколко години болестта си имаше име, но вече се знаеше, че означава смъртна присъда; едни рухваха по-рано, други – по-късно, беше въпрос на време. Алма не пожела да проверява защо бе покосила Натаниел, а не Лени, но и да го беше направила, никой нямаше да може да ѝ даде категоричен отговор. Случаите се множаха с такава бързина, че вече се говореше за световна епидемия и за Божие възмездие заради хомосексуалната поквара. "Спин" се произнасяше шепнешком, присъствието му в семейството или в дадена общност беше неприемливо, защото означаваше признание за непростими извращения. Официалното обяснение, включително и за близките, беше, че Натаниел е болен от рак. Тъй като традиционната наука не можеше да предложи нищо, Лени отиде в Мексико да търси тайнствени билки, които не произведоха никакъв ефект, докато Алма се хващаше за всяко обещание на алтернативната медицина, за което чуеше, от акупунктура, треви и помади в "Чайнатаун" до бани с магическа кал от термите в Калистога. Едва сега тя проумя налудничавите средства на Лилиан при лечението на Исаак и съжали, че е изхвърлила на боклука статуетката на барон Самеди.

Девет месеца по-късно тялото на Натаниел бе заприличало на скелет, въздухът едва проникваше в задръстения лабиринт на дробовете му, измъчваха го неутолима жажда и рани по кожата, бе останал без глас, а съзнанието му блуждаеше в ужасни кошмари. Тогава, в една сънлива неделя, когато бяха сами в къщата, Алма и Лени, хванати за ръка в здрача на затворената стая, помолиха Натаниел да преустанови борбата и да си отиде спокоен. Не можеха да гледат повече това страдание. В миг на чудотворно просветление Натаниел отвори замъглените си от болка очи и помръдна устни в една-единствена няма дума: благодаря. Двамата я изтълкуваха като това, което в действителност беше: заповед. Лени го целуна по устните, преди да инжектира свръхдоза морфин в маркуча на интравенозния серум. Алма, коленичила от другата страна на леглото, тихо припомняше на мъжа си колко са го обичали и тя, и Лени и колко много им бе дал той на тях двамата, както и на много други хора, че ще го помнят винаги и че нищо не може да ги раздели...